Обичате ли стихове? - 10

ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА

ПОСЛЕПИС

Е, баронесо Мюнхаузен – светът
те натапя, а ти се измъквай сама за косите!
И вместо да ги възпяваш под път и над път –
занеси на поправка обувките си пробити…

Дай всички строшени мечти на ремонт:
никога нищо няма вече да се повтори!
И защо ли над чуждата мръсотия да лееш пот –
направо сривай Авгиевите обори…

Прекрачи, преглътни, подмини – като че по калъп
са фалшивите празници, а животът ти изтънява!
И нищо, че е за хиляда и първи път –
пак и пак се опитвай да започнеш съвсем отначало…

Вече толкова пъти си я повтаряла – знаеш я наизуст
тази безумна азбука на самотата.
Като някакъв временно и погрешно помилван Христос
пак ще свикне със кръста позабравен душата!

За друг е било пиршеството. Часът и денят
са за друг, а пък ти си дошла, и ядеш без да питаш…
Това е за тебе – да те тика надолу светът!
И това е за тебе – да се вадиш сама за косите!

На Другите

Заглъхнал стон..Потиснат вик..
Думи неизречени.. Мисли неизказани..
Замряло време във изтръпнал миг..
Затворник без окови..Дърво от корена прерязано.
Съществувам! За да Ви има..
О,горко ми!!!
И прокуден и блажен Съм..
И наказан и възнаграден..
Да живея тук сега.Да дишам.
В сърцата Ваши,вечно да туптя..
Де ме усещате понякога като въздишка,
а понякога като отронена сълза.
Да Ви обичам,да Ви мразя..
Да Ви презирам и боготворя..
Че с нозете си, не друг,а Себе газя
И не другиму,а Себе си благодаря..
Така да бъде..Нека!
Избрах го в сетния си час..
Дори и него Вам обрекох,
Че другите,това съм Аз!
Откривайки Ви, Себе си откривах.
Във всеки чужд,Аз виждах мен.
И не друг,а само Аз погивах
На илюзията страшна в плен.
Залутан в своите въжделения…
Изгубвах Себе-то на много пъти..
Потънал в мрак и съжаление.
Не виждах изход във ума си.
Ту сигурно пристъпвах кат смъртта..
Ту пък ,колебелив като живота..
Надсмиващ се над собствената суета..
И надсмял над всеобщата Голгота..
И пак Ви казвам..Тез думи Аз на Себе Си говоря..
И всичко туй на Себе си мълвя..
Затворникът не ще да види пак Простора,
и няма да прегърне свойта свобода!
Докато Сам не почне да зазижда
духът сред каменни стени,
не ще да чува и не ще да вижда
И глухи..Слепи,ще са неговите дни.
Че тъй едничко можеш да узнаеш..
Кква е тайната. Къде заровен е Кивота?
И само туй е начин да познаеш,
и смисълът и пълнотата на живота.
Когато Сам във него приковеш се..
И доброволно му се отдадеш..
Когато Сам от всичко отречеш се..
И Сам на Себе си се предадеш!
И когато Себето във други разпознаеш…
И в страховете им,щом видиш своя страх
то ти на Себе,първо ще признаеш,
че страхът човешки,не е грях.
И ако в радостта на враговете си ликуваш..
Ако в болката им чужда плачеш..
Ако мигове безбройни скъташ..
Тогава знай,че си живял богато!
Но в капан ще паднеш безизходен..
Ще те на кръст разпънат,хиляди въпроси..
Защо като затворник си,а уж свободен?
И кой си ти?Какво си?
Там нейде имаше и свобода..
И сякаш трепет във Душата вкаменена..
Мъгляво бъдеще,неясен спомен..
И сякаш сън,от мястото където бе родена.
Напусто търсих Бога аз,
напусто време разпилявах..
Напразно чаках Неговият глас
и на празни думи се надявах.
Затуй сега затворникът говори..
Затуй безгласно Ви крещи.
Не Го търсете,във небивали покои!
Но потърсете Го във чуждите Души!!
Че Него дирех и издирвах..
В дар Нему, Себе си да принеса..
И скитах и не го намирах..
Но търсейки Го мисъл в мен назря..
Живота свой на Вас обрекох
И дадох му аз името Душа..
И в дар Себе си на Вас принесох,
наместо Богу дар да поднеса!.
И хвърлих се от Нищото,
и глух и сляп и ням..
Разкъсал собствената плът във Всичкото,
за да мога Ваша да създам.
Да бъда роб на всички Вас.
И пълновластен господар..
И лошия, опропастил живота Ви
И добрият,що го е спасил.
Да стана жертва…
Но да бъда и насилник.
Да бъда ваш палач ..
Но и да остана ваш закрилник.
Да ви се раздавам и ограбвам до безсилие..
Да бъда всичко и да бъда нищо.
И прекрачил през предела на усилията,
да разбера ,че съм изчерпал всичко.
Едва тогаз безумецът ще проумее
мъдростта на миналите бъднини.
И може глупаво да се засмее..
Да отхвърли смисълът дори.
Но за сетен път,наивно ще опита,
Мига във Времето да застопори..
И за сетен път духът му ще отлита ..
И ще потъва в непознати дълбини.
Там дето в мрака приютени,
са всичките му срутени мечти.
Там дето тръпнат,за да бъдат възродени.
Там дето сам потули ги..Уви!
Но щом събудил се е в Майа..
Преминал е през толкова лъжи
Безумецът,тогава вече знае
И кой е Той,и Другите кои били.
И тъй достигнал края,
В Искрата,Себе разпознал,
разгърнатият Аз в безкрая,
на Другите искра раздал.
                                 Psyhea


