Добро утро, дами. Накрая събрах смелост да пиша тук.
Ето я и моята история:
Връзката ни започна през октомври миналата година. Всичко беше прекрасно, до момента в който не започна да говори за бившата си приятелка Спомена, че са просто приятели. Казах си добре, но в някои моменти той споделяше твърди лични неща. Реших, че не я е преживял. Помолих го да спре да говори за нея пред мен. На моменти ни сравняваше. Някак си не можех да се почувствам сигурна и започнах да се измъчвам вътрешно. Плачех, мислех.... Реших, че съм патологично ревнива, че прекалявам, но интиуцията ми казваше друго. И така докато не открих писмо от нея написано за него на 14 февруари, което ми преля чашата. Заболя ме, казах си, че пак си въобразявам и му простих. Но горчивината си остана в мен. Преди месец си позволих да отворя стария му смартфон (това беше златно правило, което съжалявам, че наруших)...отворих чатовете им. Разбрах, че са се виждали тайно, разменяли са си подаръци. Бяха ме обсъждали. Просто рухнах. Разбирате ли? Опитах се да дам всичко от себе си за тази връзка. Грижех се за нас, за него и какво се случи? Чувството, че си бил предаден е ужасно. Много пъти го молех да сложи някаква граница на това приятелство, никога не съм го ограничавала, нито съм му поставяла ултиматуми. Оказа се обаче, че тази граница - липсва. Беше флиртувал с нея. Освен това флиртуваше и се шегуваше свободно и с други жени в соц.мрежи. Реших, че по този начин си повдига самочувствието. Преглъщах и това. Смея да твърдя, че съм привлекателна и харесвана жена, но никога не съм си позволила да флиртувам с бивши или други мъже в мрежите или навън, просто защото смятам, че когато обичаш и уважаваш някой и той е достатъчен за теб, ти не постъпваш по този начин. Както и да е... помислих, че това е чисто мъжка черта и си казвах - Прекаляваш, стегни се! Ревнива си, болна си! Мълчах, но вътрешно страдах. Усещах, че нещо просто не е наред в тази връзка. Самочувствието ми бавно се сриваше, усещах как губя увереност в себе си и просто болеше. Няколко пъти се опитвах да говоря с него - без успех. Проявяваше разбиране, извиняваше се, но може би е било само привидно, не зная. След случката с отварянато на чатовете с нея си тръгнах. Събрах си багажа и изчезнах с бясна скорост. Бях ужасно ядосана в онзи момент.Това се случи в края на юни месец. Сега той съжалява, а тя заминава да живее извън страната, но любовта и доверието ми просто..... се счупиха. Не знам как бих могла да вярвам на човек, който е действал зад гърба ми толкова време и то от самото начало на нашите отношения. Няколко пъти ми повтори, че не съм успяла да разбера тяхното приятелство и едва ли не филмите се прожектират сами в моето въображение. Да, обаче видях друго и за мое съжаление, не беше филм. Извиних се, за това че съм нарушила личното му пространство и че се държах грубо, в онзи ден, но му казах, че не мога да позволя да бъда лъгана и манипулирана, повече. Плаках пред него, опитах се да поема своята част от вината, простих му, питах го какво не е наред... но, мисля, че вече трябва да приема истината- такава каквато е. Знам, че не ми е изневерил физически. Постоянно повтаряше, че нещо в него не е наред, че не става за връзка. Парадоксално е, че той се държеше страшно добре с мен - мил, внмателен, подряваше ми цветя без поводи, целуваше ме по челото, прегръщаше ме нежно и сякаш всичко това не е било истинско.
Моля за съвет, вътрешно съм разбита. Ходя по улиците, сядам сама в парка или някое кафене и плача. Изпитвам вина за края на тази връзка. Опитах се да го разбирам, да бъда толерантна, да прощавам, но за сметка на себе си. Всичко в мен се срина и приключи окончателно. Сега той ме търси и да ме пита как съм? Съжалява, но ако наистина съжаляваше, щеше да се опита да го покаже на дела, а не да ми се извинява в съобщения в интернет. Изобщо не знам как да подходя вече. Говорихме два пъти от тогава. Изведнъж спря да ме търси. Аз същяо не го търся. Посъветвах се психлог и тя ми каза ,че е по -добре да продължа напред и да повярвам, че заслужавам да бъда щастлива, че ми трябва терапия, за да повиша самооценката си. Същото казаха и моите най - близки приятели. Обичам го, но болката е ужасна и мисля ,че той не ме обича и никога не ме е обичал или просто не съм разбрала. Ще се радвам да сподлеите вашите гледни точки и опит.
Къде греша всъщност? Проблемът е, че съм на 36 и вече се чувствам изхабена. Страхувам се да се доверя отново някога на някого.
