Фенфикшъни на тема творчество на Джордж Мартин

Манс не се колеба нито един миг. Целият план се бе провалил. Трябваше да   заедно с жените които доведе да използва суматохата, да отвлече тихомълком сестрата на Джон Сняг и да го принуди да му върне сина, ведно с Вал, срещу сестрата. Но в хода на диверсията се бе взигнал прекалено много шум, няколко от жените с него бяха умрели, а въжето бе останало във Френя. Вече нямаше как да тича напред, но е не можеше да се връща назад. Глъчката се усилваше. Манс намери едно решение- свърна в криптите. Някои биха намерили това решение за неразумно, но той на два пъти бе идвал вече в Зимен Хребет и веднъж бе претърсвал криптите. Пътят не му бе чужд.  Знаеше, че слезе ли долу ще може да се въоръжи, а и да задържи многоброен противник сам. Тичешком забеляза, че скоро някой бе идвал тук – някои от мечовете липсваха, а и нямаше много паяжини. Той извади един меч  от ръцете на една статуя (май бе Рикард Старк, но не бе сигурен) и се приготви да продаде скъпо живота си. Но когато ударите се разнесоха по вратата  на крипата, а отгоре долетя писъкът на Холи, увереността го напусна и той започна да слиза към по-долните нива.  Слизаше все по-надълбоко и по надълбоко..Изведнъж  кракът му пропадна рязко. Той с пъшкане се изправи  Здравата го болеше.  но някак си преодоля болката и погледна вдясно, където усещаше невидимото присъствие. ЕДин миг по-късно видя какво стои  видя какво стои до  се вледени. Излетя нагоре, забравяйки болката си. При което попадна право в ръцете на Рууз Болтън и неговите хора. Но това вече нямаше значение, стига да бъде по далече от..... Крещеше докато го отвеждаха нанякъде, че трябва да го пуснат и че смъртта идва за всички им.

„И кой си ти,рече гордия лорд
       че ти се кланям толкова ниско ?
      Само котка в различни одежди,
      Това е цялата истина,която зная.
       В златни одежди,или в пурпурни одежди,
        лъвът си има нокти,
 ,    И моите са дълги и остри,милорд
      както са дълги и остри вашите.
         И така говореше той,така говореше той,
      Лордът на Кастамир,
    ,   Но сега дъжда плаче над неговия замък,
        без да има кой да го чуе.
          Да,сега дъжда плаче над негов
         и нито една душа не ще го чуе

Че беше му съкровище безценно, тя беше негов срам и благослов. Че колко струват замък и една верига пред женската целувка и любов.“ . „Че златните ръце са винаги студени, но, ах, как топлят женските ръце.“

Седеше в кулата умислен на мрака господарят — почна Галиеон, — във замъка си черен като нощ.
Косата му бе черна и черна бе душата му — припяха в хор музикантите. Включи се и флейта.

— Пируваше той с кръвожадна завист, и чашата си пълнеше със злъч — продължи Галиеон. — Да, брат ми някога царуваше над седем кралства, тъй рече той на злата си жена. Но аз ще взема всичко негово и свое днес ще го направя. Синът му ще усети върха на моя нож
.— Синът му, храброто момче с коса от злато — припяха музикантите и засвириха лютня и цигулка.
....На мрака господарят войските призова и струпаха се те около него като врани. И жадни те за кръв, на кораби милион… — … отрязаха носа на клетий Тирион — довърши Тирион. Лейди Леонет се изкикоти.

   Легна той на земята от тъма обкръжен,

    със вкуса на кръвта му в устата.

    За молитва коленичиха братята.

    Ала той се засмя и запя:

    Братя, братя, свършиха дните ми,

    че живота ми взе този дорнец.

    Но какво от това, всеки мре.

    Аз пък вкусих жената на дорнеца!

МЕЧОКЪТ! — загърмя плътният дълбок глас на грамадния шут и закънтя от таванските греди. — О, ХАЙДЕ, МУ КАЗАХА ТЕ, О, ХАЙДЕ НА ПРАЗНИКА С НАС! НА ПРАЗНИК? ОТВЪРНА ИМ ТОЙ, НО КАК? ТА АЗ СЪМ МЕЧОК, ГРОЗЕН, КАФЯВ И КОСМАТ!
И ХВАНАХА ТЕ ПО ПЪТЯ НАТАМ, ЗА ПРАЗНИКА ВЕСЕЛ, ГОЛЯМ, ГОЛЯМ! МОМЧЕТАТА ТРИ И КОЗЕЛЪТ, МЕЧОКЪТ ПОДСКАЧАШЕ С ТЯХ!
ПОДСКАЧАШЕ ТОЙ ХОП-ХОП, ХОП-ХОП, ОТТУК ЧАК ДОТАМ, ДОТАМ, ДО ПРАЗНИКА ВЕСЕЛ, ГОЛЯМ, ГОЛЯМ!
О, СЛАДКА БЕ ТЯ КАТО ЧИСТА РОСА! ДЕВИЦАТА С РУСА КОСА КАТО МЕД!
КОСА, АХ, КОСА, ДЕВИЦАТА С РУСА КОСА КАТО МЕД!
И ДУШЕШЕ ТОЙ ВЪВ ЛЕТНИЯ ЗНОЙ. МЕЧОКЪТ! МЕЧОКЪТ! ГРОЗЕН, КАФЯВ И КОСМАТ.
И ДУШЕШЕ ТОЙ ВЪВ ЛЕТНИЯ ЗНОЙ
ПОДУШИ ГО ТОЙ И РЕВНА, ХЕЙ ТАМ! НА МЕД ЗАМИРИСА МУ В ЛЕТНИЯ ЗНОЙ!
О, АЗ СЪМ ДЕВИЦА, ИЗВИКА МУ ТЯ, СЛАДКА КАТО ЧИСТА РОСА, С МЕЧОК КОСМАТ НЕ ИГРАЯ! МЕЧОК! МЕЧОК! С МЕЧОК КОСМАТ НЕ ИГРАЯ!
Я ВДИГНА ВЪВ ВЪЗДУХА ТОЙ! МЕЧОКЪТ! МЕЧОКЪТ!
 АЗ РИЦАР ЗОВЯХ, А ТИ СИ МЕЧОК! МЕЧОК! МЕЧОК! ГРОЗЕН, КАФЯВ И КОСМАТ!
ВЪВ ВЪЗДУХА РИТАШЕ, ПЛАЧЕШЕ ТЯ, ДЕВИЦАТА СЛАДКА! НО БЛИЖЕШЕ ТОЙ МЕДА ОТ КОСАТА Й! КОСАТА! КОСАТА! БЛИЖЕШЕ ТОЙ МЕДА ОТ КОСАТА Й!
ВЪЗДЪХНА ТОГАВА ДЕВИЦАТА СЛАДКА, ВЪВ ВЪЗДУХА РИТНА ВЕДНЪЖ И ИЗПЛАКА: МОЙ МЕЧО, ЗАПЯ. МОЙ МЕЧО КРАСИВ И ДОБЪР! И ТРЪГНАХА ТЕ ПО ПЪТЯ ШИРОК, МЕЧОКЪТ, МЕЧОКЪТ С ДЕВИЦАТА СЛАДКА СЪС РУСА КОСА КАТО МЕД.

Майко милостива, извор на милост, тебе молим, синовете ни спаси от бран, задръж мечовете и стрелите задръж, нека знаят…

Черната риба проклинаше стотици и хиляди пъти последните събития, довели го до това място. Проклинаше   проклинаше мекушавостта на  Едмур, проклинаше младостта на Роб,   проклинаше изменчивостта на Фрей. Но най-много от всичко проклинаше  себе си, че не се бе справил с Джайм Ланистър. Кралеубиеца бе нарушил всички  клетви на този жалък свят.   Бе убил Ерис, бе допуснал да убият безащитни деца,  а ако това което се говореше бе истина, бе спал със сестра си и бе закачил рога на своя крал. Накрая  сестра му го бе пуснала с надежда да получи дъщерите си, но тях ги нямаше, а наглецът бе поискал замъка на Едмур Тъли - още една нарушена клетва
"Трябваше да го убия на място" - помисли си Черната Риба - "но тогава нямаше да съм по-добър от Фрей, като да убия човек под бяло знаме." "Не, аз не съм като него. Само Едмур да не се бе огънал Речен пад можеше да издържи години на обсада". Потръпна. Сякаш бе станало още по-студено. От години в Солниците не бе наставал такъв студ. на земята бе паднала слана, а по тревата се образуваше лек скреж - събитие, което тук не бе наставало близо от столетие.
Но да се съжалява за стореното - нямаше смисъл. Черната риба бе корав мъж, роден в кораво време. Вятърът сякаш стана още по -пронизващ. Трябваше да бърза, за да стигне в Долината. Щеше да вдигне на бунт всички хора там. "Ще говоря с Лиза. Ако тя се противи ще накарам Ройс да я убеди", помисли си той. Богове, нима бе възможно да става и по-студено?   Никога по тези места не бе имало такъв студ.


И тогава Черната риба ги видя.
Другите бяха легенда. Нещо което бабите разказват на внуците, за да ги сплашат. Легенда като Торбаланите, уайвърните,  горските чада.
Но понякога легендите оживяват!
Черната Риба знаеше, че трябва да направи нещо - да скочи, да извика, да замахне с меча....
но силите му не стигаха....  дори най-коравите мъже изпитват пристъпи на паника, когато приказките  и легендите от огнището стават реалност.
Когато след  няколко минути Черната Риба се изправи в очите му имаше лед.

Ерон отвори очи. В последните часове се стремеше да остане безучастен за болката, но вече бе приел, че ще умре. Жалко че нямаше да може да смъкне Юрон от Престола от Морски камък. Той бе безбожник и богохулник и не заслужаваше да седи на Престола и да носи Короната от Плавеи. Виктарион. Трябваше  избраникът да е Виктарион. Жрецът още не знаеше къде  сбърка. "Юрон е довел демони със себе си - това ще да е" - той ядосан напрегна мускулите си и усети, че въжетата са охлабили. Възможно ли бе? "Удавени Боже, чуй молитвите ми"
- Опитай се да ме развържеш - каза той на Фалия Цветята - инак и двамата ще загинем. Тя не показа че  го чу, но пръстите й заработиха, доколкото това бе възможно и скоро той бе свободен. Той я погледна - "Дали да не я оставя"  - но предпочете да я развърже "Удавения ме изпитва. Безкрайни са изпитанията Му" Той се огледа и отчупи една треска от сала после се убоде по пръста с нея.Кръвта потече бързо- мръсна и черна. Той го потопи в тъмната вода.  Фалия го гледаше съсредоточено. Лесно успя да хване няколко малки рибки, колкото да залъже своя и нейният глад - те търсеха кръвта и той ги хващаше - но нищо достатъчно голямо, за наяждане. Още по-сериозен бе проблемът с водата за пиене.
"Не трябва да се плаша. Аз съм сред солена вода, дори да умра Удавения бог ще ме приеме в покоите си". Но не му се умираше. Не и преди да направи един последен опит да провали Юрон.
На третия ден жегата бе станала нетърпима, когато видя бронята на левитиана около своя сал.  Беше поне осем метра голям. Повечето мъже щяха да изтръпнат. Не и той. Бе си направил  от костите на сребрушките костен нож. Хвана го с острието нагоре, изчака мига и се хвърли във водата. Светът се оцвети в червено

Зората се надигаше на пръсти, но от това в язовата горичка не ставаше ниго по-светло, нито по-топло. Вятърът  и виелицата сякаш усилваха студът, а слънцето едвам-едвам достигаше до войнците. Станис стоеше като каменна статуя, втренчен в огньовете. Дори да му бе студено, с нищо не го показваше.
- Време е, Ваше Величество - каза му сър Годри.
- Атаката  ще започне всеки момент.
Станис кимна сякаш на себе си
- Всички приготовления направени ли са?
- Да, господарю.
-Хората наясно ли са че трябва да свалят тежките брони?
-Да, милорд.
-А  конницата...
.Станис се поколеба  - а малкото ни останали конници - те готови ли са, за отредената им роля.
Да, Ваше Величество - потвърди за трети път сър Годри.
- И Карстарките няма да създават проблеми?
Станис явно не чакаше отговор.
- И все пак .... прошепна той по-скоро на себе си, взрян в огъня - ще ни трябва и много късмет.
Сър Годри чакаше.
-Ако бях брат ми....Робърт винаги имаше късмет. Дори  в битката при Камбаните.... Но аз не съм като него. Аз съм Станис Баратеон - последният  от рода Баратеон, човекът който  срази Желязната флота и който ще поведе хората срещу Другите. Гласът му укрепна.
-Време, е сър Годри. Жребият е хвърлен. Ройн е преминат * Подготви хората за битка.
- Да, милорд и ако позволите да кажа  - те всички ще се зарадват на малко кръвопролитие - Изгъгна Великаноубиеца.
- Действай -  Станис Баратеон никога не се бе отличавал с търпение. Той отново се съсредоточи върху картата и после огледа бойното поле.
-Изгрява нова зора - промърмори той. - да видим  в чия полза ще е тя.
След което затвори картите и с решителна крачка се запъти към позициите на войниците

*прочути думи на известен ройнарски пълководец, когато тръгнал да завладява Волантис. Пресякъл реката с тези думи.Wink Joy