Омраза
Тя те връхлита внезапно..
С неочакван замах.
И помита те целия..
прави те пепел и прах.
И не знаеш,защо?
И не знаеш кога..
Причинена от нищо,
но в сърцето боде.
Тя е болест коварна,
болест без лек..
Тя е сила кошмарна
що съсипва човек..
И няма,няма разлъка
с таз болест отровна.
Дорде не изтлееш от мъка,
ще я чувстваш съдбовна.
А той лекът..
Стеаен е във теб,през цялото време
Но сам избира човекът
и съдбата и своето бреме.
                                Psyhea


Сбогуване

Водопад от цветна пъстрота.
С тътена на мощ и сила.
Жизнерадостна,стремежна бързина.
В прегръдките си Слънце приютила


Усмивката угасна и смехът утихна..
Стопи се цветната ти светлина.
Кръговрата шеметен притихна.
И настъпи огледална тишина..


Смехът ти няма да ни сгрява,
и отсъствието ти ще тежи.
И спомените ще ни нараняват..
Но раздялата..Тя винаги боли!


Ти пое по вечния си път.
След теб остават болка и тъга.
Ала сълзите ни не бива да те спрат..
Върви Приятелю,върви към своята дъга!


За последно усмихни се нашироко..
Крилата мощни,силно разтвори..
И лети,лети делеко и високо
В най-светли и просторни висини!
                               Psyhea 29.01.2018



Пока мы живы, можно все исправить…
Все осознать, раскаяться… Простить.
Врагам не мстить, любимым не лукавить,
Друзей, что оттолкнули, возвратить… Пока мы живы, можно оглянуться…
Увидеть путь, с которого сошли.
От страшных снов очнувшись, оттолкнуться
От пропасти, к которой подошли. Пока мы живы… Многие ль сумели
Остановить любимых, что ушли?
Мы их простить при жизни не успели,
А попросить прощения, — Не смогли…
Когда они уходят в тишину,
Туда, откуда точно нет возврата,
Порой хватает несколько минут
Понять — о боже, как мы виноваты…
И фото — черно белое- кино. Усталые глаза — знакомым взглядом.
Они уже простили нас давно
За то, что слишком редко были рядом,
За не звонки, не встречи, не тепло.
Не лица перед нами, просто тени…
А сколько было сказано не то,
И не о том, и фразами не теми. Тугая боль — вины последний штрих-
Скребет, изводит холодом по коже.
За все, что мы не сделали для них,
Они прощают. Мы себя — не можем…

<Эдуард Асадов>

ДОБРЕ СЪМ, ОБИЧ

Добре съм, Обич...Вече съм добре...
Прощавай, пак заглъхва телефонът...
Гласът ти пак е тих. Непроменен.
Усещане за топъл юлски спомен...

Добре съм, Обич...Някак оцелях...
Дори без теб... Без никакви тревоги...
Болях до кръв. И без криле живях...
Без трепет. Без очакване. Без огън...

Не меря колко дадох, колко взех...
Заглъхна вече болката отляво...
Добре съм, Обич...Много съм добре.
Опустошена съм...Но все пак цяла...

