"Песен за огън и лед" - 6

1. Тези преводи ще бъдат нашата малка форуман тайна или ... ?
 2.Попринцип тези глави ще ги сложите ли в началната страница след като се преведат или ще са разгбвърляни по форума, под спойлери в мнението на хексе?
 3. Ще може ли да пращаме линк към тях или да ги копираме и да ги даваме на приятели като текстови файлове ( както едни време с апокрифната литература ) ?

Мисълта ми е да не създавам без да искам излишно напрежение или проблеми на форума.
Ако сте измислили метода на евентуално разпространение, към други любопитни хорица, бих се радвал да го споделите   

Сутринта, когато вече напускаше Водните градини, баща й стана от стола си, за да я целуне и по двете бузи. „Съдбата на Дорн зависи от теб, дъще“ – каза той, докато слагаше писмото в ръката й. – „Пътувай бързо и безопасно. Трябва да бъдеш моите очи, уши и глас. Но най-вече – бъди предпазлива“.
„Ще внимавам, татко“. Нямаше сълзи. Ариан Мартел бе принцеса на Дорн, а дорнците не пилееха водата. Но за малко щеше да се стигне и дотам. Очите й се навлажниха, но не заради целувките на баща й, нито поради пресипналия му глас... не, беше от  усилието, което той направи, за да се изправи на треперещите си крака, измъчвайки подутите си и пламнали от подаграта стави. Да стане на крака, за да я изпрати, това беше символ на любов. На вяра.
Той вярва в мен. Няма да го проваля.
Седмината тръгнаха на път яхнали седем дорнски пясъчни ата. Малка група щеше да бъде по-бърза от голямата, но наследничката на Дорн не биваше да пътува сама. От Божия милост се присъедини сир Демън Пясък, копелето; навремето скуайър на принц Оберин, а сега – заклет щит на  Ариан. От Слънчево копие дойдоха  двама дръзки млади рицари, Джос Хууд и Гарибалд Мидите, които прибавиха мечовете си към неговия. От Водните градини – седем гарвана и висок младеж, който да се грижи за тях. Името му беше Нейт, но вече от толкова време се занимаваше с птиците, че всички го наричаха само Перата. И тъй като една принцеса трябва да  бъде придружена от дами, с тях  тръгнаха красивата Джейн Лейдибрайт и дивата Елия Пясък, четиринадесетгодишна девица.
Пътуваха на север-северозапад, през сухи земи, изсъхнали полета и светли пясъци към Призрачeн хълм, твърдината на дома Толанд, където ги очакваше кораб, за да ги преведе през Дорнското море. „Изпрати гарван, когато имате новини,“ – беше казал принц Доран, - „но докладвай само за онова, за което си сигурна, че е истина. Обкръжени сме от мъгла, изгубени сред слухове, лъжи и сплетни. Не смея да действам, докато не съм сигурен какво наистина се случва.“
„Война. Това се случва“ – помисли си Ариан, - „и този път Дорн няма да бъде пощаден“. „Задава се скръб и смърт“ – беше ги предупредила Елария Пясък, преди  да отпътува от  принц Доран. „Време е моите малки змии да се разпръснат, за да имат по-добри шансове да оцелеят в клането“. Елария се беше върнала в дома на баща си в Хелхолт, като взе и дъщеря си Лореца, едва навършила седем години. Дореа остана във Водните градини, едно дете сред сто. Обела щеше да бъде изпратена в Слънчево копие, за да служи като виночерпец на жената на кастелана, Манфри Мартел.
А Елия Пясък, най-голямото от четирите момичета на Оберин от Елария, щеше да прекоси Дорнското море с Ариан. „Като дама, не като копие“ – бе заявила твърдо майка й, но подобно на останалите пясъчни змии, Елия имаше собствени планове.