Джон отвори очите си мъка. Всичко го болеше.  Опита да си припомни последните събития...което не му се отдаде лесно. Съзнанието му сякаш плуваше в мъгла. искаше да се почеше и едвам се съдържа.
"Нападнаха ме" осъзна той. "Глутницата въстана срещу своя водач.". Той тръсна глава. Чувстваше че тази мисъл е някак неправилна. "Не, не Глутницата ...тъмния...нощния...Нощния страж." Странно чувстваше се замаян. Усещаше най невероятни миризми, които никога преди не бе усещал. Огледа се отново. Видя някакви черни мъже и  едър мъж облечен в кожи и една червенокоса жена. "Мелисандра. казва се Мелисандра" - каза си той, но нямаше представа откъде знае това. Мозъкът му сякаш плуваше в мъгла. Съзнанието му сблъска с някаква чужда воля. каква  - все още на разбираше, но в нея имаше нещо първично, нещо животинско "това тяло е мое" - настояваше другият. "махай се от тук" -Джон натисна. Или поне си представи че натиска. болката изчезна, после се върна по-силна. Той отвори отново очи. Виждаше добре, дори -  много добре, което бе странно. сякаш за всеки цвят имаше хиляди нюанси, а миризмите направо го побъркваха.  Едва сега се огледа из стаята. Червената жена се бе надвесила над някакво тяло, прободено с ками, а  в статята големи огньове хвърляха призрачни сенки....а някой викаше нещо. той се заслуша. във виковете се открояваше някакво име... "Джон"
"Това съм аз" - изведнъж осъзна той -аз лежа там, но ако аз лежа там....."
и в този миг прозрението го удари "аз съм в тялото на вълка.Ние сме едно цяло." Той извика, но от устните му излезе само дрезгав вой. Опита се да се дръпне, но усети, че има нещо го стяга врата му. нашийник. "бях сложил вълка си клетка".Спомни си той, но някак си всичко му плуваше като в мъгла. "сигурно са го изкарали". "Да, бях зад железни стени, дойде един друг глас" като ехо.
 - Погледни за малко вълка. Сякаш се опитва да ни каже нещо  - каза червената жена на едрия мъж с кожите
-Всичко е възможно - той бе варг - почеса се той по врата. -Но не знам до колко е овладял животното. Той рязко се наведе.
- Ей,  врано, чуваш ли ме.
"Да, чувам те  Тормунд" искаше да извика Джон (отнякъде му изскочи това име), но от устните му излезе само вой
- Не, не съм сигурен.  възможно е да се е варгнал или пък не. Или просто вълка да е в особено настроение, след като го прободоха.
-Предупредих го - каза тъжно червената жена. Много тъжно.  - Предупредих го да държи вълка до себе си.
- После го хвана за муцуната и го погледна в очите. На врата й грееше ярко някакъв червен камък "рубин.  казва се рубин" сети се внезапно той
-   Покажи се, лорд Сняг!. Знам, че ме  чуваш, искам да  видя човека вътре в теб, а не звяра! Няма да ти позволя да си отидеш така !  Ти имаш мисия тук!- камъкът грееше с ярка червена светлина, а очите й сякаш ставаха по-големи и по-големи. лицето й започна да се размазва през него и тогава мрака милостиво обгърна Дух/Джон  и всичко стана черно.

Церсей стоеше втренчена в прозореца и размишляваше. „Чудя се какъв ли ще бъде изходът от съда  над Марджери?” разсъждаваше тя. „Септите обявиха, че не е девствена...но простолюдието я харесва, а баща й държи армия тук. Вероятно ще ще измъкне” Тя скръцна със зъби. И тя можеше да мине така леко, ако чичо й не си бе внушил, че заслужава изкупление. Изкупление. Тази дума я караше да настръхва.
В този миг на вратата се почука.
- Влез – каза тя с увереност, каквато не притежаваше.
Влезе Кибърн.
 За момента Церсей си отдъхна – той бе единственият и верен служител. Единственият, който не се бе отрекъл от нея. После забеляза мрачното му лице и изтръпна. Носеше лоши новини, в това бе сигурна.
-Ваша Милост – боя се че имам лоши новини.
-Джайм – тя изтръпна. Станало е нещо с Джайм?
- За това не знам нищо...все още е някъде в Речните земи с Бриен Тартска. Обаче чичо ви, Кеван....убит е със стрела. Също и майстер Пицел.
За един дълъг миг времето спря за Церсей. Кеван. Тя бе имала своята кавга с него и не се  бяха разделили с добри чувства, но все пак той бе Ланистър. Кеван й бе обещал защита. Наистина не такава каквато тя би си пожелала -  но ето че него го нямаше. Тирелите несъмнено. В последно време бяха станали твърде, алчни. Чичо й бе честен, разумен и добър човек, но не притежаваше далновидността да види, колко алчни са Тирелите. Малката розичка бе в дъното на този заговор. Или пък...
-Тирион! – каза тя навъсено.  – Баща ни също бе убит със стрела. Трябва да е той. Кеван и Тивин бяха братя. Дяволчето се е върнало за да отмъсти.
-Напълно е възможно – призна Кибърн –и без това в Спорните земи са го чували да се хвали, че е убил майка си, баща си, племенника си и че ще се справи с вас.  Нееднократно споменавал колко е добър с арбалета и че ще си позлати пръста.
На Церсей й призля. Това наистина приличаше на нещо свършено от Тирион. Бе съвсем в неговия стил. Сега съжали, че въобще се стигна до така наречения съд. Тирион трябваше да бъде убит още при Черна вода- колко мъки щяха да бъдат спестени.
-Късно е да поправяме стореното – реши тя.  – Трябва да мислим за бъдещето. Кибърн, може ли да доведеш сина ми при мен.
-Това ще е трудно,  ваша милост – врабците го пазят ден и нощ, а през останалото време той спи с лейди съпругата си във Великата септа на Белор.
Това определено не й харесаАко Томен бе с Марджери, знами малката розичка вече се бе измъкнала. А присъствието на Великия Врабец  усложняваше проблемите й допълнително.
-Бих могъл да използвам сър Робърт Силния – призна Кибърн, тълкувайки правилно изражението й. – но, вие ще останете без защита през това време.
Церсей стигна до някакво решение.
-Познаваш ли тунелите  прокопани в Чертога? – попита го тя? -  някои от тях   повдигна рамене той. Други - не толкова. А за трети не смея и да гадая.
-Въпросът е – би ли могъл да влезеш с малък отряд от хора през подземията на Великата септа и да изведете томен и да го доведете при мен, за да говорим насаме?
- Мога  да опитам каза той, но ще бъда много облеклечен ако помислите за моята охрана.
Тя издаде презрителен звук.
-Малко трудно ще ми е да дам нареждания на Тирелите, докато обвиненията не паднат.
-Толкова по-наложително е, двубоят да започне скоро, Ваше Величество. -  Каза Кибърн . След смъртта на чичо ви в мое лице имате останал само един подръжник. Всички други или ще ви предадат или вече ви предадоха.
 Тя кимна – по-скоро на себе си отколкото на него – направи каквото сметнеш за необходимо.
Той се поклони и вратата се затвори, оставяйки я сама.

Тревата се разтвори пред Дани и се показа Хал Джако с още 50 езадача.
-Ха! кого виждат очите ми - каза той - курвата на  Дрого ми е дошла на крака!
-Аз съм халееси Денерис, съпруга на хал Дроко, кралица на седемте кралства, кралица на Робския залив, Неизгорима, родена в Бурята, трошачка на окови - каза тя със Студен тон. -ОТнасяй се с мен с уважението което заслужавам.
- С една жена? - изсумтя хал Джако.
- С жената на хал Дрого - каза тя. С човекът който даде обещание да тръгнем на запад, за защити мен и детето ми
- Дрого бе хал, но вече не е - каза спокойно Джако. детето ти е мъртво. А ти си проста една глупава жена.
Сега ще те заведа във Вес Дотрак, където ще бъдеш моя курва. Но преди това ако не млъкнеш ще накарам всичките си войни да ти се изредят.
- Тя се усмихна с неприятна усмивка -  ти си ходещ мъртвец - знаеш ли това?
-Ти смееш да ме заплашваш? Мен? ще наредя да те разчекнат между четири коня.   - Той-направи крачка наперд - Ще ...
Денерис се отмести, така че клоните  на дърветата и високата трева да не скриват Дрогон.
- Дрогон, кръв от кръвта ми - каза му тя - покажи им милостта на дракона. Сега!
И огънят лумна - червен, горещ, жежък и прекрасен. Той изпепеляваше всичко по пътя си, а халът и ездачите му умираха с писъци....но когато пламъците утихнаха, всички останали живи видяха, че пламъците са преминали през Денерис и не са я засегнали.  Дани се качи на Дрогон и полетя над вцепенените дотраки.
Аз съм Денерис, родената в Буря -Дани не викаше, но гласът й сякаш ехтеше.
Аз съм неизгорима. Бяха продавана като робиня и станах халееси. Освободих робите в Робския залив. Убих и Хал Джако, защото се държа непочтително с мен. Аз не съм обикновена жена. Аз съм Денирис, Неизгоримата, Трошачката на Окови. Елате с мен, за да изпълните обещанието си към хал Дрого и към мен и да ми помогнете да си върне Железния Трон и да завладея Седемте кралства. Елате, напълнете се със слава и богатства. Или умрете сега!
Гласът й още не бе заглъхнал, когато хиляди гърла повториха  името й. "Денерис"! "Денерис"!
Дани ги гледаше отгоре, влагата напъпи в очите й,но тя съумя да не се просълзи.
"Една халееси не трябва да показва слабост" - напомни си тя.
-Към Робския залив ! - провикна се тя.
Този вик бе подет от хиляди гърла.
Дани полетя с дракона, следвана от дотраките

Горичката се изпълваше от рогове. Думкането на тъпани беше оглушително.
-Наближаваме - каза Уолдър Фрей. Мандърли се бе разположил по другия фланг, но и Фрей не бяха малак армия - 1500 конника и още толкова пешака. Още поне две хиляди души се движеха под ръковоството на Мандърли. В този момента  ги връхлетя един ескадрон, която ги обсипа със стрели от седлата на конете. Десетина души паднаха.  ескадрона изви назад
- Строй се  - извика Уолъдър Фрей, но заповедта се изпълняваше бавно. ескадрон ги нападна пак. и пак.
Нервите на Черния Уолдър не издържаха.
 - След мен - изкрещя той. Няколкостони души го последваха. Бойният строй започна да се разпада.
Уолдън Фрей изкрещя някакви проклятия и пое с останалите. Сега всички гонеха  ескадрона.
Пред тях вече се виждаше горичката. Хората на Станис започнаха да слизат от седлата
Заградете ги - нареди Черния Уолдър.
ОТ горичката прелетяха няколко стрели - не повече от петдесетина, но първият залп свали неприятно количество През това време хората на Станис напредваха по леда, изоставали тежката си екипировка.
-След тях - провикна се Уолдър - щом те минават и ние ще можем
- Но конете - дръпна го скуайъра му за ръката...
-СЛЕД МЕН! - не бяха стигнали и средата на реката, когато се чу пукот. Петстотин конника тежащи по 150 килограма дойдоха твърде много на леда. Той се счупи и коне и конници потънаха в езерото. Мъже се давеха с викове, повлечени от тежките брони
-Сега - отекна викът на Станис. Лековъоръжени северняци от клановете се впуснаха в атака, втурнаха се през езерото и започнаха да забиват мечовете и бойните си брадви в давещите се Фрей или в конете им. Изненадата бе пълна, касапницата -жестока. но численото предимство бе на страната на Фрей освен.....
-Хайде, какво чакате - този вик дойде от страната на Мандърли. За момент синовете му го погледнаха изненадано.
А после разбраха. Извадиха мечовете и те засвяткаха в  тъмното утро. Щитоносците  и заклетите мечове на Мандърли също се включиха в битката. Езерото се обагри в Червено.

Очертанията на Юнкай бавно се появиха пред Виктарион. Пред него се появиха корабите на Волантинската флота.
-Каква се случва тук? изръмжа той- това разбира се бе риторичен въпрос, то знаеше, че няма кой да му отговори. Най-неочаквано му отговори Едноухия Вълк.
- Там кипи здрава битка - Хората на Драконовата Кралица, се бият с нейните врагове, а Волантинската флота е дошла в подкрепа на враговете й, и блокира залива.
това не се хареса на Виктарион. той трябваше да получи драконите, а за да тази цел - да се омъжи за драконовата кралица. Но ако волантицините блокираха залива...
-Колко кораба кораба са..
когато  са потеглили са били триста - доложи мрачно Ендоухия - сега са наполовина, или малко повече.
- Стои петедесет тежки кораба, в тези плитки води ние пък имаме шестдесет и девет  леки кораба.
-така е...и не е така- пак сме двойно по-малко - изръмжа Вулф.
Виктарион го погледна смаяно.
-Боиш ли се от схватката?
Само да бе казал да Виктарион щеше....
 но Вулф изрече
- от никой смъртен мъж не се боя....но това не е разумно.
- Плюя на разума - изхрачи се Виктарион. -  ако ще умираме нека да е  славно - той се обърна към Мокоро.
- какво ще кажеш жрецо? ще умра ли днес.
- Не! не, днес! - мокоро едва отрони тези думи - но аз мога да ви  помогна да спечелите победата, стига да не се гнусите от магията.
Победата ви ще дойде още по-бърдо и ще загубиет по-малко хора.
Виктарион го погледна - направи каквоот си намислил ... но внимаавай! държа те под окоро.
- Разбира се - кааз Мокоро и пристъпи напред. той започна да реди неясни и объркани слова, а облаци закриха ясното небе. Гръмотевици изтътнаха. Дори  железнородните - храбри мъже - потръпваха в суверен ужас. В този момент гръмотевициет започнаха една след друг да поразяват Волантинскиет съдове. те пламваха в целия си разкош, мъже се да угасят корабите или пък да ги раздалечат един от от друг, но бяха твърде тромави;планата на един ког закачаха тези на друг и той на свой ред пламваше. в един момент мъжете започнаха да хвърлят броните и да скачат в плитката вода търсейки спасение от нея.
СЕГА! - изкрещя  Виктарион. - Желязната флота се появи като някакъв кошмар изад облаците, приближи бързо и жлезните мъже започнаха да скачата във водата. там те устройваах истинска касапница на волантиците, които  макар и смели мъже, никога през живота си не се бяха били докръста  във вода. някои от железниет мъже започнаха да се катерят по оцелелиет кораби, вземайки ги на абордаж.
на всякъде се чуваше едно име. ВИКТАРИОН! ВИКТАРИОН!
водата се оцвети в червено!