ВАНЯ СТАТЕВА©
От стихосб. "НЮАНСИ ЛЮБОВ"

Жената на Професора

Жената на Професора почина.
Стои Професорът по медицина
над нейното студено тяло.
Лицето му е смъртно бяло.
Лицето му е смъртно бяло.
Той, който оперираше от рак,
той, който от зори до мрак
надвиваше смъртта,
стоеше по цели нощи в болницата,
спеше почти на крак
и казваха,
не се бои от нищо в този свят,
сега стои над нейното студено тяло.
Лицето му е смъртно бяло.
Лицето му е смъртно бяло.
От тука няма връщане назад.
Той беше още много млад,
когато влезе пръв път, тих и блед,
във хирургическия кабинет,
той беше на четридесет години,
когато всички казваха:
"Спаси ни!" -
и идваха от цялата страна,
и молеха добра му жена:
"Той е зает, но операцията е сложна,
за него няма нищо невъзможно.
О, нека той да се заеме с нея"...
Звъняха телефони. Полилея
бе буден цяла нощ. Струеше
над книгата. Жена му все четеше.
Когато оперираше и тя не спеше,
докато телефонът иззвънеше
и неговият тих, приятен бас
затрепкаше във утриния час:
"Събуди ли се? Добър ден!
След малко идвам. Тъй съм уморен.
Свари ми чай, ако обичаш"...
Тя обича.
Тя слага чай, Тя слага кафениче.
Тя е доволна, радостна, щастлива -
щом иска чай, операцията е сполучлива.
Несполучлива тя не помни...тя не помни....
Очите му строят като строшени стомни
над нейното студено тяло.
Лицето му е смъртно бяло.
Лицето му е смъртно бяло.
Докато в института оперираше,
жена му в неговия дом умираше,
над нея полилеят се навеждаше
и само той, единствено, съзираше
как тя,
жената на Професора, умираше...
Когато рано телефонът иззвъня,
във стая бе пълна тишина.
Професорът се върна уморен,
но чаят този път бе тъй студен.
Бе операцията сполучлива -
жена му бе починала щастлива.
Очите и - студени кафеничета -
и след смъртта му казваха:
"Обичам те!"

Експерти по хуманна медицина,
свалете шапките си! Тя изстина!
Защото даваше от свойта топлина,
от обичта, от нежността си на жена
на хирургическия нож, на чая,
до този ден, до този миг, до края!

Уморих се от човешка простотия
и наслушах се на думи зад гърба,
отвратих се от човешка лошотия
и нагледах се на грозните неща...
Заразен със злоба и омраза
саморазрушава се света,
нека излекуваме проказата
- ред е на красивите дела!
Нека се усмихнем за начало
- малко по-щастливи, малко по-добри,
злото в миналото да оставим,
да сме заедно и никога сами!

Таня Батаклиева

КОРЕНИ

Ти спомняш ли си дядо, баба?
И знаеш ли рода си?
Дали наистина познаваш
и майка си, баща си?
Дали от нещо се срамуват?
С какво в живота се гордеят?
От колко болки се страхуват?
И тайно за какво копнеят?
Дали познавал си жената,
стояща зад статута “мама”?
Дали открил си и душата
под ролята “баща-стомана”?
Какво си наследил от татко?
Какво научил си от мама?
Май спомените ти са кратки
и корените ти ги няма.
Какво не искаш да повтаряш
от грешките им и съдбите,
та несъзнателно затваряш
на миналото си вратите?
И мислиш: много си постигнал,
на миналото гръб обърнал.
Но как ще знаеш докъде си стигнал,
ако не знаеш откъде си тръгнал?

/ М. Алгафари /

Аз без да мисля - те обичах.
Сега те мисля - без любов.
Какъв да бъда предпочиташ:
...наивник или философ?

Но всеки избор е приключен.
Аз твърде много съм ти дал -
мечтал съм да ти бъда куче,
любима книга, гривна, шал.

Да бъда винаги до тебе,
да бъбря глупости с талант...
Но онзи някой е погребан.
Спортувам и прелиствам Кант.

Лекувам с работа гнева си.
Анализирам любовта...
Но вече дните ми са къси
и много дълга е нощта..