Прекосяването на пясъците им отне два дълги дена и по-голямата част от двете нощи, като спираха на три пъти, за да сменят конете. Беше самотно време за Ариан, обкръжена от толкова много непознати. Елия й беше братовчедка, но наполовина дете, а Демън Пясък... нещата вече не бяха същите между нея и Копелето на Божия милост, откакто баща й отказа да му даде ръката й. „Тогава бе само момче, че и копеле на всичкото отгоре, неподходящ консорт за една дорнска принцеса; трябваше да се досети. А и решението бе на баща ми, не мое.“  Oстаналата част от спътниците си изобщо не познаваше.
Липсваха й приятелите. Дрей, Гарин и скъпата й  Силва Пъстрата, приятели с които беше свикнала от дете, с които споделяше мечтите и тайните си, които я развеселяваха, когато беше тъжна, и й помагаха да се пребори със страховете си. Един от тях я бе предал, но въпреки това й липсваха. Вината си беше нейна. Посвети ги в заговора да избягат с Мирцела Баратеон и да я короноват като кралица, бунт, който щеше да принуди баща й да се задейства, но някой я издаде и провали плана. Неопитните заговорници не постигнаха нищо, Мирцела загуби част от лицето си, а Арис Оукхарт – живота си.
Сир Арис също й липсваше, при това повече, отколкото бе подозирала. „Беше лудо влюбен в мен – каза си, – а аз просто го харесвах. Използвах го в леглото и в заговора, отнех любовта и честта му и не му се отплатих с нищо, освен с тялото си. Накрая вече не можеше да живее с мисълта за това, което бе извършил.“ Защо иначе белият рицар беше препуснал срещу голямата брадва на Арео Хота, за да умре по такъв начин? „Бях малко глупаво момиченце, което си играеше на играта на тронове подобно на пияница, който играе на зарове.“
Безразсъдството й струваше скъпо. Дрей беше изпратен на другия край на света в Норвос, Гарин бе прокуден за две години в Тирош, глупавата усмихваща се Силва я омъжиха набързо за Елдън Естермонт, който беше достатъчно стар за да й е дядо. Сир Арис плати с кръвта и  живота си, а Мирцела с ухо.
Само сир Джеролд Дейн избяга невредим. Тъмна звезда. Ако конят на Мирцела не се бе дръпнал в последния миг, мечът му като нищо щеше да я разсече до кръста, вместо просто да я остави без ухо. Дейн беше най-големият грях на Ариан, за който и най-много съжаляваше. С един-единствен удар на меча си превърна планът й в нещо кърваво и отвратително. Ако боговете бяха добри, досега Обара Пясък трябваше да го е измъкнала от планинската му крепост и веднъж завинаги да се е погрижила за него.
Това  беше казала на Демън Пясък първата вечер, докато вдигаха бивака си.
– Внимавайте какво си пожелавате, принцесо. – отговори той. – Тъмна звезда може да се погрижи за лейди Обара също толкова лесно.
- Но с  нея е  Арео Хота. – Капитанът на стражата на принц Доран се беше справил с Арис Оукхарт само с един удар, а рицарите от Кралската гвардия се славеха като най-добрите в кралството. – Никой мъж не може да се опълчи на Хота.
– Такъв ли е Тъмна звезда? Мъж? – Демън направи гримаса. – Един мъж никога нямаше да стори това на принцеса Мирцела. Джеролд е повече пепелянка, отколкото чичо ти изобщо е бил някога. Сам съм чувал Оберин на няколко пъти да казва, че е отрова. Жалко, че така и не му стигна времето да го убие.
„Отрова“ – помисли си Ариан. Да. Но красива отрова. Така я измами. Джеролд Дейн беше корав и жесток, но  толкова красив, че принцесата не повярва и на половината от слуховете, които се носеха за него. Красивите момчета винаги й бяха слабост, особено потайните и опасните. „Това беше преди, когато бях още само момиче“ – каза си. „Сега съм жена и дъщеря на баща си. Научих си урока.“
Щом се зазори, потеглиха отново. Елия Пясък яздеше начело, черната й коса се вееше зад нея, докато препускаше през сухата, напукана земя и нагоре по възвишенията. Момичето беше влюбено в конете, може би затова  винаги миришеше на кон, което отчайваше майка й. Понякога Ариан съчувстваше на Елария. Четири момичета – и всички истински дъщери на баща си.
