Какво ви донесе кариерният възход? Щастие, болка, нещо друго?

Често се замислям по този въпрос. Кариерният възход е свързан с повече отговорности, нерви, работа безкрай, постоянно усъвършенстване, стрес, забързан начин на живот и липса на спокойствие.
Не знам колко е добре. Честно казано на мен лично взе да ми се отразява не толкова добре тази надпревара с времето. Отстрани изглежда все едно всичко е top of the top, но не е точно така. Усещам, че все повече започвам да завиждам на хОрата, които живеят в някое малко селце, доволни са от това, което имат и живеят в пълна хармония със себе си. Свобода, няма го това бързане, времето все едно е спряло, чист въздух, птички пеят и т.н.
Постоянното гонене на цели, постигането им и поставянето на следващите цели, амбициите и т.н. изхабяват толкова много, че според мен не си струва.

Лично мнение. Някои сигурно ще каже, че не може да живее спокойно, а има нужда от action.

Като жертви отчитам по-малко време със семейството, постоянно се притеснявах и мислех за работа. Може би ще е добре да помисля по-сериозно над това какво мога да променя.
Струваше ли си? До един момент да, после- не!
Никой няма да ти даде тиквен медал за добре свършената работа. Имаше моменти, в които съм била готова да заменя личното си и свободно време с работно. После колкото и да ти плащат не си заслужава.

Зависи как идва този възход. Ако идва на база труд и натрупани умения, идва бавно, закономерно и всъщност не се усеща. Просто се случва естествено.

Другото натоварва много. За мен е вредно. Прави хората зависими от работата им, склонни да правят компромиси с всякакви неща, включително семейство, себеуважение и морал.

Щом е "възход", значи нещо не се е случило както трябва. Принципът ми винаги е бил, че докато следващото стъпало е възход, значи не си готов за него. И ще ти струва много. Когато си готов, не ти струва нищо повече от това, което си давал и преди него.

Моя кариерен възход дойде след 5 години в сфера, която е далеч от образованието ми. Стана постепенно, очаквано. Накрая се отказах от най-високото стъпало - баш баш мениджър, защото щеше да е свързано с адски нерви и стрес. Просто не си заслужава и не съжалявам и секунда. Нека има работа, нека има развитие, нека има пари, но не за сметка за психическото, че и физическото здраве. Това не е за мен.

Не мисля, че съм изградила стабилна кариера все още, но съм доволна от това, което успях да постигна до момента (на 28 години съм). Бях започнала работа в един хотел и някак не успяхме да се разберем с деспотичния характер на главната мениджърка и тя ме уволни две седмици след постъпването ми там. Мога спокойно да кажа, че камък ми падна от сърцето и й благодарих сърдечно за услугата, оставяйки я с отворена уста. След това си дадох равносметка и просто заминах извън страната. Успях да се реализирам в чужбина-в престижна фирма с традиции и добро отношение към персонала. Финансовият пакет е страхотен и това ми дава стабилност и спойствие. За сметка на това през една голяма част от годината съм далеч от семейство и близки, нямам почти никакво свободно време и тъй като работата ми е свързана с непрестанни пътувания, ми е омръзнало да пътувам "за удоволствие". Имам стремеж да се развивам, но същеременно се опитвам да открия "златната среда".

На мен ми донесе болка, още боли, но и материални благини ми донесе, които в момента не ползвам.
След 2 седмици ставам на 40 г. Възпитанието ми и средата ми в моите 20 години бяха - първо образованието, после хубава работа, после, после дом и чак тогава деца. Станах на 31-32 г. в предното изречение, хубава работа, развитие и възможности, но с мъжът до мен се отчуждихме, имах една неуспешна бременност и след 13 години градежи и статукво си събрах багажа и се разделихме.
В една година смених дом, работа и партньор, бях на 34 г. Пак съм на хубава работа и ме натискат да се развивам, аз съм - не мерси. Сбърках преди 15 години, че слушах погрешно подредени приоритети, сега си нося кръста на тъпата кариера, ще си остарея сама като кукувица, имам къде - това ми остана от кариерните ми простотии ...
Не съм сама, имам най-добрия мъж до себе си, просто се старая да свикна с песимистичния сценарий на живота си по време на старостта и на финалната права ...

Няма как да стане без жертви. Много неща пропуснах, особено в младите ми години. От много неща се лиших. Така съм възпитана и никога не съм съжалявала.

от нищо не съм се лишавала, при мен стават постепенно и трудно нещата. Най-доброто ми решение е, че родих млада на 26 г. Кариерата е до живот, то не е само до 40 г. Работата ми носи само позитиви, никаква болка.

