Как да му помогнете?
Много често в общуването ни с децата се случва да се сблъскваме с явления, които зависят в голяма степен и от възпитанието, и от биологията. За съжаление или за щастие, биологичната страна на въпроса много често надделява над опитите ни да се справим с положението чрез възпитателни методи. Такива са случаите с хиперактивните или обратното - с пасивните деца.
Хиперактивността при децата, от която традиционно се оплакват всички учители, както и по-малко досадната, но все така не много приятна пасивност, са предизвикани от мозъчна дисфункция. Обикновено в това няма нищо опасно - става въпрос за микроскопични увреждания на мозъка, които могат да възникнат при неправилно протичане на бременността или в процеса на раждането на детето. На практика всеки трети човек живее с такива увреждания и много често те не се проявяват изобщо. Но излишната апатия и пасивност на детето показват, че при него не всичко е наред.
Това в никакъв случай не означава задръжка в интелектуалното развитие, не. Пасивното дете може да се учи много добре, но неговите интелектуални способности се проявяват трудно в пълния си размер именно заради неговата пасивност. То винаги изглежда забавено, вяло и апатично. Струва ни се, че нищо на света не може да го изтръгне от състоянието на сънливост и мудно съзерцание. В училище не проявява желание да се присъедини към веселите игри на връстниците си - то предпочита да седи на последния чин или да се забие в ъгъла и оттам да наблюдава твърде шумния за неговия вкус свят.
За пасивното дете е мъка да отговаря на въпросите в клас. То предпочита да не го закачат и да не му дотягат излишно. Но в училище това е невъзможно, затова детето е подложено на вечното подтикване както от страна на учителите, опитващи се "да го събудят", така и от страна на връстниците, за които неговото поведение е просто непонятно.
Има случаи, в които пасивните деца се държат така заради особености на характера, получени по наследство. Ако майката или бащата са също така мълчаливи и неактивни, напълно е възможно детето просто да върви по техните стъпки. В тези случаи, както и в случаите с биологичните предпоставки, най-важното е да проявите максимално търпение и да се водите от убеждението, че трябва да помогнете на детето си да се държи с достойнство в този сложен свят.
За начало: силата в качеството си на убеждение няма да помогне. Колкото и да ви се иска да плеснете "заспалата баба", ще трябва да се въздържите. Разберете, че за пасивното дете неговото поведение е единственото вярно и подходящо, затова то няма да разбере с какво е заслужило наказанието.
Най-главното и "тайно" оръжие против пасивността от който и да е род, това е проявата на загриженост и подбуждането у детето на заинтересованост към външния свят. Интересът е главното, от което трябва да се ръководите, когато се опитвате да повлияете на пасивното дете. "След като си научиш, ще отидем в зоопарка." Или: "Помогни ми да почистим и след това ще поиграем на компютъра".
Това не е шантаж, това е просто стимулиране на детето за изпълнение на неинтересната според него дейност. Много по-сложно е да убедим учителя му да използва такъв метод. Тук е нужно меко и тактично да се обърнете към него и да се опитате да му докажете, че към вашето дете трябва да се отнася по друг начин. Повярвайте, тук, освен вас, никой друг не може да помогне.
Но най-сложно е да се повлияе на връстниците му, които считат вашето пасивно дете за тежест и винаги са готови да измислят някакви оскърбителни за него прякори или лозунги. Може би най-верният начин да избавите детето си от неврозата, която ще получи в общуването си с такива съученици, е да се опитате да го научите да остава равнодушно по отношение на всичко, което се случва около него. Нека вашето дете се научи да филтрира контактите си, да определя само кое е полезно за него и кое ще му донесе неприятности и огорчения. Нека да общува с по-спокойни и не особено активни деца, да се отнася към тях спокойно и уверено, а на другите да се опитва да не обръща внимание. Но все пак, няма нужда да поощрявате неговата пасивност. Опитайте се да му докажете, че ако поиграе с приятелите си, ще е интересно и забавно, а още по-весело ще стане, ако успее да си намери занимание, което да го увлече и да покани и другите да участват в него.
Пасивността на детето е свързана най-вече с комуникацията, затова ако то се научи спокойно да приема общуването с други хора, то с времето ще пребори и своята пасивност.