Останалата част от групата яздеше по-спокойно. Принцесата беше до сир Демон, припомняйки си други пътувания, когато бяха по-млади, които често завършваха в прегръдките си. Когато се усети, че му хвърля скришни погледи и си мисли колко висок и галантен изглежда на седлото, Ариан си припомни, че е наследницата на Дорн, а той – само неин заклет щит.
– Кажи ми всичко, което знаеш за този Джон Конингтън. – заповяда му.
– Той е мъртъв. – отговори Демън. – Умрял е в Спорните земи. От пиене, както чух да разправят.
– Значи армията му се води от един мъртъв пияница?
– Може този Джон Конингтън да е син на онзи. Или просто някой умен наемник, който да е взел името му.
– Или пък никога да не е умирал. – Възможно ли беше Конингтън да се е преструвал на умрял през всичките тези години? Това би било признак за търпение, достойно за баща й. Мисълта накара Ариан да се чувства неудобно. Един толкова потаен и умел човек може да бъде опасен. – Какъв беше той, преди да умре?
– Бях момче в Божия милост, когато го прокудиха. Никога не съм го познавал. – отговори спътникът й.
– Тогава ми кажи това, което си чувал за него.
– Както заповяда принцесата ми. Конингтън беше лордът на Грифонов полог, когато замъка все още беше достойно за един лорд владение. Скуайър на принц Регар, или пък един от скуайърите му. По-късно негов приятел и придружител. Лудия крал го направи Ръка по време на бунта на Робърт, но го победиха в Битката на камбаните при Каменна септа, а Робърт се измъкна. Ерис се ядоса и изпрати Конингтън в изгнание. Там е и умрял.
– Или пък не. – принц Доран вече й бе разказал всичко това. „Тук трябва да има нещо повече.“ – Това са просто нещата, които е направил. Знам ги всичките. Но какъв човек е бил? Честен и благороден, користен и алчен, горд?
– Горд със сигурност. Дори арогантен. Верен приятел на Регар, но раздразнителен към всички останали. Беше васален лорд на Робърт, но чух, че не му е харесвало да служи на такъв човек. Дори тогава  Робърт беше известен с предпочитанията си към вино и курви.
– Значи лорд Джон не си пада по курвите? – попита Ариан.
– Не бих могъл да знам. Някои мъже крият похотливостта си в тайна.
– Имал ли е жена? А любовница?
– Поне не съм чувал да има. – сир Демън сви рамене.
Това беше лошо. Арис Оукхарт бе нарушил клетвите си заради нея, но едва ли този Джон Конингтън можеше да бъде убеден по същия начин. Ще мога ли да се справя с подобен мъж само с думи?
Принцесата потъна в мълчание, докато размишляваше какво я очаква в края на пътуването. Щом направиха лагера за през нощта, тя пропълзя в палатката, която споделяше с Джейн Лейдибрайт и Елия Пясък, и извади парчето пергамент от ръкава си, за да прочете думите отново.

До принц Доран от дома Мартел,

Моля се да ме помните. Познавах сестра ви добре
и бях верен слуга на вашия зет.  Скръбта ми по тях е
не по-малка от вашата. Не съм умрял, поне не повече,
отколкото синът на сестра ви. Пазихме го в тайна, за
 да спасим живота му, но това време вече е в миналото.
Драконът се завърна във Вестерос, за да поиска рожденото си право
и да отмъсти за баща си и майка си, принцеса Елия.
 В нейно име се обръщам към Дорн. Не ни изоставяйте.