Тълпата бе събрала сума народ, които  бяха дошли да зяпат безплатното зрелище. Не всеки ден се случваше кралица на Седемте кралства да бъде съдена. За сетен път Церсей се запита дали постъпва правилно, но не виждаше друг изход. Властта й в Чертога видимо бе намаляла, след последните събития, а смъртта на чичо й Кеван,  както и на майстер Пицел, отваряше още една рана. Макар и да ги недолюбваше, останалите живи личности от съвета  й бяха врагове - все приятели на малката розичка.
За нейно съжаление  да приеме този двубой, от който зависеше толкова много. Само ако Джайм се бе явил навреме и имаше двете си ръце. Джайм? Къде беше Джайм? ако се вярва на донесенията на Кибърн -в Речните земи с оная никаквица  Бриен. При тази мисъл на Церсей й се свиваше стомаха. Не, налагаше се да използва едниствения си защитник. Съществото, което Кибърн официално бе нарекъл сър Робърт Силния, а когато бяха насаме -Не-Грегър.
Първия път когато  видя какво беше той ужасно се уплаши. Тялято бе на Планината, о, в това нямаше съмнения, но когато той си свали шлема и тя видя какво Кибърн е сложил на мястото на главата му едва подтисна вика си.... После размисли.Щом то ужасяваше така нея, как ли щеше да въздейства на враговете й? Тялото си беше на Планината, в това няма съмнение, но там където трябваше да бъде главата му.... Церсей пак потрепери, какво бе видяла. Не-Грегър постоянно носеше шлема. "Има основания да го носи" помисли си тя.При това Робърт Силния нито ядеше, нито спеше, нито сереше. "каква подигравка симето на милорд съпруга ми" - помисли си тя. Ала щом Кибърн може да създаде такова чудовище, сигурно може да направи и други - успокояваше се тя.
-Време е - каза Върховният септон и насреща се зададе рицар в  доспехи
Вбеси се като видя кого бе избрал.
Лансел!  собствения й братовчед с когото тя лично бе преспала. И за когото бе поръчителствал пред Робърт, за да го направят рицар! Дори бе обсъждала с баща си възможността да му дадат за жена Санса Старк! За благодарност той се показа като страхлив задник - скри се във вътрешната цитадела по време на обсадата на Черна вода. Още й призляваше, като си спомни това. Колкото и да не искаше да признае това, дори Тирион бе проявил повече смелост от него тогава. Страхливостта на Лансел се бе съчетала и с доносничество - за да успокои собствената си съвестта , я бе издал първо пред Кеван, а после пред Великия Врабец. Безпринципно  бе намалил вината на собствените си грехове й не бе споменал за участието си в убийството на Робърт.
А сега имаше наглостта да я съди! Очите на Церсей искряха от бяс. Ако можеше, жив би го разкъсала. О, тя бе истинска лъвица. Една разгневена лъвица.
От нейната страна се зададе нейният поборник.
Лансел слезе от коня и поздрави противника си с докосване  на меча. Той видимо трепереше. Макар и мускулест и снажен, пред противника си бе като джудже. Сър Робърт Силния го превишаваше поне с две глави и бе висок осем стъпки, а цялято му тяло бе като канара. бе взел голям двуръчен меч, който конрастираше на дългия едноръчен меч на Лансел. "досеща се с кого ще се бие." Помисли си Церсей "не може да не се досеща"
Схватката бе колкото кратка, толкова и кървава. Двамата противници размениха няколко удара с мечовете. Лансел бързо разбра, че  директните сблъсъци са негова слабост и започна да кръжи около противника си, търсейки слабото му място. на два пъти се опита да го посече през краката .Изведнъж сър Робърт Силния го връхлетя с тежкия двуръчен меч, обсипа го с удари и когато се изправи главата на Лансел бе станала на пихтия.
Врабците гледаха в ужас
"Победих." помисли си Церсей "оцелях".  беше втората й мисъл "пак съм в Играта на Тронове"  сети се тя накрая. И тогава направи нещо невероятно.
пое дълбоко дъх...и се усмихна широко. за пръв път от много време.

Бран отвори очи. В последните часове, дни, нощи бе научил много. Времето за него бе едно относително понятие. След дългите часове прекарани със зеленозрящите и Бриндън Реките той бе осъзнал, че може да има контрол над времето и пространството. Още не смееше да сподели на Кървавия гарван, колко е научил. Златно правило е да не показваш на учителя си, че знаеш повече от него, ако държиш на здравето си. А Бран вече постепенно осъзнаваше, че не е същия човек. Огромните умения с които се бе сдобил имаха цена – той бе станал  студен и отчужден. Беше загубил чувството си на емпатия. Сякаш бяха минали хиляди години откакто не се бе смял или не бе плакъл.
А всъщност – може и да бяха минали. „Времето е вече нещо несигурно” – помисли си той.
В този момент той отвори очи...и видя себе си, но много по-възрастен. Това бе нещо ново. Досега попадаше само на други хора  около които да „завихря” времето– баща си, Джон, Теон, Санса. Ала за пръв път виждаше самия себе си.
-Кой си ти? – попита той уплашен
-Не ме ли позна? – аз съм ти – но след десет години.
-Как така – попита Бран – от бъдещето ли си?
- Ако ти е удобно може да ме наричаш и така – Брандън от Бъдещето. Дойдох за да те предупредя – Краля на нощтта си е поставил за цел да те убие.
- Краля на нощтта? Но той не е ли само легенди.
-Точно толкова колкото са легенда и вълчищата, зеленозрящите и Горските Чада – отвърна Брандън от Бъдещето. Това е една легенда, която може да те убие.
- Но защо съм толкова важен за Краля на Нощта?- попита Бран от настоящето
- Важен си – защото ти си началото и краят. Ти си  Брандън Строителя който е спрял първата Дълга нощ, и  в същото време си Брандън от Настоящето и едновременно с това си Брандън от Бъдещето. Знам че звучи налудничаво, но е истина.
- Щом съм толкова важен мога ли да заповядам на Другите да ме оставят на мира?
-боя се, че някои желания не са толкова просто – каза с тъга Брандън от Бъдещето. Вероятно можеш да спреш съществуването на Другите, но цената която ще заплатиш е жестока. По същия начин начин както ще бъдеш изправен пред тежък избор – дали да спасиш живота на Джон или не – и от избора ти ще зависи живота на света.
-Какво искаш да кажеш с това? – Джон в опасност ли е?
- Не мога да ти разкрия повече, засега. Страх ме е, че ще нарушим причинно-следствената връзка и ще променил бъдещето ако се заиграем твърде много с настоящето.
-С кого говориш попита го Бриндън Реките, внезапно озовал се него.
-Аз...ами говорех....Брандън от настоящето се смръзна – Брандън от Бъдещето го нямаше – просто размишлявах на глас.
- Размишленията са хубаво нещо, но те няма да ни помогнат. Има още много да се учиш млади Брандън, а времето ни притиска. Следавай ме, сега ще  те върна хиляди години назад и ти покажа как бяха създадени  Другите....

Конигтън за пореден път проклинаше младежкия ентусиазъм на Егон, и в същото време тайно му се радваше. Разбира се, че младежът не трябваше да бъде страхливец, никой не желае това от бъдещ крал, но щеше да е още по-глупаво да го убият в първата битка. Все пак нищо не можеше вече да се направи, а може би все пак щеше да е добри тези наемници
 да видят своя бъдещ господар   в негово лице. Планът бе рискован, но без риск нямаше сполука.  Щурмът  срещу Бурен край започна  още от ранни зори. Конигтън изтръпна защото не бе предвиждал Егон да е в челните редици но ето че той ръководеше днес атаката.  Вдъхна смелост на хората си,успя да се изкачи по стените и започна кървава схватка на начело на малка групичка.
В този миг вратите на Бурен край се отвориха и кастелана им връхлетя редом на малка, но дисциплинирана конница. Тя разсече като с мощен удар обсаждащите  те започнаха да бягат назад и увлякоха противника след себе си, нарушавайки дисциплината му“дано Егон  няколко удържи на стените“ – помоли се Конигтън.
Миг по късно конницата на Берен край превали хълма, за да се изправи срещу планина от копия и стрели.  Тя не можеше да спре толкова рязко и конете започнаха да падат един под друг, под ударите на налягалия противник. В следващите секунди лорд Конигтън връхлетя със собствената си конница, която бе скрита на близкия хълм. Увлечени в сражението, защитниците го забелязаха в последния момент и той успя да връхлети през опразнената врата. Всичко свърши буквално за секунди. Бурен край бе превзет.
Насреща му идеше Егон – беше ранен рамото но видимо в добро настроение – ето че спечелихме първата си голяма победа милорд – това е началото на моето завоевание. Оттук похода, който е имал и самият Егон завоевателя.
-Какво е това – намръщено посочи раната му Конигтътън.
-А, това ли? Дреболия – раниха ме когато бях горе. – не е нещо съществено, дори не ме боли.
-Въпреки тоав – настоя рицарят на Грифонов Полог – раната трябва да се прегледа от майстер, измие и превърже. През годините видях много хора, които умряах от „нищо и никаква“ рана, само защото стрелата бе намазана с отрова от чумен плъх. Не искам да мисля най-лошото, но доброот лечение, винаги разумно.
Егон  се намръщи, но прояви несвойствена за него разсъдливост. Въпреки всичко Конигтън не можеше да отрече че тази победа имаше важно значение за духа на наемниците. Вечерта се разказваха един куп истории, коя от коя по-неверни. Егон се хвалеше с раната си. Ако човек ги слушаше всеки бе убил лично поне тридесет души. Дори Хари Стрикланд като че ли изглеждаше весел.
-Казах ли ви милорд? – заяви той -. Никога не съм се съмнявал в нашия успех.
-Конигтън го погледна хладно. Този мъж му лазеше по нервите. Ако битката се бе обърнала, щеше да ги предаде, сигурен бе той. Стрикланд не бе Майлс Тойн. Но той бе нужен на каузата им. Напомни си да е търпелив
-Разбира се сър – каза той – всички добре помним вашия кураж.
Не разбра дали Стрикланд схвана насмешката. Защото в  този момент зазвучаха рогове. В този момент дотича един от наблюдателите.
-Принцеса Ариан Мартел е пристигнала с придружителки сър – обяви той!

Манс не се колеба нито един миг. Целият план се бе провалил. Трябваше да   заедно с жените които доведе да използва суматохата, да отвлече тихомълком сестрата на Джон Сняг и да го принуди да му върне сина, ведно с Вал, срещу сестрата. Но в хода на диверсията се бе взигнал прекалено много шум, няколко от жените с него бяха умрели, а въжето бе останало във Френя. Вече нямаше как да тича напред, но е не можеше да се връща назад. Глъчката се усилваше. Манс намери едно решение- свърна в криптите. Някои биха намерили това решение за неразумно, но той на два пъти бе идвал вече в Зимен Хребет и веднъж бе претърсвал криптите. Пътят не му бе чужд.  Знаеше, че слезе ли долу ще може да се въоръжи, а и да задържи многоброен противник сам. Тичешком забеляза, че скоро някой бе идвал тук – някои от мечовете липсваха, а и нямаше много паяжини. Той извади един меч  от ръцете на една статуя (май бе Рикард Старк, но не бе сигурен) и се приготви да продаде скъпо живота си. Но когато ударите се разнесоха по вратата  на криптата, а отгоре долетя писъкът на Холи, увереността го напусна и той започна да слиза към по-долните нива.  Слизаше все по-надълбоко и по надълбоко..Изведнъж  кракът му пропадна рязко. Той с пъшкане се изправи  Здравата го болеше.  но някак си преодоля болката и погледна вдясно, където усещаше невидимото присъствие. Един миг по-късно видя какво стои  видя какво стои до  се вледени. Излетя нагоре, забравяйки болката си. При което попадна право в ръцете на Рууз Болтън и неговите хора. Но това вече нямаше значение, стига да бъде по далече от..... Крещеше докато го отвеждаха нанякъде, че трябва да го пуснат и че смъртта идва за всички им.