Когато си на двадесет и пет,
денят е дълъг, нощите са къси.
Небето просто е небе
за полети и за нахъсване.
И всяка птичка е любов,
и всяка клонка е от лавър,
възможностите са над сто,
Наивност е предимно чарът ти.
На тридесет и пет, когато си -
денят ти леко се скъсява.
Нощта със нокти и зъбИ,
бълнувайки те притеснява
Небето става небосвод -
отдалечават се звездите,
събуждаш се като робот
със плазмено сърце в гърдите.
Но птичките са още тук
и нежни трели чуруликат.
И клонките навън без звук
прегръщат се и се обичат.
Събуждаш се на петдесет
и се оглеждаш като хахав.
Децата вече са мъже
и са си хванали гората.
И птичките са за обстрел,
и клонките са олисели.
Орел с ориз. Ориз с орел...
Възможностите са умрели..
На сто си вече, ето на...
във пенсионното за справка.
Една възмладичка жена
с безгрижието си те стряска.
И ти се чувстваш стар фосил,
ужасно смачкан.. Архаичен.
Опитваш се да бъдеш мил
с това всезнаещо момиче..
Прибираш се и вечерта
се спуска. Чуваш кукумявка..
Кога живя? Кога умря?
Две шепи прах разнася вятърът...

Руми Симова, 2012

Хаха, леле, много депресарско. В темата за смешките на децата едно 5-годишно много ясно го е обяснило - "и после пак се раждаш!". Извинете, че не е съвсем по темата.

Ти знаеш ли колко е малък света

Ти знаеш ли колко е малък света…
Събира се в шепа човечност,
в изплакана, скрита самотна сълза
в надеждата тиха и вечна,
във мънички думи, когато болим
и сякаш душата ни сгряват,
когато сме тъжни, когато не спим
и спомени само остават…
Светът е направен от малки неща,
от капчица обич, но чиста,
изпълнен е с вяра, мечти, доброта…
Ще бъде… Ти само поискай…

                       Таня Симеонова

НА ВЯТЪРА

Пилеем на вятъра времето -
броените дни на земята.
Живота безценен пилеем -
безкраен, но толкова кратък...

Пилеем без разум парите,
спечелени с труд непосилен.
Не можем да купим мечтите,
ни здраве, ни обич, ни име...

Пилеем без мярка любови.
Сърцата си крехки пилеем.
Заблуда е жалка, че можем
без обич, сами да живеем.

Пилеем… Пилеем на вятъра…
В живота си всичко пилеем...
И сякаш не забелязваме,
как жалки, бездушни живеем...

ВАНЯ СТАТЕВА©
От стихосб. "ЛЮБОВ ОТ ОГЪН

Споделям нещо свое:

Разтопени от страст

Като кръвта греховно ярък
е маникюрът ми червен.
Дъхът ти е накъсан, жарък
потъва тръпнещо във мен.
Издишам с устните подути
от твоите целувки пак.
Ти в мен стените просто срути,
остави ми разпалващ знак.
Нощта потръпва в блусов ритъм.
Облягам се на тебе аз.
Не трябва даже да те питам
желаеш ли ме в този час…
Гориш. А кожата ти грее
от бледа, лунна светлина.
Танцува страст, искри и тлее
и се разискря тук, сега!
Чертаеш с устни пламък огнен
по нежно бялата ръка.
И себе си ще превъзмогнем,
ще се стопим със теб в страстта.


А Ваня Статева пише наистина много добре. Чела съм нейни стихове в един литературен сайт.

Буковски...

ХВЪРЛЯЙ ЗАРА

ако ще се опитваш, влизай целия, и с двата крака,
иначе, изобщо не се захващай,
ако ще се опитваш, влизай целия, и с двата крака,
това може да доведе до загуба на интимни приятелки, жени,
роднини, работа и накрая до загуба на ума ;
ако ще се опитваш, влизай с двата крака докрай,
влизай вътре и докрай,
може да означава да не ядеш по 3 или 4 дни,
може да означава да измръзнеш на някоя пейка навън,
може да означава затвор,
може да означава подигравки,
гавра,
липса на приятели,
подарък ти е самотата,
всичко останало е само тест за твоята издържливост,
за това - точно колко го искаш да стане,
и ще направиш така, че да стане,
и ще направиш така, че да стане,
въпреки малкия шанс и неразбирането отвсякъде,
и усещането ще бъде по-добро от всичко друго,
което можеш да си представиш.

ако ще се опитваш, влизай вътре и докрай,
няма никакво чувство като това.
ще бъдеш сам с боговете
и нощите ще горят с твоя пламък.

направи го, давай, давай,
давай,
докрай,
докрай,
ще си яхнал живота и ще го яздиш до идеалния му комизъм,
това е единствената битка, която човек си заслужава да води.