Джон Конингтън
Лорд на Грифонов полог
Ръка на истинския крал

Ариан прочете писмото три пъти, след което го нави и прибра обратно в ръкава си. Драконът се бе завърнал във Вестерос, но това не беше драконът, който баща й очакваше. Никъде в писмото не се споменаваше за Денерис, Родената в буря, нито пък ставаше дума за принц Куентин, брат й, който беше изпратен да потърси драконовата кралица. Принцесата помнеше как баща й притисна ониксовата фигурка за игра на киваси в дланта й и как разкри плана си с тих и дрезгав глас. „Дълго и трудно пътешествие с несигурен край“ – така беше казал. – „Отиде да доведе онова, за което жадуват сърцата ни. Отмъщение. Справедливост. Огън и кръв.“
Джон Конингтън също предлагаше огън и кръв, ако това наистина беше той. Или? „Пристига с наемници, но не и с дракони“ – каза принц Доран в нощта, когато дойде гарванът. – „Златната дружина е най-добрата и най-голямата от свободните дружини, но десет хиляди наемни меча не могат да завоюват Седемте кралства. Синът на Елия... ще бъда първият, който ще се зарадва, ако част от сестра ми е все още жива, но какво доказателство имаме, че това е Егон?“ – гласът му се пречупи, докато го казваше. – „Къде са драконите?“ – попита. – „Къде е Денерис?“
И Ариан долови истинския въпрос, който го терзаеше: „Къде е синът ми?“
На Пътя на костите и Принцов проход имаше събрани две дорнски армии, които си стояха там, войниците точеха копията си, лъскаха броните, играеха на зарове, пиеха и се биеха, а броят им намаляваше с всеки следващ ден, и чакаха, и чакаха, чакаха принцът на Дорн да заповяда да тръгнат срещу враговете на дома Мартел. „Чакат драконите. Чакат огъня и кръвта. Чакат мен“. Една думичка от Ариан и армиите щяха да потеглят... стига тази дума да бе „дракон“. Ако вместо това изпратената от нея дума се окажеше „война“, то лордовете Ирънууд и Фаулър заедно с армиите си, щяха да останат там, където са. Принцът на Дорн не беше глупак; тук „война“ значеше „изчакване“.
Късно сутринта на третия ден Призрачен хълм изникна пред тях, варовито белите му стени блестяха на фона на тъмносиньото Дорнско море. На квадратните ъглови кули на замъка се вееха знамената на дома Толанд – зелен дракон, захапал собствената си опашка, на фона на златно поле. Слънцето и копието на дома Мартел се вееха върху голямата централна цитадела – златно и червено, и оранжево,  непокорно.
Бяха пуснати гарвани, за да предупредят лейди Толанд за посещението, така че портите на замъка стояха отворени и най-голямата дъщеря на Нимела яздеше към тях със стюарда си, за да ги посрещне в подножието на хълма.
 Висока и със свиреп вид, с ярко червена коса, която се спускаше по раменете й, Валена Толанд посрещна Ариан с вик.
– Пристигнахте ли най-сетне? Колко бавни са тези коне?
– Достатъчно бързи, за да стигнат до портите преди твоя.
– Ще видим. – Валена обърна големия си червен жребец и го сръга с пети, и ето че вече препускаха през прашните улици на селото в подножието на хълма, а наоколо пилци и селяни отскачаха встрани от пътя им. Ариан изостана с три конски дължини, докато кобилата й набере скорост, но до средата на хълма разстоянието се беше стопило до една. Двете вече яздеха една до друга, носеха се напред към портата на замъка, но на метри от нея Елия Пясък ги задмина с черната си млада кобила, обгръщайки ги в облак прах.
– Да не си наполовина кон, дете? – засмя се Валена, когато бяха вече в двора. – Принцесо, да не водиш някое конярче?
– Аз съм Елия. – каза момичето. – Лейди Копие.
Който и да й беше дал това име, ще отговаря. Но това сигурно беше принц Оберин, а кога ли Червената пепелянка бе отговарял пред другиго освен себе си?
– Турнирното момиче. – каза Валена. – Да, чувала съм за теб. Тъй като стигна първа до двора, си спечели честта да се погрижиш за конете и да ги напоиш.
– А след това се изкъпи. – каза Ариан. Момичето беше прашно и мръсно от петите до косата.