Рууз Болтън бе човек, който обичаше да обмисля ходовете си. Бе неприятно изненадан, да открие войските на Мандърли и Фрей под стените си, без Рамзи.
-Какво става - появи се той на портите
-Отвори портите - върнахме се - избоботи тежкият глас на дебелият Мандърли
-Не срещнахме ли Рамзи?
-Не сигурно сме се разминали
-Успяхте ли - носим Светлоносец и труповете на много от мъжете на Станис - например сър Годри.
-Защо не ги оставихте на вълците - попита Рууз.
- Бих могъл да кажа, че не сме езичници, но истината е, че нямаше да ни повярваш.
-Аз и сега не ви вярвам много-много - засмя се криво Рууз - къде е Уолдър Фрей.
- Той бе един от първите които паднаха в битката.
Това бе вярно и все пак Болтън имаше чувството, че Мандърли не му казва всичко. Студените му очи огледаха безмилостно цялата обстановка, но не намираше пропуски. Въпреки това притесненията му оставаха.
- А Станис?
- какво за него?
-къде е той?
-Падна в ледените води на езерото, след като бе съсечен и ни домързя да го вадим. Ще ни пуснеш ли най-накрая?
Рууз ги огледа още веднъж нещо не бе наред, но не можеше да определи точно какво.
Влизайте.
Е те започнаха да влизат. По четирима-петима, изглеждаха нервни, сякаш...
- Хей, я почакай малко, обърна се Рууз към едного,  аз те познавам ти не си от Фрей....
като по даден сигнал труповете  на Станисовите хора "оживяха", хората на Фрей, които се оказаха преоблечени Баратеони извадиха  скрити кинжали. Мандърли също извадиха мечове и се нахвърлиха върху стражите на портата. Зачу се  рог и после конски тропот - Станис препускаше към крепостта размахал Светлоносец.
-Дръжте Портата. Изкрещя Рууз - Дръжте Пор...Бам... Средният Лидър удари едно мощно рамо на дясното крило преди да се е затворило напълно и защитниците му отхвърчаха назад. В следния миг Станис нахлу с коня си размахващ светещия си меч, последван от своите заклети мечове. Света се оцвети в червено.

Давос трепеше. Трепереше както никога досега. Но дали от студ или от страх – и той самият не бе сигурен. Защото отиваше  на място, което разумните хора отдалеч отбягваха. Скагос. Дори самото име караше космите по тила ти да настръхнат. За това място се разказваха ужасяващи истории за човекоядци избили цели екипажи и изнасилващи  жени. Никой не знаеше колко истина има в тези истории, но всички благоразумно отбягваха мястото. А ето, че Давос трябваше да отиде точно там. Но уви – налагаше се. Единственият начин Мандърли да бъде привлечен за каузата на Станис, бе ако намереше Бран Старк . А Станис нямаше да понесе нов провал. „Доведи Мандърли или не се връщай” бе изръмжал той на сбогуване. И толкова. Станис Баратеон не бе човек, който да демонстрира чувства,  пред другите, макар Давос да бе сигурен, че ако умре, той по свой начин ще скърби.
Разделиха се с мъжка прегръдка и малко казани думи.  А сега съдбата на цяло едно кралство бе заложено на плещите на Луковия рицар. На седем кралства, всъщност – помисли си Давос. Той гребеше в малката си лодка, която постоянно се пълнеше с вода. Сякаш ставаше още по-студено. Нима това бе възможно? Пред него вече се очертаваше острова. Самото му присъствие вдъхваше хлад и у най-смелите.  В тъмна нощ тези скали бяха катранено черни, но плаването покрай рифовете и теченията бе извънмерно опасно. Сега през деня скалите на Скагос се оцветяха в кървав залез. Давос потръпна от знамението.
„Добро посрещане” – каза си той и потърси място където да акостира лодката. В този миг от острова отекна писък.

[/spoileПоложението е лошо - оцени Тирион - трябва веднага да сменим страните. На губещата страна сме. Мразя да сме на губещата страна
-Трай! сряза го Бен Слива. - Работя по въпроса
в този момент в лагера пристигна пратеник - юнкайските господари искат вашата дружина на отиде на левия фланг
- където са най - големи загубите - не можа да се сдържи Тирион? - защо не съм изненадан
Бен Слива го погледна ядно.
-По Изключение този път съм съгласен. не ми харесва този план.
- не е важно  дали ти харесва, а.... мъжът се втренчи в Тирион?
-това джудже не е ли един избягал роб на Дойка?
Джора го посече с първия удар.
-Ето че вече сменихме лагерите - изкоментира Бен.
Тирион се въздържа от "нали ти казах"
Битката  всъщност бе една малак касапница. Робите на Юнкайските господари бяха смели и дисциплинарни, но те  не притежаваха военното изкуство на опитния рицар. сър Баристан ги бе натиснал здравата отпред, докато  Верните щитове на Тал Торак, ги връхлитаха по десния фланг, а Неопетнениете - по левия. но Юнкайците се опитват да минат в организирано отстъпление и да преминат в контраатака.
И точно в този миг 500-те копия на Вторите синове ги удариха в гръб.
настана кърваво меле. За известно време нещата бяха много лоши, за юнкайците, но после изведнъж се появи Волантинската флота. "това беше". каза си Тирион, докато размахваше кортика опитвайки се да посееч през краката един мъж. "Дотук  бяхме" И в този миг отекнаха рогове. От изток се появиха нови платна с кракени върху тях
-Виктарион! Виктарион! -  носеха се викове. леките кораби на железниет  маневрираха с лекота, започнаха да мятат огнени стрели и да се врязват в тежките кораби на волантинската флота. Макар волантинците да имаха тройно количество кораби те започнаха да отстъпват в плитките води - корабиет им маневрираха Трудно
"същото направих и аз със Станис и моята верига при Черна вода" -осъзна Тирион.
.....
Битката бе свършила. Баристан се изправи пред Вторите синове - Кървав и по-уморен от всякога, но сияещ. "изглежда по -млад от всякога. Битката сякаш бе свалила десет години от него"
- Здравей, Селми - помниш ли ме?
Баристан се втренчи в него и едиственият признак че го позна, бе, че сбърчи нос.
- Полуръста!
-Наричали са ме и с по -лоши имена - призна Тирион! Дяволче, Джудже, Гном, дори Чудовище.... Полуръст не е толкова лошо.
- какво правиш тук?
- Хей, няма ли добре дошъл. Двама изгнаници на края  на света. а ако не познаваш моите другари....
- знаем се добре и с тях! какво правиш тук? няма да питам отново!
- Ами явих се, за да предложа услугите си на милостивата кралица - Тирион реши да се направи на обиден
- ТИ?!  Един Ланистър?
- Ако не си забелязал - каза  Тирион - никой не е убил повече Ланистъри от мен - убих майка си, убих племенника си, убих баща си, смятам да убия и сестра си. Ти колко Ланистъри си убил?
- Убил си Джофри и Тивин? - попита невярващо Баристан
- Да бе, представяш ли си? -  убих собствения си баща, който се отнасяше  с мен като с боклук. Ей с тоя пръст го убих. -  Тирион го размаха - смятам да го позлатя. С Арбалет. гадна работа е това арбалетът. Казваха, че  лорд Тивин сере  злато - е, не сереше. но пък вонята бе страхотна. да ти призная нещо - ако ще умираш , умираш чисто от меч, нека да не те пронизва арбалет. това стрелата е гадна работа, особено като е ръждива.
Баристан го гледаше с особен поглед
-И какво може да  предложи на Денерис  един кралеубиец и родоубиец....ако приемем че това е вярно? Брат ти заслужаваше място  в  Нощния страж, а не Бял плащ, но ти явно си по-окаян и от него.
- В случай че не знаеш - строго каза Тирион - аз  замествах Ръката. И бях първият, от четири ръце който който не умря, за разлика от Росарт, и покойните Джон Арин и Нед Старк . Справих се повече от  добре с Атаката на Станис, и дори поведох контраатаката когато Сандор избяга. Управлявах хазната и разбирам от наемници. Тези приятели тук са доказателството - той простря ръка към Вторите синове - обвързан съм с тях и те с мен, така че в мое лице, Денерис печели отново своята дружина.
- Съмнителна чест - изсумтя Баристан. Но няма съмнение, че един обърни плащ,  познава друг обърни плащ.
Той се взира дълго в хората пред него и никой не можеше да прочете мислите му.
- Е, Бен Слива - каза накрая той - пак заедно, а?  Нали знаеш, че тя може да не одобри решението ми, и да ти вземе главата.
-Струва си риска! вдигна рамене наемника.
Добре тогава - кимна Баристан - наети сте ...отново.
Ами той - той кимна към Джора Мормон
- Той е моят телохранител - осведоми го Тирион.
сега вече по устните на Баристан пробяга нещо като  усмивка.
Телоохранител. Аха. СТрахотна компания сте се събрали . Един обърни плащ, един предател и един родоубиец. Трудно можеше да се измисли по-забвна дружинка която да послужи на Кралицата, когато тя се върнее.
-Значи слуховете са истина - каза Джора и нея я няма?
Баристан се обърна рязко и се почуди дали да му отговори, но накрая отвърна.
-Засега не е с нас -  но я чакаме да се прибере скоро.
в този момент се появи Скааз - спечелихме битката. Юнкайците са победени , но трябва да говориш с новата флотилия, която се появи  и....какво правят тези тук?
Погрижи се да ги настанят - уморено въздъхна Баристан - после ще ти обяснявам. Сега отивам да говоря с железните.

Церсей се бе оттеглила в Стегата на Мегор и набюдавше множеството скупчили се врабци долу през прозореца.
- Какво толкова заседават - извика ядно тя?
-моят поборник спечели! аз доказах, че съм невинна!
- Простете, Ваше величество, но великият Врабец оспорва - заяви Кибърн. Той твърде че е използавна черна магия и иска да анулира резултата от изхода.
Церсей побледня, а после почервеня от гняв.
-Никакво анулиране! Аз победих!
- Не на мен трябва да го казвате, Ваше Величество! -  възрази Кибърн - този когото трябва да убедите е Великият Врабец.
Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои.
-Великият Врабец. Той е в основата на всичко нали?
И без да дочака отговора му го попита:
- Кибърн, смяташ ли че може да се уреди мигновена смърт за Великите врабец, неговите врабци и малката розичка. Ти спомена, че има тунели. можем ли да използваме някой от тях и да взривим Великата септа отдолу.
- Не е невъзможно - некромантът бе предпазлив, както никога - но вие забравяте, че негоов Величество Томен..
- О, ние, ще ще изведем сина ми. За това аз ще имам грижата. ИЗвикай Адам Марбранд. И когато видя колебанието в очите му се ядоса.
-Сега аз съм кралицата забрави ли? Моят поборник спечели двубоя!
- в тази връзка  може би е по-добре да ми назначите охрана - припомни Кибърн - трудно ще изпълнявам задачате си, докато съм в Немилост пред Лорд Тирел.
Лорд Тирел - съвсем бе забравила за него
-много добре- каза тя. Доведи и Лорд Тирел. А Преди него доведи и Адам Мабрбанд. чакай. тя  взе един листи написа "този мъж е под защитата на Короната - Церсей - кралица майка и регент". И се разписа.
А сега каза тя - изпълни задачите които ти поставих. Нека изведем сина ми от Великата, септа и да се разправим веднъж завинаги с враговете ми.
"Скоро" каза си тя когато остана сама. "Много скоро."