Много често в общуването ни с децата се случва да се сблъскваме с явления, които зависят в голяма степен и от възпитанието, и от биологията. За съжаление или за щастие, биологичната страна на въпроса много често надделява над опитите ни да се справим с положението чрез възпитателни методи. Такива са случаите с хиперактивните или обратното - с пасивните деца.
Хиперактивността при децата, от която традиционно се оплакват всички учители, както и по-малко досадната, но все така не много приятна пасивност, са предизвикани от мозъчна дисфункция. Обикновено в това няма нищо опасно - става въпрос за микроскопични увреждания на мозъка, които могат да възникнат при неправилно протичане на бременността или в процеса на раждането на детето. На практика всеки трети човек живее с такива увреждания и много често те не се проявяват изобщо. Но излишната апатия и пасивност на детето показват, че при него не всичко е наред.
Това в никакъв случай не означава задръжка в интелектуалното развитие, не. Пасивното дете може да се учи много добре, но неговите интелектуални способности се проявяват трудно в пълния си размер именно заради неговата пасивност. То винаги изглежда забавено, вяло и апатично. Струва ни се, че нищо на света не може да го изтръгне от състоянието на сънливост и мудно съзерцание. В училище не проявява желание да се присъедини към веселите игри на връстниците си - то предпочита да седи на последния чин или да се забие в ъгъла и оттам да наблюдава твърде шумния за неговия вкус свят.
За пасивното дете е мъка да отговаря на въпросите в клас. То предпочита да не го закачат и да не му дотягат излишно. Но в училище това е невъзможно, затова детето е подложено на вечното подтикване както от страна на учителите, опитващи се "да го събудят", така и от страна на връстниците, за които неговото поведение е просто непонятно.
Има случаи, в които пасивните деца се държат така заради особености на характера, получени по наследство. Ако майката или бащата са също така мълчаливи и неактивни, напълно е възможно детето просто да върви по техните стъпки. В тези случаи, както и в случаите с биологичните предпоставки, най-важното е да проявите максимално търпение и да се водите от убеждението, че трябва да помогнете на детето си да се държи с достойнство в този сложен свят.
За начало: силата в качеството си на убеждение няма да помогне. Колкото и да ви се иска да плеснете "заспалата баба", ще трябва да се въздържите. Разберете, че за пасивното дете неговото поведение е единственото вярно и подходящо, затова то няма да разбере с какво е заслужило наказанието.
Най-главното и "тайно" оръжие против пасивността от който и да е род, това е проявата на загриженост и подбуждането у детето на заинтересованост към външния свят. Интересът е главното, от което трябва да се ръководите, когато се опитвате да повлияете на пасивното дете. "След като си научиш, ще отидем в зоопарка." Или: "Помогни ми да почистим и след това ще поиграем на компютъра".
Това не е шантаж, това е просто стимулиране на детето за изпълнение на неинтересната според него дейност. Много по-сложно е да убедим учителя му да използва такъв метод. Тук е нужно меко и тактично да се обърнете към него и да се опитате да му докажете, че към вашето дете трябва да се отнася по друг начин. Повярвайте, тук, освен вас, никой друг не може да помогне.
Но най-сложно е да се повлияе на връстниците му, които считат вашето пасивно дете за тежест и винаги са готови да измислят някакви оскърбителни за него прякори или лозунги. Може би най-верният начин да избавите детето си от неврозата, която ще получи в общуването си с такива съученици, е да се опитате да го научите да остава равнодушно по отношение на всичко, което се случва около него. Нека вашето дете се научи да филтрира контактите си, да определя само кое е полезно за него и кое ще му донесе неприятности и огорчения. Нека да общува с по-спокойни и не особено активни деца, да се отнася към тях спокойно и уверено, а на другите да се опитва да не обръща внимание. Но все пак, няма нужда да поощрявате неговата пасивност. Опитайте се да му докажете, че ако поиграе с приятелите си, ще е интересно и забавно, а още по-весело ще стане, ако успее да си намери занимание, което да го увлече и да покани и другите да участват в него.
Пасивността на детето е свързана най-вече с комуникацията, затова ако то се научи спокойно да приема общуването с други хора, то с времето ще пребори и своята пасивност.