Вечерта Ариан и  рицарите й вечеряха с лейди Нимела и нейните дъщери в голямата зала на замъка. Теора, по-младото момиче, имаше същата червена коса като сестра си, но иначе двете не можеха да са по-различни. Ниска, пълна и толкова срамежлива, че можеха да я помислят за няма, малката показваше повече интерес към подправеното говеждо и намазаната с мед патица, отколкото към красивите млади рицари на масата, и явно бе доволна да остави лейди майка си и сестра си да говорят от името на дома Толанд.
– Чухме същото, което е стигнало и до вас в Слънчево копие. – каза им лейди Нимела, докато прислугата наливаше вино. – Наемници, акостиращи на нос Гняв, обсадени или превзети замъци, плячкосани или изгорени реколти. Кои са тези мъже и откъде са дошли, никой не е сигурен.
– Първо чухме за пирати и авантюристи. – каза Валена. – После пък се оказа Златната дружина. Сега вече се говори за Ръката на Лудия крал, Джон Конингтън, който се е върнал от гроба, за да поиска рожденото си право. Който и да е, превзел е Грифонов полог. А заедно с него и Дъждовен дом, Вранско гнездо, Мъглив лес и дори Зелен камък с целия остров.
Мислите на Ариан веднага се насочиха към милата на сърцето й  Силва Пъстрата – Кой би искал да превзема Зелен камък? Имало ли е битка?
– Не сме чули, но сведенията са объркани.
– Тарт също е паднал, както ще ти кажат някои рибари. – каза Валена. – Наемниците вече държат по-голямата част от нос Гняв и половината от каменните стъпала. Чухме слухове за слонове в Дъждовния лес.
– Слонове? – Ариан не знаеше какво да мисли за това. – Сигурни ли сте? Не дракони?
– Слонове. – каза твърдо лейди Нимела.
И кракени при Счупената ръка, които потапят пострадалите галери. – допълни Валена. – Майстерът твърди, че кръвта ги привлича на повърхността. Морето е пълно с трупове, вълните изхвърлиха няколко на бреговете ни. А това не е и половината от всичко. Нов пиратски крал се е настанил в Залива на мъчителя. Лорда на водите, така се е нарекъл. Плава с истински бойни кораби, с по три палуби, чудовищно гигантски. Мъдро постъпихте, че не дойдохте по море. Откакто флотът на Редвин прекоси района на Каменни стъпала, водите гъмжат от всякакви странни плавателни съдове, които стигат на север чак до протоците на Тарт и залива  Коработрошача. Мирци, волантийци, лисенци, дори пирати от Железните острови. Някои навлязоха в Дорнско море, за да стоварят мъже на южния бряг на нос Гняв. Намерили сме ви добър и бърз кораб, както заповяда баща ти, но дори и така... внимавайте.
„Значи е истина“. Ариан искаше да попита за брат си, но баща й я бе предупредил внимателно да претегля всяка дума. Ако тези кораби не водеха Куентин и драконовата му кралица у дома, то по-добре да не го споменава. Само баща й и неколцина от най-доверените му хора знаеха за мисията на брат й в Робския залив. А лейди Толанд и нейните дъщери не се числяха към тях. Ако Куентин се е прибрал, то със сигурност щеше да отведе Денерис в Дорн. Защо би рискувал да слезе на нос Гняв, при лордовете на бурята?
– Дорн в опасност ли е? – попита Нимела. – Признавам си, че всеки път, когато видя непознат кораб, сърцето ми подскача. Ами ако тези кораби обърнат на юг? По-голямата част от силата на дома Толанд е с лорд Ирънууд на Пътя на костите.
Кой ще защитава Призрачен хълм, ако тези странници слязат на бреговете ни? Трябва ли да повикам мъжете си у дома?
– Мъжете ви са нужни там, където са, милейди. – увери я Демън Пясък. Ариан побърза да се съгласи. Всеки друг съвет би довел до разпадането на армията на Ирънууд като стар гоблен, когато всички побързат да се върнат у дома, за да защитят земите си от предполагаеми врагове, които можеше и никога да не се появят.