За втори път в последното денонщие се бе случило събитие, което разбиваше всички представи. Златна дружина бе завзела Бурен край сега им идваше на крака Ариан Мартел. „Възможно ли е толкова бързо  Дорн да е научил за победата ни?“ – запита се рицарят с грифона. Но…не. Най-вероятно бяха тук в отговорът на писмата му, за да търсят съюз. Е сега моментът определено бе удобен. Новината за гостенката се разпространи като мълния. Макар да предпочиташе да я посрещне пред по-отбрана публика всички присъстващи бързо се изсипаха на двора.
Насреща му се зададоха две жени със свита  от двадесет души. Едната от тях бе доста млада, а другата леко бе прехвърлила годините за женене. „Ариан мартел предполагам“ – помисли си конигтън.
Опита се да си спомни малкото което знаеше за нея. Когато той напусна Вестерос тя беше момиченце. Говореше се, че ще я омъжват за Визерис, но Регар не осъществи своите мечти и брака не се състоя. „А сега е дошла да бъде невеста на Егон“ – осъзна със закъснение той.
Момичето имаше някаква хубост, беше милолика, и определено грабавше окото… Но през годините Конигтън се бе научил колко измамна е женската хубост и не бързаше да се доверява.
Щом се изравниха девойката ги поздрави
-   Лорд Конигтън предполагам? – обърна се тя към него. И Златната дружина? Аз съм лейди Ариан Мартел, е това е моята братовчедка Елия Пясък
-   Милейди – представи се той – може би не ме помните, но аз съм лорд Джон Конигтън, рицарят на Грифонов полог. А това е…
-   Принц Егон, бъдеще крал на Вестерос.Мога и сам да си кажа името. – откакто бяха стъпили на Вестерос младежът бе станал дързък и пламенен
-   Егон…прощавайте, но бяхте ли…?
-   Мъртъв? – това беше за заблуда – Егон махна с ръка. Лорд Конигтън ме отгледа почти като син. Илирио Моланптис му помогна в това начинание – бяха преценили че  по-разумно да не споменава името на Варис. Поне не в началото. – върнах се, за да завоювам отново кралството на баща си Регар.
Ефектът беше поразителен.
-   Ваше Величество – каза Ариан – Дорн ви смяташе за мъртъв…Но щом сега сте тук…
-   Това няма значение – махна с ръка той, не я оставяйки да изкаже формалните учтивости. Миналото е зад нас. Каня ви да сте моя гостенка.
С вихрено движение тоя я поведе напред. „Не му липсва увереност“ –помисли си Конигтън. Останалите ги последваха. Вечерта когато забавата започна да намалява Халдон Майстера се присъедини към него.
-   Спомняте ли си нашия предишен разговор, милорд? – започна отдалеко той.
-   Припомнете ми.
-   Говорехме за възможните съюзи. Ето че един такъв съюз сам ни идва в ръцете
-   Приемам, че вие знаете най-добре дали принца се пази за Денерис. Разумът подтиква да се ожените за принцеса Ариан – вие сте Ръката на краля.
-   Дал съм обет за безбрачие – каза студено той. Освен това вече съм на възраст
-   Обетите се дават и се свалят, милорд – настоя Халдон. Краля може да ви освободи от клетвата…а ако позволите да отбележа принцеса Ариан Мартел също не е съвсем млада
-   Не позволява „Проклет човек! Защо въобще засегна темата?“ Смъртта пълзеше по ръката му. но Конигтън си даде сметка, че ако не даде някакъв отговор опитите да го оженят ще продължат отново и отново и отново. „Принца. Трябва да говоря с принца. Той ще ме разбере“
-   Изпрати ми Егон – каза той на Халдон, ще говоря с него. – майстера кимна. Ще постъпя както желаеше. Но не вярвам да го разубедите. Това е и негово желание.
-   Сякаш минаха часове преди забавата да свърши. Егон дойде . личеше си че е пийнал. Бе във видимо добро настроение.
-   Искали сте да говорите с мен, милорд.
-   Исках да говоря с вас, за предложението за съюз чрез сватба с Дорн, сир
-   Ах да – Егон помръкна. Много е красива тази Ариан. А и братовчедка й е не по-малко дръзко и пламенно девойче. Но аз чакам леля си, Денерис Неизгоримата.
-   Милорд – започна Конигтън – Денерис може и да не дойде. А съюзът с Дорн е необходим.
-   Знам че е необходим милорд. Вие ще се ожените да дорнската принцеса. Той усети че е преминал някаква граница и го даде по-нежно
-   Джон, знам колко не ти се жени но е важно за мира. Освен тоав Ариян нито е грозна, нито бедна, а и ти сродявайки се с принца на Дорн, ще си върнеш уважението в очите на много хора.
„Просто трябва да му кажа“ – помисли си Конигтън –иначе той никога няма да спре да ме притиска. „сега е момента. Сами сме само двамата“
-   Има и друга причина да настоявам  да не се женя сир. – каза той
Предполагах – усмихна се Егон – е, каква тя? Обещал си сърцето си на някоя девица и се надяваш та да те чака след двадесет години? Имаш незаконно дете? Каква?
„Само ако знаеше“
-   Принце, заклевате ли се, че каквото и да ви кажа  ще остане между нас и няма да промените отношенията си към мен?
-   Можете да разчитате на мен милорд. Няма нужда да ме обиждате- усмивката на Егон помръкна. За какво става въпрос?
-   Помните ли джуджето милорд? Помните ли как падна в реката и как го издърпах?
Конигтън свали ръкавицата, където се чернееха посивелите пръсти.
Залата изведнъж опустя.

Сам вече седмици  бе в Цитаделата. Седмици през които не се случваше нищо. Караха го да преписва този или онзи списък, да им носи вода, да набавя мастило и...нищо. Някога бе вярвал, че майстерите са мъдри хора ала напоследък силно се съмняваше в това. Наистина Марвин го бе оставил тук, но Сам от ден на ден се съмняваше в подбудите му.Нямаше на кого да довери съмненията си, ако го стоеше останалите щяха да го вземат за безумец. Алерас не се бе мяркал от дни. Дълги безтеушни дни.
Трябва да изпратим помощ на Вала – най-малкото нови майстери – опитваше се да уговори той опитните майстери, но те сякаш бяха оглушели.
-Изкова ли вече веригата си? – питаше го един.
-Не мисли за Вала – ние разполагаме с цялото време на света – казваше друг
- Радваме се на усърдието ти, но тук определено има и по-умни глави от теб – казваше трети
- Вала е оцелял осем хиляди години и ще се справи някак си и някоя друга година – добавяше четвърти
Всичко това ужасно тегнеше на Сам. През това време идваха новини за железни, които нападат Планински рай. Флотата им бе близо, говореше се, че лорд Тирел бил разбит ог железните.
-Нищо ли няма да предприемете – питаше Сам?
-какво точно очакваш да предприемем – отвръщаше друг – ако е лъжа няма от какво да се притесняваме. Ако е истина това трябва да е последната ни грижа.
Сам бе изпаднал точно в такова унение, когато един ден зачу тихо стенание в лазарета на Цитаделата. Той отвори вратата и видя мъж, чиято ръка изцяло бе обхваната от сивата люспа.
-   Кой си ти? – попита го той.
-   Конигтън. Джон Конигтън, Ръката на краля.

Манс се натресе точно в ръцете на Кожаря и приятелчетата му. Още се тресеше, когато Кожаря го спипа.
-Какво си имаме тук? – ухили се гадно Кожаря?
- Шпионин в крепостта? Знаеш ли какво правим с шпионите на Станис? Ей момчета – направо ли да го одерем или първо да си поиграем и  да пуснем кучките след него.
- Таммм... до-до-долу – в кри-кри-птите ... тресеше се Манс Райдър
-Като го гледам той вече е обезумял – отбеляза Лутън – нещо долу бая го е уплашило.
-Да, определено изглежда полудял от страх отбеляза Алън Киселия. Винаги съм знаел, че онези крипти са по-дълбоки отколкото изглеждат, но не съм предполагам че в тях може да се крият и други ужаси освен костите на мъртвите. Мислите ли, че е видял някой призрак?
Постепенно на устните на Кожаря изгря усмивка. Бавна, зла усмивка.
-Момчета това е чудесна идея. Ще слезел и ще проверим какво има.
- Сигурен ли си, че е добра идея – усъмни се Алън Киселия – струва ми се, че в момента се води сражение. Може би е добра идея да се присъединим  към защитниците на Зимен  Хребет.
- Това е най-глупавото нещо което можем да направим. Вестоносците разправят, че Станис е мъртъв. А дори да не е, крепостта е здраво защитена. Не, по-добре да проверим какво има долу.
А ти – обърна се той към Манс Райдър – ще ни отведеш долу.
-За –за занищо на све—света ня-няма да сляза до-до-долу каза той, като малко се бе поуспокоил.
-О, ще слезеш – обявиш Кожаря – защото в противен случай ще те одера, ще посоля кожата ти и пак ще я зашия. Вярвай ми – знам как да го направя.  Знаеш ли, дори ще ми достави голямо удоволствие да ми се противопоставиш. Тъкмо ще проверя колко може да издържи човек, ако му втриеш сол под кожата.
И ето – те слизаха по мрачните стълбища. Факлите им загаснаха, но те ги смениха с резервни, когато стигнаха до голямо срутване пред тях. Напред се чернееше дълбока яма, но поне десет стъпала бяха пропаднали.
- Това е краят – каза Манс
-Не на мен тия. – каза Кожаря– момчета спуснете ме с въжето. А, да и наблюдавайте нашия „приятел”
-Разумно ли е? попита Алън Киселия.
-Дали е разумно? -  Кожаря се изхили.  – живота никога не е разумен. Но просто трябва да се живее. А сега ме спуснете!
Мъжете го спускаха дълго. Повече от двадесет минути не се чуваше да е опрял никакво дъно.
Моят съвет е да бягате – каза Манс Райдър – бягайте надалеч...защото ако нещото вътре се събуди...
-МЛЪКНИ! Каза Лутън и се обърна към Алън Киселия – не трябваше ли вече да е стигнал дъното?
В този момент  отгоре се разнесоха силни удари и те се стреснаха. Тримата мъже казаха едновременно „Станис” и се спогледаха. Всякакви мисли им минаха през главата.
Точно в този миг замъкът започна да се тресе...и да се тресе..но това не бе обикновено земетресение... това бе нещо могъщо и древно. Замъкът започна да се разпада, оставяйки около себе си само руини.
В този миг от криптите се издигна нещо което Алън и Кожаря нямаше да забравят за цял живот. През срутващите се стени се издигна огромен дракон, най-малко сто и тридесет фута дълъг.  Той се изправи, като от древен сън, отърсвайки се от руините и отлетя високо в небето, оставяйки след себе си смаяни и уплашени хора. На гърба му в демонски смях бе седнал Кожаря

И ето – изведнъж отново бе прескочил в друго време заедно с Бриндън Реките. Тук се водеше някаква паметна битки, но коя и кога – Брандън нямаше представа
-Горските чеда водили  вековечна война с Първите хора – отвърна на неизреченият въпрос старецът. Тя продължили векове наред...никой не знае колко точно. В тази борба Чадата си послужили с най-древни магии. Те изведнъж се пренесоха на друго място. То смътно беше познато на Бран. Виждаше че се Чадата правят някакъв ритуал, но какъв точно – не беше ясно.
- Сред най-великите магии на Чадата, е че могат да влияят на климата.  Сега се пренесохме напред във времето...когато те воювали с андалите. Чадата направи магия, за да разцепят Шийката, както и да наводнят зоната около Окото на Боговете и да затруднят преминаването на андалите. Магията се изпълнила но това отнела над 300 години, а междувременно Вестерос се изпълнил с андали.
-Но Чадата не се ли се притеснявали, че  магията им отнема толкова дълго време – пита Бран – ти забравяш, че те са дълговечни – отвърна Бриндън Реките. За тях триста години са един миг. Какво са триста години за една секвоя? Но нека това не занимава ума ти .Сега искам да ти покажа това, което е нашият основен урок днес
Изведнъж днес се озоваха насред кръг от Чада. Те бяха образували странен символ. В центъра на кръга стоеше гол човек.
- Когато започнали да губят войната с Първите хора – каза Бриндън Реките – Чадата създали най-опасното си оръжие. Оръжие което било несравнимо по могъщество с всички други. Оръжие което нямало равно на себе си.
Гласът му сякаш идеше от много отдалеч.  Бран искаше да отклони поглед...но не можеше. И когато едно от Чадата бръкна  в гърдите на мъжа пред него  дъха му се качи в гърлого. А в мига в който очите на мъжаха се превърнаха на лед започна да пищи.

Адам Марбранд се забави ужасно много и търпението й на практика се изчерпа. Дотолкова дълго се бави, че дойде след лорд Тирел, а не преди него, и търпението на Церсей вече се бе свършило след срещата с „лорд пуяк”. Кибърн трябваше да получи своите телоохранители, но не бе толкова лесно да се обясни на Мейс, че след като  нейният поборник е спечелил двубоя правата й са възстановени. Тя заплашва, умолява,, дори плака, но накрая постигна своето, със цената на много унижения от нейна страна и много перчене  - от негова (страна). Властта й се крепеше на косъм. Мейс измъкна от нея обещанието, че ще позволи процеса да бъде анулиран и скоро ще слезе..
Когато Адам Марбранд пристигна, нетърпението й бе видимо.
-Къде  се бавиш? – сряза го тя още от вратата – и защо трябваше да те чакам толкова?
- Простете Ваша милост, но досега бях при краля ...започна той.
- Аз пък съм кралицата-майка, нещастнико и също  ми се полага охрана. Не е нужно да чакам часове, когато помоля за присъствието ти.
- Хората на Върховния врабец ме увериха...
- Не вярвам нито думичка на това което казва врабец, и  ти не трябва също да им казваш. Моят поборник спечели срещу техния, а сега искат да се изметнат от думата си. - Церсей изсумтя гневно, но можеше да усети колебаниетов очите му. „Малко му трябва”
- Ето – и лорд Тирел го признава, като се е разписал,  под моята заповед, че давам охрана на Кибърн .Щеше ли да го стори, ако не признаваше, че чрез победата н моя поборник ми се възстановят правата? – Церсей затаи дъх. Мейс нищо подобно не бе признал, но Адам не зададе повече въпроси,а само кимна.
- Така е, след двубоя сте в правото си – „Мой” – Церсей си отдъхна. „Някои мъже имат нуждата да ги водят. Джайм например. Колко по-лесно щеше да е ако той бе тук” но брат й го нямаше, той бе далеч в Речните земи с онази съмнителна жена деватаот Тарт.
-Какво искате от мен – попита Марбранд?
-Нещо невероятно просто и в същото време –  каза Церсей – с под града има тунели. Събери няколко смели мъже и следавйте Кибърн. Той ще ви преведе през тунелите. Ще имъкнете Томен от Великата септа без никой от врабците да разбере и щего довете при мен, а за останалото ще имата грижата Кибърн.
- Адам Марбранд кимна – ще бъде изпълнено.
Той понечи да затвори врата
.сър Адам – предпуреди го Церсей!
Той спря -  изпълнете задачата и ще се радвате на благоволението ми.
Предайте ме – и ще познаете моя гняв.
Той кимна.
-Държа на думата си .Задачата ще бъде изпълнена. И излезе
„Дали трябваше да му кажа да побърза?” замисли се Церсей. Не, това само щеше да го накара да усети слабост в мен. Не трябва да го карам да се съмнява, че мога да му нареждам. Не трябва да карам и никой от другите да се съмняват. Тя загледа с тревога Великата септа, където врабците вече се събираха в очакване. По-добре Кибърн да побърза – помисли си тя.

