След като не ви влече, трудно е, има проблеми - заслужава ли си жертвата да караш кола с притеснение.
Ами то от толкова мислене и страх може да стане непоправимо.
Аз съм на другия полюс. Ето с това мнение съм много съгласна. Всички окуражавате авторката, но удобно не забелязвате какво е написала в първия си пост:
Това, според мен, никак не е за пренебрегване. Има хора, които просто не стават за шофьори, познавам такива. Карат ама да не си около тях. По-умните изобщо не карат. Чисто технически тя ще се научи да кара, но тия работи с концентрацията не се научават. Разсеяният човек си е разсеян човек. Така, че окуражавайте ама с мярка.
Освен това аз лично не смятам за добра идея един ден, когато вземе книжка, да кара с някой до себе си. Вярвам в обратния вариант - сядаш и се спасяваш сам. Така успяваш да си изградиш собствен стил на каране, това, което ти идва отвътре. А не някой да те кара да правиш това, което той смята, че трябва да се прави. Мога и примери да дам ама не ми се задълбава.
Аз взех книжка на 18, от раз. Листовки, полигон, градско. Никога дотогава не бях се качвала да шофирам, за първи път ми беше на учебната кола. Но винаги ми е било голям мерак, а после ми стана и страст. По стечение на обстоятелствата следващите две години почти не съм карала, нямах кола. После тогавашния ми приятел ми купи първата кола, на следващия ден я регистрира и на третия замина на 11-месечен рейс. Остави ме с кола и с книжка, която си седеше няколко години за украса. Ами от първия ден се качих и тръгнах. Сама. Работя на ужасно място, паркирането е кошмар. Трябваха ми две-три седмици, докато свикна, но после нямах спирка. След месец не ми пукаше от нищо, вряла съм се и около Колхозния пазар и около Казабланка /варненци знаят за какво иде реч/, казани за боклук подпирах, една клошарска количка изместих, на една приятелка колата одрасках при паркиране до нея. Ошлайфах колата отвсякъде, но половинката предвидливо беше купил здрава, не скъпа кола. После сама си плащах ремонтите, но това е друг въпрос. Карала съм и с гипсирана ръка /това не е повод за хвалба де ама съм проклет инат/.
На 27 години взех книжка за мотор. Също ми беше голям мерак и голяма страст, даже се чудя сега защо съм чакала толкова време. Веднага след това взех и първия си мотор, после го смених с друг. Карам голяма машина, не е скутер.
Към днешна дата, вече на почти 40 години, без да се хваля съм много по-добър шофьор от доста мъже около мен, както на 2, така и на 4 гуми. Нямам намерение да се отказвам скоро от шофирането, все още ми е страст и карам с удоволствие всеки ден.
Малко дълго се получи, не го написах за да се изфукам, че съм видите ли супер мацка на пътя или да откажа авторката от шофирането, в никакъв случай. За мен е много важно да ти идва отвътре. Искрено съм убедена, че човек или има заложби за шофьор или няма. И това хич не е за пренебрегване.