Изведнъж някак ми хрумна, че аз може и да не съм.
Влюбвали ли сте се така като по книгите и филмите?
Мисълта постоянно да лети при любимия, краката да треперят, стомаха да се свива, пеперуди в стомаха, бръмбари в глава, други буболечки... Да нямате търпение да го видите, да си говорите дълго, цяла нощ и да има какво още да си кажете. По филмите и историите все се гледат в очите влажно и продължително и изглежда това им е приятно.
Дали съм стара вече за такива емоции или не съм се влюбила подобаващо или съм нещо повредена емоционално или са ми грешни представите:)
Някой път се чудя - с оглед нещастния ми първи опит в обичането - дали не трябва да си избера някой свестен, добър мъж и тая история с тръпките да я оставя на другите. Ама това пък дългосрочно дали ще работи... тя пък тръпката викат и тя не била дългосрочна.
Прочитайки се, знам че звучи като тинейджър-идиот. Разбирате ли ме, знам. ))
Обаче това са емоции, които дълго ме тормозят и се опитвам да осмисля. И то е така, защото в други отношения съм подреден човек, знам кое ме прави щастлива, удовлетворена съм в повечето житейски аспекти, следвам мечтите си. Т.е. има моменти, в които ми е и много трудно, но съм щастлив човек.
А пиша тук, защото ви чета от едно известно време, понякога. Не пиша и вие не ме знаете, но като четеш някой повтарящо се много пъти, оставаш с усещането, че го познаваш. И мненията на някои от вас са ми особено интересни. И ми се ще да прочета повече. Макар че темата ми е потресаващо скучна и бързо ще изчезне.