Конигтън за пореден път проклинаше младежкия ентусиазъм на Егон. В същого и в същото време тайно се радваше, на смелостта му. Разбира се, че младежът не трябваше да бъде страхливец. Никой не желае това от бъдещ крал, но щеше да е още по-глупаво да го убият в първата битка. Все пак нищо не можеше вече да се направи, а може би все пак щеше да е добри тези наемници
 да видят своя бъдещ господар   в негово лице. Планът бе рискован, но без риск нямаше сполука. Конигтън,  заедно с още двама души от хората на Стрикланд облече дрехи на септон и спокойно влезе в града, посред бял ден. Ленор му намери исканите дрехи, със сумтене, но не каза нищо. Цял ден  той и другарите му си намираха занимания в града – ходиха на пазара,  и къде ли не.  Когато слънцето вече залязваше той  се приближи с наглед пияна походка до стражите. И повали първия от тях с удар. Внезапно той и двамата му спътници се нахвърлиха на стражите и отместиха голямото резе от тежката дъбова врата. Всичко след това се разви за секунди. Конницата на Златната Дружина, предвождана от Егон, връхлетя в града буквално след секунди. Тя бе скрита зад един хълм и се появи веднага щом бе подаден сигналът. За чест на стражите Конигтън трябваще да отбележи, че те са опитаха да затворят едната половина на портата, но няма сили да се борят с него и хората му, да затварят портата,  да спират подадения сигнала и в същото време – да възпрат Егон с конницата. Всичко се разви за минути. Веднъж връхлетял в Бурен Край, Егон Таргариен, Шестият с това име превзе града почти безкръвно.
Сега  младият принц идеше насреща му – беше ранен рамото, но видимо в добро настроение – ето че спечелихме първата си голяма победа милорд – това е началото на моето завоевание. Оттук похода, който е имал и самият Егон завоевателя.
-Какво е това – намръщено посочи раната му Конигтън.
-А, това ли? Дреболия – раниха ме по време на битката. – не е нещо съществено, дори не ме боли.
-Въпреки това – настоя рицарят на Грифонов Полог – раната трябва да се прегледа от майстер, измие и превърже. През годините видях много хора, които умряах от „нищо и никаква“ рана, само защото стрелата бе намазана с отрова от чумен плъх. Не искам да мисля най-лошото, но навременното лечение, винаги е разумно.
Егон  се намръщи, но прояви несвойствена за него разсъдливост. Въпреки всичко Конигтън не можеше да отрече че тази победа имаше важно значение за духа на наемниците. Вечерта се разказваха един куп истории, коя от коя по-неверни. Егон се хвалеше с раната си. Ако човек ги слушаше всеки бе убил лично поне тридесет души. Дори Хари Стрикланд като че ли изглеждаше весел.
-Казах ли ви милорд? – заяви той -. Никога не съм се съмнявал в нашия успех.
-Конигтън го погледна хладно. Този мъж му лазеше по нервите. Ако битката се бе обърнала, щеше да ги предаде, сигурен бе той. Стрикланд не бе Майлс Тойн. Но той бе нужен на каузата им. Напомни си да е търпелив
-Разбира се сър – каза той – всички добре помним вашия кураж.
Не разбра дали Стрикланд схвана насмешката. Защото в  този момент зазвучаха рогове. В този момент дотича един от наблюдателите.
-Принцеса Ариан Мартел е пристигнала с придружителки сър – обяви той

Виктарион вкуси кръвта на битката. Тя го опияняваше. Навсякъде се носеше смърт, но тя не го плашеше. Целият си живот бе прекарал около смърт. Намираше се близо до вода, така че дори да го грабнеше  Удавеният Бог, щеше да си струва. Но не – тези   хилави наемници и техните господари, накрая на света бяха слаби противници Ориентиращи се по виковете,  За „Денерис” и „За Юнкай”. „Смърт на тиранката” железните нападнаха тези които викаха срещу Драконовата кралица. Цялата битка се измени в за минута. Наемниците бяха несъменно храбри мъже, но железнородените бяха калени в много битки.  Огънаха редиците си, а после побягнаха. Отначало, отстъпваха стройно, но постепенно, отстъплението им се изроди в бягство. Железните ги преследваха и ги съсичаха  на място. Виктарион бе доволен „Удавенит бог ще бъде доволен тази вечер. Много жертви изпратихме при него.Жалко, че кръвта им е слаба”
Битката бе към края си. Той се огледа  за драконовата кралица. Вместо това към него се приближи беловлас рицар. Че е рицар се познаваше по доспехите.  Целият му меч бе потънал в кръв. За миг Виктарион се изпита с уважение към този мъж, който въпреки годините си, бе решил да се сражавал.
-   Аз съм сър Баристан Селми, по известен като Баристан Храбрия, Ръката на кралица Денерис – заговори рицарят – Благодаря ви за навременната помощ- прав ли съм да смятам, че пред себе си имам някой от братята на Бейлон Грейджой – и той кимна към щандартите с кракена.
-   Аз съм Виктарион Грейджой – брат на Бейлон Грейджой. Крал Бейлон е мъртъв, а аз командвам Желязната флота. Мога ли да видя  драконовата кралица? – премина направо на въпроса той.
-   Много бих искал да ви помогна, но в момента кралицата не е с нас.  Качи се на дракона си...на единият си дракон...и отлетя нанякъде.
Виктарион смръщи лице – нима Ви е изоставила?
-Не бих казал – обстоятелствата я принудиха. Качи се на дракона внезапно, а враговете й го подплашиха. Надявам се да се върне скоро.
-В такъв случай тя не  тук и не сте сигурен кога ще се върне – смръщи се Виктарион
-Кралицата ми ще се върне – тросна се Баристан. –Гарантирам ви го. Но вие не ми казахте, какво искате от нея
Виктарион обмисляше няколко секунди ситуацията. Беше се надявал на по-друго развитие на ситуацията. Налагаше се да се задоволи с това, но съвсем не бе глупак и при първа възможност шеще да разпита за  научи още информация. Едва сега си даде сметка, че белокосият рицар бе повторил въпроса си.
-Не ми казахте както искате от кралица Денерис Таргариен?
Виктарион реши да бъде директен. Не обичаше подмолностите. Те бяха за брат му Вранско око. При спомена за него му загорча в устата.
-Дошъл съм да се оженя за Денерис Таргариен, родената в Буря. Аз съм адмирал на желязната флота, командвам 66 кораба и мога да събера още  поне десетина под мое командване „Ако не са разбити от бурите.Но това няма защо да му го казвам”.  - Дошъл съм да заявя претенцията си.
Баристан го огледа спокойно и каза:
- Не би следвало да съм изненадан. Не сте първият кандидат,и честно казано ако от мен зависеше ви намирам за подходящ. Но вече е късно. Денерис е омъжена.
Омъжена?!   - гласът на Вик можеше да се чуе на километри – за кого?
-Това определено не ви засяга! – втвърди гласа си Баристан. – но ще ви кажа, тъй като ни помогнахте.  За човек, който трябваше да осигури мира, и който ще бъде съден, за да преценим дали не е предал Денерис.
-Ще бъде съден?  - попита Виктарион, като изпусна рязко въздух.
-Да, определено. Мирът бе нарушен, и аз смятам, че той носи вина за това. Съдът трябва да докаже гова. Ако го докаже  той ще бъда наказан...справедливо. Ако ли вината му не бъде доказана  -моята глава вероятно ще хвръкне.
-   А може ли да не бъде доказана? - поинтересува се той
-   Моля се за това – смръщи се рицарят – противното би означавало, че съпругът на кралицата я е предал.
-   Странен човек сте вие...сър Баристан Храбрия – усмивка пробяга по лицето на Виктарион. -  Трудно ми е преценя, дали сте смел мъж или глупак, но като че ви харесвам. Само не се заблуждавайте, че това би ме спряло да ви прережа гърлото, ако с вас се счепкаме. Е, да видим къде ще ме настаните, докато чакаме Драконовата кралица

...Казва, че трябва да избереш. Да вземеш меча и да убиеш Кралеубиеца, или да бъдеш обесена като предателка. Мечът или клупът, казва. Избирай, казва. Избирай!
Бриен си спомни съня, как чакаше в бащината си зала момчето, за което щеше да се омъжи. В съня си си беше отхапала езика. „Устата ми беше пълна с кръв“. Вдиша хрипливо и отвърна:
— Няма да направя този избор.
Последва дълга тишина. После лейди Каменно сърце проговори отново. Този път Бриен разбра думите й. Бяха само две.
— Обесете ги — изграчи тя.
— Както заповяда милейди — отвърна едрият.
Вързаха отново китките на Бриен и я изведоха от пещерата, по крива каменна пътека и на повърхността. Видя с изненада, че отвън е утро, между дърветата се сипеха снопове бледа утринна светлина. „Толкова много дървета за избор. Няма нужда да ни водят далече“.
Не ги и отведоха. Под една крива върба разбойниците хлъзнаха клуп на шията й, дръпнаха здраво и метнаха другия край на въжето през дебелия клон. За Хюл Хънт и за Подрик Пейн бяха брястове. Сир Хюл завика, че той ще убие Джайм Ланистър, но Хрътката го удари през лицето и го накара да млъкне. Отново беше нахлузил шлема си.
— Ако имате да изповядате на боговете си грехове, сега е времето да ги кажете.
— Подрик с нищо не ви е навредил. Баща ми ще го откупи. Тарт го наричат Острова на сапфирите. Пратете Подрик с костите ми във Вечерен пад и ще получите сапфири, сребро, каквото поискате.
— Искам да ми върнат жена ми и дъщеря ми — отвърна Хрътката. — Може ли баща ти да ми ги даде? Ако не, да се ебе в гъза. Момчето ще изгние до тебе. Вълци ще глозгат кокалите ви.
— Смяташ ли все пак да я бесиш, Лем? — попита едноокият. — Или си решил да я умориш до смърт с приказки тая кучка?
Хрътката взе края на въжето от мъжа, който го държеше.
— Да я видим може ли да танцува — рече и дръпна рязко. Бриен усети как конопът се стегна, заби се в кожата й, дръпна брадичката й нагоре. Сир Хюл ги кълнеше красноречиво, но не и момчето. Подрик така и не вдигна очи дори когато ходилата му подскочиха нагоре от земята. „Ако това е поредният сън, време е да се събудя. Ако е истина, време е да умра“. Виждаше само Подрик, клупа на тънката му шия, мятащите се отдолу стъпала. Отвори уста. Подриташе, давеше се, умираше. Бриен всмука въздух отчаяно, въжето започна да я души. Нищо не можеше толкова да боли. Изкрещя една дума.
—Меч!
Въздуха вече не й стигаше, когато въжето се отпусна. Някой извика. Хрътката ли беше? Или Торос?
—Заклеваш се да  вземеш меча и да убиеш Джайм Ланистър – попита я Торос, а очите му я гледаха втренчено
—Заклевам се. За да докажа верността си – каза Бриен, а сълзите й напираха
—Лъже – каза Лем – викам да я обесим. Сега ни е паднала.
—Торос вдигна ръка – ти много бързаш, Лем. Ние можем да я обесим и по-късно, тя няма къде да избяга. С моето изкуство ще я намеря навсякъде – Той погледна отново към Бриен – заклеваш ли са да го убиеш?
—Заклевам се – сега гласът й прозвуча по-твърдо. Но и вие трябва да ми помогнете. Ще го доведа тук. Сам.  Можете лесно да го убиете. Той е еднорък
—Не! – поклати глава Торос – сделката не е такава. Убиваш го и ни носи тялото или пък не ни го носиш и ние те намираме и те бесим. Имаш два дни
Той се объна към Лейди Каменно сърце
—Да й дадем ли този шанс? Нека докаже верността си?
Лейди каменно сърце я гледаше със студени, немигащи очи, а на края направи знак.
Тогава – съгласни – каза Торос –имаш два дни. След като  утре слънцето залезе,, ако нямаме трупа на Кралеубиеца, ще знаем, че си наш враг.
—Той кимна към нея – Дайте й меча
—Богове – каза тя какво направих. За миг се изкуши да им се нахвърли, но въжетата и треската я бяха отслабили и тя едвам се крепеше на краката си, а те бяха дузина.
—Не върши глупости – предупреди я Торос – ти се закле!
Така беше. Тя вдигна меча за поздрав и залитайки се отправи по пътя....