– След като разберем със сигурност дали тези хора са приятели, или врагове, баща ми ще знае какво трябва да се направи. – каза принцесата.
В този момент бледата и закръглена Теора вдигна поглед от кексчетата в чинията си. – Дракони.
– Дракони? – каза майка й. – Теора, да не си полудяла?
– Не. Те идат.
– Откъде би могла да знаеш това? – попита сестра й с лек упрек. – Някой от твоите малки сънища?
Теора кимна леко, брадичката й трепереше. – Те танцуваха. В съня ми. И навсякъде, където драконите танцуваха, хората умираха.
– Седемте да са ни на помощ. – лейди Нимела въздъхна раздразнено. – Ако не ядеше толкова много кексчета, нямаше да имаш подобни сънища. Тежките храни не са подходящи за момичета на твоята възраст, а шегите ти изобщо не са смешни. Майстер Томан казва, че...
– Мразя майстер Томан. – извика Теора, след което скочи от масата и избяга, оставяйки майка си да се извинява за поведението й.
– Бъдете внимателна с нея, милейди. – каза Ариан. – Помня, когато бях на нейните години. Довеждах баща си до отчаяние, сигурна съм.
– Мога да потвърдя това. – сир Демън отпи глътка вино, след което продължи. – На знамето на дома Толанд има дракон.
– Дракон, който яде опашката си, да. – каза Валена. – От дните на Егон Завоевателя. Тук завоеванието му се провалило. На другите места той и сестрите му изгаряли враговете си, но тук хората са се скрили от тях, и са им оставили да горят само камък и пясък. И драконите се въртели безцелно в кръг, а накрая захапали собствените си опашки, неспособни да намерят друга храна.
– Предците ни са участвали в това. – каза гордо лейди Нимела. – Били са извършени смели подвизи и са загинали смели мъже. Всичко е записано от майстерите, които са ни служили. Имаме книги, ако принцесата пожелае да научи повече.
– Може би някой друг път. – каза Ариан.
Когато Призрачен хълм потъна в сън за през нощта, принцесата се загърна в топло наметало с качулка и излезе на бойниците на замъка, за да проясни мислите си. Демън Пясък я намери облегната на парапета, взираща се в морето, където лунната светлина танцуваше по водната повърхност.
– Принцесо. – каза той. – Трябва да сте в леглото.
– Мога да кажа същото за теб. – Ариан се обърна, за да види лицето му. „Хубаво лице“, помисли тя. „Момчето, което познавах, се е превърнало в красив мъж.“ Очите му бяха сини като пустинното небе, косата – с мекия кафяв цвят на пясъците, които тъкмо бяха прекосили. Късо подстриганата му брада следваше очертанията на волевата челюст, но не можеше да скрие трапчинките, когато се усмихнеше. „Винаги съм обичала усмивката му“.
Освен това Копелето на Божия милост беше един от най-добрите мечоносци в Дорн, както би могло да се очаква от мъж, който е бил скуайър на самия принц Оберин и е получил рицарството си от Червената пепелянка. Някои говореха, че освен това е бил и любовник на чичо й, но рядко се осмеляваха да го изричат в лицето му. Ариан не знаеше дали е вярно. Но за сметка на това е бил неин любовник. На четиринадесет му отдаде девичеството си. Демън не беше много по-голям от нея, така че съвкупленията им бяха точно толкова неумели, колкото и пламенни. Но въпреки всичко споменът беше сладък.
– Може пък да споделим леглото заедно. – Ариан му отправи най-прелъстителната си усмивка.
– Забравихте ли, принцесо? – лицето на сир Демън сякаш бе изваяно от камък. – Аз съм незаконно роден. – пое ръката й в своята. – Ако не съм подходящ за ръката ви, то защо смятате, че съм достоен за путката ви?
Ариан издърпа ръката си.
– Заслужаваш плесница за това.