За работохолика нещата изглеждат различно. Аз съм такъв човек и даже да нямах възход, пак щях да се изтрепвам от работа. Това е нещо като вътрешна потребност.
Много ясно, че в крайна сметка отговорността и стресът натоварват, но в крайна сметка човек сам си ги причинява.
Познавам хора, които казват - за мен спокойствието е най-важно, домакинството, такива неща и това е всъщност много добър избор, ако човек е в състояние да го направи.

Мира, айде стига, на 40 си, никаква финална права не е това! Попрецакала си се, както и всички тук, както и аз, но не е края на света! Ето, вече имаш опит. Ще си наредиш живота, а кариерата ще почака, докато ти поотраснат децата. Не се отчайвай, моля те!

Аз съм в същия казан. Започнах работа на 18, учех и работех през цялото време, 2 магистратури и трета недипломирана. И куп дивотии на главата ми. За щастие междувременно се сдобих с мъж и 2 деца, ама в един момент ангажиментите ме разкъсаха: тръгвам си от работа в 17 (защотото бях от 8, за да карам ученика в 7,30 на училище и малкото на ОДЗ), тичам след работа за малкото от градината, то реве, че е последно, че другите ги взимат в 16.30...  оттам тичаме в училище (в центъра едвам се паркира), там голямото ме чака, тихо, но недоволно, че всички вече отдавна са ги взели... и оттам у дома, където и мъжът ми също недоволен, че съм напрегната била... е че как да бъде, като имам 3 астрономически часа, изкарани в задръстванията, 2 нещастни деца, нещастен шеф (той пък нямаше деца и стоеше на работа докогато си иска и хич не разбираше моя филм)... та така, една година...  докарах го до антидепресанти... за малко, де, за 3 месеца. И после - баста! Зарязах работата и кариерата! Тотално изпуших. Заминах за ЮАР и Намибия на пътуване, сам-сама, на къмпинг. 
И понеже бях събрала доста средства, решиха да попътувам... из Африка - Намибия, Зимбабве, Нигерия, Малауи, Замбия, Танзания... и после из Централна Азия... сега вече имам енергия за работа. Но не, няма да си дам цялата жизнена сила отново на работата! Искам да съм прост служител на работно време, не като преди - уикендите да спя в офиса и да не си виждам децата.
А на фона на цялата тая простотия, преди 6 месеца мъжът ми ме заряза заради друга жена с мотива: Ти мислеше само за работата си и децата! Значи, докато изплащах кредитите, това не ти пречеше...

Винаги се сещам за една приятелка, която все ми казваше:
Be kind to yourself

Ноеми, благодаря ти
Аз още се опитвам да забавя темпото и да се науча да не се юркам сама. Имам план Б - като ми писне тотално ще си купя една барака на един от варненските пазари и ще продавам джапанки и пантофи, според сезона.
Имам колега с резервен план да продава домати, но няма градина и не знае, че моята идея е по-добрата оферта
Финалната ми права от поста ми по горе не е сега, а след 30 - тина години, може би наистина имам още малко време да стана родител ...
Поне ми стигна акъла да си избирам читави работодатели, имам и късмета с интелигентен партньор, освен че е мъж на място. Като се замисля не е малко и не е неуспех, създала съм си условия да забавя темпото ако мога.

Мира, не е късно, само не трябва да се отчайваш!
Аз пък не успях да постигна кариерен възход. Имах глупостта да се омъжа твърде млада и на 20 години имах вече две деца. На 22 се хванах да уча задочно, покрай мен и мъжът ми, но бракът ни не вървеше и точно последната година се разведохме, нито аз завърших, нито той. След четири години отново се събрахме и започнахме от нулата, трябваше да си осигурим дом и образование на децата. Едва когато те завършиха, продължихме. Завърших бакалавърска степен, но години наред във фирми, които обещаваха, че "при нас може да се расте нагоре", гледах как растат други, с много по-малко опит и умения, но с полезното качество да се подмазват. Сега съм на борсата, от известно време правя опити да се преквалифицирам, записала съм и магистратура, но на 50 години е много трудно. До преди няколко години работех непрекъснато, давах всичко за фирмата, никой не го оцени. Сега искам просто някаква нормална работа с нормална заплата, която да ми стига за нуждите и да остават малко пари за пътувания и приятни емоции. И достатъчно свободно време.
Дъщеря ми преди няколко години отказа доста висока позиция, каза, че се вижда на такава позиция, но може би след пет години. И че не иска тази позиция заради липсата на свободно време. Общо взето се оказа, че не е сгрешила. Сега работи дистанционно за чужда фирма, но без фиксирано работно време, когато тя си реши.

Ако човек иска да постигне нещо в кариерата трябва да му идва отвътре. Не е някакъв еднократен акт.

Донесе ми удовлетворение и усещането, че съм на мястото си.