.................................
Вързаха конете на селската мера и вечеряха със солено овнешко, сухи ябълки и кораво сирене. Джайм яде малко и пи вино с Пек и заложника Хос. Опита се да преброи петаците, заковани на стария дъб, но бяха твърде много и им загуби бройката. „За какво е всичко това?“ Момчето на Блекууд щеше да му каже, ако го попиташе, но това щеше да развали загадката.
Назначи постове, та никой да не напусне селото. Прати навън и съгледвачи, за да не ги изненада враг. Към полунощ двама се върнаха със заловена жена.
— Яздеше право към нас, милорд. Иска да говори с вас.
Яздеше право към нас, милорд. Иска да говори с вас.
— Милейди — каза Джайм. — Не мислех, че ще ви видя отново толкова скоро. — „Богове мили, изглежда с десет години по-стара, отколкото когато я видях последния път. Какво е станало с лицето й?“ — Тази превръзка… ранили са ви…
— Ухапване. — Докосна дръжката на меча си, меча, който той й беше дал, Клетвопазител.
— Милорд, възложихте ми да търся.
—  Момичето. Намери ли я?
—  Да — каза Бриен, Девата на Тарт.
— Къде е?
— На един ден езда. Мога да ви заведа при нея, сир… но трябва да дойдете сам. Иначе Хрътката ще я убие.
— Тръгвам – Джайм не се замисли – само да дам няколко команди. Той извика Адам Марбранд и му поръча да поеме командването докато го няма за ден-два. Също така му даде наставления какво да прави.  Марбранд се смърщи, но не каза нищо. Настани заложника си, оседла коня си и тръгна с Бриен.
По пътя му направи впечатление изнуреното лице на Бриен.
—Бриен, искам да знаеш, че не познавам друг човек, чиято чест да стои по-високо от теб.
—Замълчете, сър.  – Каза Бриен – нямате представа каква съм.
— Пак ли ще ми говориш на Вие? развесели се Джайм, е  поне не ме наричаш "Кралеубиецо". Странна жена си ти. Но въпреки всичко знам, че си най-почтената жена, която познавам.
—Спрете - каза тя!
— Не! Разгорещи се той - Сега ще ме изслушаш. Спазваш  клетвите си с неотклонна вярност. Ако можех бих те направил „сър”...Всъщност защо не?
Той скочи от коня.
— Помогни ми де.  
—Полудяхте ли, милорд? – Девата на Тарт го гледаше сякаш изведнъж му е порастнала втора глава
—Бриен, искаш ли да бъдеш рицар? Коленичи.
Тя го гледаше няколко секунди
—Не мисля, че е редно...
— Направи го! – Джайм никога не се бе славив с търпение, а сега то се изчерпваше.  – Хайде, знам, че това е желанието ти.
Тя коленичи  над меча си и той  произнесе думите.
„Аз Бриен Тарт
Се заклевам
Да служа вярно на Седемте кралства,
Да защитавам Вярата,
Да бъда закрилница на слабите и беззащитните."
Тя повтори думите след него, коленичила пред извадения меч
— Аз Джайм Ланистър, Лорд Командир на Кралската Гвардия,
Те обявявам за рицар.
Стани сър Бриен
Този шамар – той и удари шамар по лицето – е за  да запомниш клетвата си
— Вече официално рицар – каза й той.
Сетне се смая. В очите й имаше сълзи  – не знам дали съм достойна за титла – промълви тя.
—Ти си най-достойната – увери я той – знаеш ли защо те направих рицар? Защото спазваш клетвите си, каквото и да ти струват
Не вярваше, че лицето й може да помръкне повече, но ето, че това се случи.
—А ако изпълнението на тази клетва ще нарани друг човек, когото много ценя? – прошепна тя. Той едвам чу гласа й.
—Дори тогава трябва да защитиш честта  си. Честта е, това което ни превръща в рицари.
С помръкнали очи Бриен кимна... Джайм изведнъж усети болка. Погледан към корема си и установи че кърви. Мечът на Бриен бе минал през него.
Изцъкленият му поглед се втренчи в нея.
—Защо?! – промълви той и падна бездиханен.
Бриен помълча известно време
—За да спазя клетвата си – отвърна тя на трупа.

Аря трябваше да бяга. Бе убила Раф Сладура, който бе в нейния Списък. Вече не бе Никоя. Бе отново Аря Старк. „Безликите ще научат за това“ – помисли си тя „Времето ми в Браавос приключи. Трябва да се върна в дома“ Дома. Колко далечно звучеше това сега. Но Аря нямаше време, трябваше да побърза. Тя ускори крачка, минавйки покрай пристана. Тап-тап. Следеше ли нея я някой? Без да се озърта. Тя провери. Тап-тап. Стори и се, че й се мерна сянката на Момичето. Сърцето й прескочи няколко удара. Не забърза ход и не си позволи да се оглежда, но тръгна под моста. Сетна изведнъж скочи във водата. Преследвачката й изтича след нея и дълго се взираше във водата. Тям нямаше нищо освен концентрични кръгове.
Аря изплува около десетина метра по-надолу плюейки вода. Добре. Сега знаеше. Следяха я. И вероятно – искаха да я убият. Тя бе нарушила правилата. Превърнала се бе от палач в съдник. А това бе непростимо за Безликите. С последни усилия тя се добра до защитната стена от камъни на пристанището. Започна да търси. И търси. И търси. Но не намираше това което търси. Започна да я обзема паника. Мечът трябваше да е някъде тук. Помнеше добре къде го е скрила. Или не? Толкова време мина оттогава. Възможно ли е някой да го е взел? Не, няма да мисли за това. Сърцето започна да се блъска в гърдите й. Всяка стъпка й се струваше като гръм, всяко отместване на камък  -като църквовна камба. Бързо. Бързо.
И изведнъж го съзря.
Ето го.
Игла!
Нейният меч.
Отдавна не бе изпитвала такава радост. В този момент чу стъпките! Аря действаше инстинктивно. Тя знаеше, че трябва да хване момичето неподготвена, а терена не й го позволява. Хукна по тесните улички. Момичето хукна зад нея. Аря скачаше по покривите. Но момичето скачаше не по-ловко. Аря разбра, че с тичане и скачане няма да се измъкне. Изведнъж Храмът  на Червения Бог пред себе си. Не му бе обръщала внимание досега,  но тъмнината, която го обгръщаше бе идеалана за целите й.  Шмугна се в него. Отдясно жреци пееха пред някакъв олтар пееха „Най-големият огън хвърля  най –тъмната сянка“ затова избра вратата вляво попадна на врата в пълен мрак. В Мрака се открояваше  златна статуя на мъж размахал огнен меч. Аря затаи дъха си. „А тя как ще разбере че съм тук?“ – замисли се тя.
Но още не си го бе помислила, когато чу тропане на вратата, после сърдитият говор на жреци и после – викове и писъци, последвани от тишина.
„Тя е тук“ осъзна Аря.
Вратата се отвори бавно
-   А, ето къде си – каза Момичето? – знаеш, че трябва да си понесеш наказанието, нали
-   Не ме е страх – каза тя – Аз съм Аря Старк.
-   Това е добре- отвърна момичето. Значи знаеш какво си сторила. Не ми искаше да убивам Никоя.
-   Добрия човек не би одобрил смъртта ми – каза Аря
-   Добрия човек не би одобрил смъртта на Никоя – съгласи се момичето, - но той едва ли знае, че малката ни позната Аря Старк се е върнала. Тя се приближи още малко. В ръката си държеше кама.
-   Сега как предпочиташ…Бързо или бавно? Като се приближи още малко
Това което последва бе трудно да се опише с просто окото. Едната жена изстреля  ръката, прилепена до тялото и скрита  в мрака напред. Стрелна я и удари с остриета. То остана в тялото на другата жена, която го изгледа смаяно и се строполи на пода.
Няколко часа по-късно Добрият човек стоеше своите книжа. Когато чу меки стъпки. Стъпки на жена, прецени той без да се обръща.
-Приключи ли с нея?  - попита той Момичето
- Приключих – отвърна Аря – и опря Игла във врата му. – не исках да повярвам че знаеш за „Поръчката“ Кажи ми  - Защо?
- Ти наруши правилата – каза Добрия човек – осмели се да съдиш
-Аря Старк имаше правото да съди
-Значи сега разговарям с Аря Старк, а не с Никоя? Жалко, харесвах Никоя.
- Ти също се превърна в съдник – обвини го Аря. – никой от клиентите ви ме е поръчал. Но сте решили да ме превърнете в назидание
Добрият човек помълча – значи все пак научи нещо тук. –Добре, виновен съм- можеш да забиеш меча. Изживях живота си пълноценно.
 Аря свали меча – тръгвам си си оттук с първият кораб. Ако разбера че ме преследвате,  ще се върна. И тогава ще съжалявате!
Тя  си тръгна с мощна крачка, но на врата вратата се обърна за последен поздрав – Валар Моргулис – и вдигна меча. След което изчезна с утрото
-Валар Дорхелис. – Добрият човек се усмихваше

Първият подтик на  Давос бе да се втурне в посоката, откъдето се чу писъка. Той обаче овладя този си порив. Напред спокойно можеше да има капан. Намираше се в дива земя. Предпочете да извади меча и с бърза стъпка, но внимателно да тръгне напред. Оглеждаше се, доколкото му позволяваше ситуацията. За около минути достигна ливада, където един як и набит мъж, увит в кожи –очевидно каменороден – се бе покачил върху някаква жена, която отчаяно се съпротивляваше.  Давос действа инстинктивно. Той вдигна меча си, пристъпи напред и хлопна каменородния по главата с дръжката. Дали удара не бе нанесен добре, или защото в последния момент скагоса се завъртя и част от рамото пое удара, той не падна веднага. Давос нанесе втори удар и едва тогава той се строполи, върху жената. За момент Луковия рицар не бе сигурен какви са последствията от неговия удар, но после жената се размърда и отхвърли тялото от себе си.
Сега той успя да огледа жената по-добре. Бе млада, според всички стандарти, най-много да имаше двадесет-двадесет и две години, но не бе никоя от познатите му жени. Носеше препаска и един  кожен хамут пред  гърдите си
Ч’ждн’ц? -  изръмжа тя?
На него му трябваха няколко минути за да осмисли, че е задала въпрос.  От Асимилира познатите звуци и ги сведе  гърленото ръмжене без гласни „Чужденец ли си”? разбира се можеше да значи и нещо съвсем друго.
-Аз съм Давос – каза той – и посочи ръка към себе си.
Давос Държеливи.
Момичето на няколко пъти повтори жеста му – Д’в’с    Д’р’ж’л’в’ –после каза каза внезапно  - М’гд’н .  - В началото той не можеше да разбере какво иска тя, но момичето посочи няколко пъти към себе си и някрая той се досети.
-   Мейгдин. Казваш се Мейгдин. - Тя Изрази бурно радостта си
-   Мейгдин- от колко време си тук?
-   Тя повдига рамене – започна да брои  на пръсти после се обърка и накрая се отказа. И без това Давос не бе наясно дали отговорът й съдържаше дни, месеци или години. Като гледаше – май последното. Реши да подходи от друг ъгъл
-   Виждала ли си едно момче? Момче като мен?
Тя помръкна
-   Ти ж;на?
-   „Ти си женен” – преведе той
-   Не, детето не е мое. То е на един...приятел – и само не знаеше защо излъга той. Но явно лъжата бе приемлива, защото лицето на Мейгдин светна.
-   Т’к н’ма   м’м’ч   к’т   Д’в’с. Д’ ‘т’д’м     н’к’д’ дрг’де – тя се притисна към него.
-   Да, добра идея. Къде живееш? В някаква село? – той се надяваше че където има хора ще научи повече за Рикон Стак
-   С’ло – Не! Не –с”-ло – тя отчаяно замаха с ръце. Давос разбра че тук „разговора” е безпредметен. Въпреки желанието си той не можеше да я разпитва, в близост до падналия мъж, така че скоро те се отдалечиха от него. Давос съжаляваше, че няма въже, за да го върже. Това обаче бе безполезно – другарите му сигурно щяха да го развържат.
-   Мейгдин трябва да се отдалечим от него. Той може пак да ни  нападне, а не ми се иска да го убивам
Девойката няколко минути разсъждаваше трескаво, после го помъкна нанякъде. След няколко минути пред тях са изпречи малка група от каменородни. Те всичките бяха въоръжени и зле настроени. Мейгдн започна да им вика бързо на своето наречие, като застана между тях и Давос и размахваше с ръце. Известно време се водеше жестулакация между нея и един от мъжете, после те свалиха оръжията и той изръмжа нещо. С малко помощ от Мейгдин, Давос разбра че е „гост” в тяхното село, но на влизане в него ще трябва предаде оръжието си. „Как се насадих” – мислеше си той, но нямаше избор. Рикон можеше да е в това селище, или поне да имат сведения за него. Най-малкото щеше да научи повече за острова. Давос предаде меча си, въздъхна и ги последва