– Лицето ми е ваше. Правете с мен, каквото пожелаете.
– Изглежда не искаш това, което аз. Добре тогава, само ще говорим. Кажи ми, дали този принц Егон е истински?
– Грегър Клегейн е изтръгнал Егон от ръцете на Елия и му е разбил главата в стената. – отвърна сир Демън. – Ако този принц на лорд Конингтън е с разбит череп, то да, ще повярвам, че Егон Таргариен се е върнал от гроба. Иначе не. Това е някакво подставено момче и нищо повече. План на наемника да си спечели подкрепа.
„Баща ми се страхува от същото.“
– Но ако не е така... ако Джон Конингтън е наистина този, за който се представя, ако момчето е синът на Регар...
– Надяваш се да е истина, или се страхуваш, че е така? – попита я Демън.
– Аз... ако синът на Елия е още жив, то това ще зарадва баща ми неимоверно. Той много обичаше сестра си.
– Исках твоят отговор, не този на баща ти.
„Така  беше“, помисли си Ариан.
– Бях на седем, когато Елия умря. Казаха ми, че веднъж съм държала дъщеря й Ренис, но съм била твърде малка, за да помня. Този Егон ще ми бъде непознат, независимо дали е истински, или фалшив. – принцесата замълча за кратко. – Търсихме сестрата на Регар, а не сина му.
Баща й се беше доверил на Демън, когато го избра да служи като неин щит; поне с него можеше да говори свободно.
– По-скоро ми се иска завърналият се да беше Куентин.
– Или поне така казвате. – отвърна Демън Пясък. – Лека нощ, принцесо. – поклони се и я остави.
„С това пък какво искаше да каже?“ Ариан го наблюдаваше как си заминава. „Що за сестра ще  съм, ако искам брат ми да не се върне.“ Истина беше, че не харесваше Куентин през всичките тези години, докато мислеше, че баща й ще го направи свой наследник на нейно място, но накрая всичко се оказа просто недоразумение. Тя беше наследницата на Дорн, баща й се закле в това. А за Куентин оставаше драконовата кралица, Денерис.
В Слънчево копие имаше портрет на принцеса Денерис, която бе дошла в Дорн, за да се омъжи за един от предците на Ариан. В по-младите си дни Ариан го гледаше с часове, тогава беше просто едно трътлесто момиче с плоски гърди, което бе на прага на девичеството си и се молеше всяка нощ на боговете да я направят красива. „Преди сто години Денерис Таргариен е дошла в Дорн, за да постигне мир. Сега идва друга Денерис, за да започне война, а брат ми ще бъде неин крал и консорт. Крал Куентин.“ Защо й звучеше толкова глупаво?
Почти толкова глупаво, колкото мисълта за Куентин, яхнал дракон. Брат й беше добро момче, учтиво и предано на дълга си, но глупаво. И прекалено невзрачно. Боговете бяха чули молитвите й и я бяха направили красива, но Куентин вероятно се беше молил за нещо друго. Главата му бе прекалено голяма и някак квадратна, а косата му имаше цвета на изсъхнала кал. Изгърбваше раменете си и беше широк в корема. „Прилича твърде много на татко.“
– Обичам брат си. – каза Ариан, ала само луната можеше да я чуе. Макар че, в интерес на истината, едва го познаваше. Куентин бе храненик на лорд Андерс от дома Ирънууд, син на лорд Ормонд Ирънууд и внук на лорд Едгар. В младостта на Ариан чичо й Оберин се беше дуелирал с Едгар и му нанесе рана, която гангреняса и го уби. От този момент започнаха да го наричат Червената пепелянка и плъзнаха слухове, че е намазал острието на меча си с отрова. Ирънууд беше древен дом, честолюбив и силен. Преди идването на ройнарите Иръндууд бяха крале на половин Дорн, като владението им засенчвало това на Мартел. Смъртта на лорд Едгар без съмнение е щяла да бъде последвана от кръвна вражда и бунтове, ако баща й не се бе задействал незабавно. Изпрати Червената пепелянка в Староград, след което и през Тясното море в Лис, макар че никой не се осмели да го нарече изгнание. Същевременно Куентин беше даден на лорд Андерс за осиновяване и като знак на доверие. Това спомогна за излекуването на враждата между Слънчево копие и Ирънууд, но отвори нова такава между Куентин и Пясъчните змии... а Ариан винаги бе била по-близка с братовчедките си, отколкото със своя отчужден брат.