Бран си пое дъх. Отново се намираше в дървото пред Кървавия Гарван.
-   Нима така е започнало всичко – зачуди се той на глас?
-   Извършено е жертвоприношение? Но защо.
-   Защото Горските чада са губели войната с Първите хора и отчаяно са се нуждаели от оръжие – достигна до него гласът на Бриндън Ривърс – оръжие, което не спи, не яде, не се уморява и няма страх да бъде убито. Но не са допускали, че това оръжие ще се обърне и срещу тях самите. И така се е наложило да сключат мир с Първите хора.
Брандън го погледна ужасен.
-   Така ли се е стигнало до Заветът?
-   Да, така. Чадата подържат мира отвън, а Стража – отвътре. Но ето че заплахата нараства. Чадата отслабвата.  Близо век аз има помагах, но с годините силите ми се изчерпват. Трябва да обуча готов заместник, за решителната схватка. Ти си това млади Брандън.
Брандън трепна
-Знам, че не е това за което си мечтал някога – продължи безжалостон Кървавият гарван. И аз мечтах някога за много други неща, които не се сбъднаха. Но когато мигът дойде изпълних дълга си. Ще трябва и ти да изпълниш своя.  Времето което ще прекараме заедно наближава към своя край – опитай се да събудиш силите си.
Вероятно в друг друг случай Брандън той щеше да възроптае, да спори, да негодува. Но сега някак му бе все едно. „Вероятно това е страничен ефек от новите ми способности”. Брандън се концентрира силно. Отначало не се случваше нищо. После той сякаш потъна. Понесе се над  снега, над Вала...
...и там в Нощният страж, видя брат си Джон. Лежеше студен, безжизнен и вкаменен сякаш бе мъртъв. Тялото бе положено върху клада, но кладата не гореше.  По него имаше половин дузина рани.  Леда бе започнал да се натрупва върху кладата, както и около самия Джон – като тъмна броя. Той В Двора на Нощния страж, не се виждаше нито един човек.
Сякаш всички изведнъж бяха заминали. Събуди се Джон – извика той – събуди се. Сега.
В отговор някъде наблизо зави вълк. „Дух” помисли си Бран в първия миг. А във втория „А може би не? Възможно ли е...?” той не можа да завържи мисълта си.
Отново бе запратен пред Кървавия Гарван. Сега Бран се ядоса.
-Защо го направи?
-Какво съм направил?
-Защо прекъсна моя контакт с Джон?
-Бран, навярно си сънувал, откато ти казах да се концентрираш  изминаха не повече от миг-два. Ти се вторачи и после пак изохка, след поредният неуспешен опит.
Бран се вторачи в Кървавия гарван. Не можеше да прецени дали му се подиграва или е сериозен. Възможно ли бе той да е надминал уменията на Бриндън Ривърс? В такъв случай трябваше много да внимава, да не се разкрие пред него. Кой знае дали учителят би посрещнал добре новината, че след два-три урока ученикът го е надминал.
-Да, разбирам. Извинявам се за емоционалната реакция- каза той, като се стараеше да си придаде смутен вид.
- няма проблем млади Бран, разбирам, че всичко това е ново за теб. Ще те оставя на мира, за да се упражняваш. – каза му той
„Аз точно това искам” – помисли си той. Когато остана сам отново потъна в медитация.

Юрон излезе от койката. Бе прекарал прекрасна нощ, с поредната курва. Жалко, че трябваше да й отреже езика, но така бе най-сигурно. Не можеше да допусне някой да говори за тайните му. Момичето бе много изненадано, когато хората му я хванаха. Явно си бе представило съвсем друго нещо.
„Всички те са толкова изненадани” – помисли си той –„ затова плановете ми са толкова сполучливи”. Да, плановете му засега се реализириха шеметно. Бейлон го бе прогонил в изгнание, но Юрон не бе отървал от него. Бе седнал на престола. Ерон се бе опитал да му се противопостави, но вместо това бе затвърдил волята му – Юрон бе избран  на Кралски събор. Нещо повече сега Ерон се бе събрал с Удавения бог, а Юрон въобще не бе пролял и капчица от кръвта му. Той се бе справил  и с Виктарион  - бе му дал малка част от Желязната флота, и Рог, който щеше да го убие до една година ако го надушеш...а в замяна добрият му брат щеше да му доведе драконовата кралица. „Такъв глупак” – помисли си той. „Никога не е можел да мисли два хода напред” Но Виктарион не идваше и не идваше. Юрон се замисли. „Виктарион може и да е решил да задържи драконовата кралица за себе си, за да си върне за обидата. Или проста да не е успял. Трябва да се подсигуря”. В интерес на истината той имаше и резервен план, но...човек като Юрон Греджой никога не работи само с един резервен план.
В момента на Вестерос се водеха военни действия – Според Донесенията които получаваше Станис, и Конигтън, подкрепян от дорнците воюваха открито с Церсей Ланистър,  а тирелите – потайно. Явно бе време за прелом. Щеше да нанесе мощен удар по някой от враговете на Церсей, и да се съюзи с нея, да я принуди да се омъжи за него...а когато тя станеше безполезна на свой ред  щеше да изгуби езика си.
ЮРон се усмихна пред приятните перспективи. Той време в каютата, където уплашен жрец на Карт се бе свил.
-Куче – викна той – пак ли се мотаеш? – нали ти наредих да направиш портал? Ако до края на деня  не пренесеш всичките ми 300 кораба при Драконов камък ще молиш за смърт!
Жрецът се сви и изгъгна нещо. Не се разбра какво, но бе много уплашен.
„така и трябва” помисли си Юрон – „Тези кучета трябва да бъдат държани изкъсо”.  С нетърпение той зачака появата на портала.

Кожаря се смееше яхнал своя дракон. За първи път от много време се чувстваше истински свободен. Не трябваше да се подчинява на Рамзи. Не  трябваше да се подчинява на Рууз Болтън. Нито на Старките. Нито на Железния трон. Той се бе превърнал абсолютна стихия, с която всички трябваше да се съобразяват. Сега вече щеше да принуди всички да се съобразяват с него. Щеше да започне със Севера и да го подчини на волята си.После щеше да я наложи и на останалия Вестерос. А накрая – кой –знае – може би на другите континенти
Кожаря потрепери от студа. Бе станало неземно  студено- Може би бе от голямата височина.
-   Спри – извика той на дракона. Снижи.
Драконът не се подчини. Не и веднага. След продължителни подвиквания и настоявания той все пак забави хода и започна лека да занижава полет. Сега Кожаря имаше възможност да се убеди, че са отишли много на север, далеч по на север от всичко познато. Те бяха в Земите на Вечната зима. Драконът вече бе почти над земята, когато  шест-седем ледени копия изсвистяха във въздуха. Едно от тях уцели дракона и той падна с грохот. Докато се мъчеше да се изправи Кожаря бе заобиколен от Бели Бродници. Последната му мисъл бе, че е поднесъл на тепсия цял дракон на армията на Другите.

Мелисандра бе отчаяна. Джон Сняг бе промушен на шест места. Живота го напускаше. Защо проклетото момче не я бе послушало когато му бе времето. Сега щеше да е толкова по-трудно. Тя трябваше да го върне към живота и то – бързо. Тя подозираше, че младежа е използвало духа на вълка си, но някак си не можеше да го отдели от него. Силна бе магията на Старките. Те бяха от Първите хора. Но тази сила сега се обръщаше срещу тях. Проклятие. Лордът командирът й бе нужен жив. Той още не бе изпълнил целта, която тя му бе определила.
-Мисля че го губим каза Тормунд.
-Не, каза тя, не може да е истина. Няма да се примиря. Той е още тук. Усещам го
Но в томи миг Боеун Марш и другите задумкаха по вратата. Дайте ни Джон Сняг – знаем, че е с вас
-не им го  давайте – каза Мелисандра – те ще го изгорят.
-И това ще е по-лошо, отколкото трябваше той да изтърпи заради теб? – изсумтя Тормунд – но после добави – няма нужда да ме убеждавам. Аз знам, че той е нашата надежда. Той и Торег укрепиха вратата, но ударите по нея се засилиха. Изглежда мъжете с Боуен Марш бяха намерили някакво здраво дърво, което използваха за таран.
Накрая вратата падна.  Светнаха остриета. Неколцината диваци предвождани от Тормунд стискаха каменни брадви, а отсреща мъжете предвождани от Марш извадиха мечове.
Хайде, Гигантски чеп – каза Марш – безмислено е да се пролива още кръв. Дайте ни Сняг и ще ви оставим да си тръгнете свободно. Червената жена и хората на Станис могат да трътнат с вас или да останат – по техен избор. Няма да ги нараним.
-Както не наранихте и своя лорд –командир? – попита Тормунд
-Той престъпи клетвите – каза горчиво Марш. –искаше ми се да имам друг избор. Но нямам. Каквото сторих – сторих го за Стража. Ако нямаме клетвите ние сме просто една банда престъпници. Клетвите ни правят това, което сме.
Тормунд се вгледа в очите му. Накрая се принуди да кимне
-Хайде, червено жено – предай им го. Ние загубихме. Те са поне пет пъти повече.
Мелисандра сякаш не го чуваше.
-Не е истина – продължаваше да шепне тя – не може да умре.
Тормунд внимателно я отдели от тялото. Не бе създаден за такива нежности и се чувстваше неловко. Както и повечето от мъжете.
-Помнете какво обещахте каза той
Държа на Думата си каза Марш. Той и мъжете с него изнесоха тялото навън

Боуен Марш, Мъли и Уик Дългата пръчка изнесоха тялото. Всички те бяха със стегнати души. Някои от тях плачеха. Не бяха взели това решение лесно. Джон бе приятел на мнозина от тях. Ала Лорд Сняг не беше.  Той се бе отделил от приятелите си, обядваше сам и допускаше странни хора до себе си. Например – червената жена.  Или този шантав Тормунд, и неговите диваци. Дори това обаче не бе лошо само по себе си. Джон бе нарушил всички възможни клетви. Бе понечил да избяга. Бе любил дивачка. Бе убил Полуръката. Бе пуснал диваците на Стража. Бе се сближил прекалено много с един крал-претендент. Но най-лошото от всичко е, че се бе замесил в междуособна война на Севера. Каквото и да казваше, той бе Лорд Командирът. Той бе пример за останалите. Лорд Командирът нямаше право да има сестри, нито роднини извън братята си. Джон знаеше това . Лорд Сняг обаче го беше забравил. Те изведоха тялото извън портите на Стража и продължиха чак докато влязоха в гората. Накрая положиха тялото на кладата.
-Тук – каза Боуен Марш – той въведе огъня сред нас и е редно от огън да умре. Дължим му го.
Никой не каза „Да” или „Не”. В такива моменти мълчанието е признак на съгласие. Настанаха дълги минути.
-Някой няма да направи нещо? – попита най-накрая Марш. -  Треперя от студ
-Огнивото не пали – каза Мъли – ако искаш опитай.
-Дай на мен – каза Боуен Марш. Той пое огнивото в уверените си ръце. Опита се да запали. Странното бе, че колкото по –свирепо се опитваше да запали, толкова по –напусто ставаше всичко. А студа сякаш се усилваше.  Той започна да сипе проклятия.  В този момент...
-Боуен – извика Уик – виж.
Какво по дяволите пак има – извика Марш – не може ли само за момент....
Вика се смръзна в гърлото му. От ледените склонове се спускаше самата смърт. Той искаше да вика, да тича, да се бие....но не можеше да стори нищо.
Другите се спускаха по склоновете на своите гигантски паяци. Преди някой да стори нещо очите на Марш и групичката му заблестяха със странен блясък.

Станис Баратеон не можеше да спре да ругае. Той бе  послушала Джон Сняг, превел бе малката си войска през несигурния проход, в екстремните условния на опасната зима. Ужасния студ, липсата на храна и вяра, наченките на човекоядство сред хората му не  спряха последният Баратеон. Не го спря и предателството на Карстарк. Тук той стигна зъби. Непременно щеше да се разправя с тях – но това щеше да стане по-късно. Откато бе потеглил от Вълчият лес, Станис бе спечелил две битки – първо с Рамзи, после за Зимен Хребет, и то при много лоши условия. Но когато тържествуваше и бе влязъл в Зимен Хребет, той се бе срутил и от него бе излетял войник на Болтън яхнал огромен дракон. Така победата му бе превърната загуба.
Как бе възможно! Тъкмо когато с цената на такива лишения го бе завзел, замъкът бе полуразрушен, а негов враг се бе снабдил с дракон – оръжи коуто по право принадлежи самия нему, който бе завзел Зимен Хребет. Станис се  чувстваше онеправдаван. Той потръпна. Дали от студ или от дълбоката рана, която бе получил с рана – не бе ясно.
-   Хайде хора, няма смисъл да стоим на едно място – опита се да повдигне духа на войниците си той. Ние все още държим замъка, трябва само да  стегнем.
-   Но Ваше Величество – замъка е в руини – дори Годри Фадринг не бе оптимист
-   Замъкът има стени, от камък които стоят. Има и обор. А имаме и много камъни и тухли – отвърна ядно Станис. Болката в ребрата му се усилваше. Само покрив нямаме, но пък сме защитени от крепостната стена. Ако се разровим ще намерим и храна, а сега и Мандърли е на наша страна. Трябва да се възползваме от ситуацията.
-   Но поправката на замъка ще отнеме досат време ваше Величество – обази се сър Годри. А, скоро ще паден нощта и с нея студа.
-   По-добра идея ли имаш? – озъби се Станис – така поне ще се опитаме да пристегнем единственият подслон който имаме и в който можем да възстановим силите си. Действайте.
Каквото и да се каже за Станис не може да се отрече, че хората му го уважаваха и изпълняваха поставените от него задачи. Те бъроз се заеха да търсят триони, чукове и други полезни сечива. Станис се отдаде на болката. „Дано по-скоро това кървене престане. Трябва да излекувам тази рана, но е желателно другите да не разбират че съм ранено. Това ще понижи още духа им, не че сега е много висок”. Той подтисна едно изпъшкване „Жалко, че сега нямам солариум” Той се насочи към обора, надявайки се на топлина и усамотение.