– Но сме от една и съща кръв. – прошепна. – Разбира се, че искам брат ми да се прибере у дома. Наистина. – морският бриз хладно пробяга по ръцете й. Уви се по-плътно в наметалото и се запъти към леглото си.
Корабът им се казваше Перегрин. Отплаваха със сутрешния прилив. Боговете бяха добри към тях и морето бе спокойно. Дори с попътен вятър прекосяването отне цяло денонощие. Джейн Лейдибрайт хвана морска болест и през по-голямата част от пътуването повръщаше, което неимоверно развесели Елия Пясък.
– Някой трябва да напляска това дете. – чуха да казва Джос Худ... но самата Елия бе една от тези, които го чуха.
– Аз съм почти пораснала жена, сир. – отговори му надменно. – Но ще ви позволя да ме напляскате... ако успеете да ме надвиете с пиката и свалите от коня.
– Само че се намираме на кораб и тук няма коне. – отвърна Джос.
– Пък и на една дама не й подобава да се състезава с оръжия. – натърти сир Гарибалд Мидите, далеч по-сериозен и възпитан младеж от приятеля си.
– Не и аз. Аз съм лейди Копие.
Ариан бе чула достатъчно.
– Може и да си копие, но не си лейди. А сега върви долу и стой там, докато не пристигнем.
С изключение на това, нищо друго не се случи по време на плаването. Привечер забелязаха галера в далечината, греблата й се вдигаха и спускаха на фона на вечерните звезди, но гребеше далеч от тях и скоро се смали и изчезна. Ариан направи игра на киваси със сир Демън и още една с Гарибалд Мидите и някак си успя да загуби и двете. Сир Гарибалд беше достатъчно учтив, за да я похвали за галантната игра, но Демън й се подигра.
– Имате и други фигури освен дракона, принцесо. Опитайте да ги използвате някой път.
– Драконът ми харесва. – прииска й се да изтрие ухилената физиономия от лицето му с шамар. Или пък с целувка. Изглеждаше толкова самодоволен, колкото и красив. „От всички рицари в Дорн, защо баща ми избра точно този да бъде мой щит? Знае през какво минахме заедно.“ – Това е просто игра. Кажи ми за принц Визерис.
– Кралят-просяк? – сир Демън изглеждаше изненадан.
– Всички казват, че Регар е бил красив. Визерис също ли беше такъв?
– Предполагам. Бил е Таргариен. Никога не съм го виждал.
Тайният договор, направен от принц Доран преди толкова много години, уреждаше женитбата й с Визерис, а не тази на Куентин с Денерис. Но този план загина заедно със самия Визерис в Дотракското море. Коронясан с гърне разтопено злато.
– Бил е убит от дотракски хал. – каза Ариан. – Съпругът на самата драконова кралица.
– И аз така чух. Е, и?
– Просто... защо Денерис е позволила това да се случи? Визерис и е бил брат. Бил е всичко, което е останало от собствената й кръв.
– Дотраките са див народ. Кой може да знае защо точно са го убили? Може би Визерис просто си е избърсал задника с грешната ръка.
„Може би“, помисли Ариан. „Или може би Денерис е осъзнала, че след като веднъж брат й се ожени за мен и получи короната си, то тя ще бъде обречена да прекара остатъка от живота си, спейки по палатки и миришейки на коне.“
– Тя е дъщеря на Лудия крал. – каза принцесата. – Как можем да знаем...
Не можем. – отвърна сир Демън. – Можем само да се надяваме.


                                                            Превод: Koronis