"Песен за огън и лед" - 6

Знатната лейди беше голям търговски кораб, солиден и носещ се по водите като някоя благородна дама от зелените земи. Трюмовете му бяха огромни и Виктарион ги бе натъпкал с въоръжени мъже. С него щяха да отплават и другите по-малки кораби,  които Железният флот бе превзел по  дългия си път към Робския залив: богато разнообразие от когове, караки, търговски галери и тук-там мяркащи се рибарски лодки. Тази необичайна флотилия, предвещаваше по-скоро вълна, вино и други търговски стоки, отколкото някакъв вид опасност.
     Виктарион даде наставленията си на Вулф Едноухия.
     - Робовладелците може и да изтръпнат при вида на платната ви, издигащи се от морето, - каза му. – но щом хвърлят поглед към самите вас, ще се изсмеят на страха си. Търговци и рибари, това сте вие. Всеки може да го види. Оставете ги да се приближат до вас, колкото желаят, но дръжте мъжете скрити в трюмовете, докато моментът настъпи. Щом се доближат достатъчно, вземете ги на  абордаж. Освободете робите, робовладелците изхвърлете в морето, а корабите им задръжте. Ще имаме нужда от всяко корито, което може да ни отведе у дома.
     - У дома, - ухили се Вулф. – На момчетата ще им хареса как звучи, лорд капитане. Първо корабите, после разбиваме юнкайците. Разбрано!
     Желязна победа беше вързан успоредно за Знатната лейди с вериги и абордажни куки, а помежду им бе поставена дървена стълба. Огромният ког беше доста по-обширен от бойния кораб, а и във водата стоеше на по-голяма височина от него. По цялото протежение на фалшборда лицата на железнородните надничаха надолу, наблюдавайки как Виктарион потупа Вулф Едноухия по рамото и го изпрати нагоре по дървената стълба. Морето беше спокойно и гладко, а небето - огряно от звезди. Вулф нареди да вдигнат стълбата и да откачат веригите. Бойният кораб и когът поеха в различни посоки. В далечината се белееха платната на каквото бе останало от славната флота на Виктарион. Вяли окуражителни викове дойдоха откъм екипажа на Желязна победа, мъжете от Знатната лейди им отвърнаха в същия дух.
     Виктарион беше дал на Вулф най-добрите си бойци. Завиждаше им. Щяха да бъдат първите, влезли в боя. Първите, които щяха да видят страхът в очите на врага. Докато стоеше на носа на Желязна победа, загледан как търговските кораби на Едноухия изчезват един подир друг на запад, спомените за лицата на първите врагове, които беше убил обляха Виктарион Грейджой. Спомни си за първия си кораб, после за първата си жена. Обзе го нетърпение, усети как жадува за зората и за онова, което тя предвещаваше. „Смърт и слава. Днес ще се напия и от двете”. Престолът от морски камък трябваше да бъде негов, когато Бейлон умря, но Юрон му го открадна, точно както бе откраднал и съпругата му преди много години. „Открадна я, обезчести я и я остави на мен да я убия”
     Но всичко това се бе случило много отдавна. А сега Виктарион най-накрая щеше да получи възмездие. „Рогът е у мен, а скоро и жената ще бъде моя. Жена, много по-красива от онази, която той ме накара да убия.”
     - Капитане! – Гласът беше на Лонгуотър Пайк. – Гребците ви очакват.
     Трима, до един все силни мъже.
     - Прати ги в каютата ми. Повикай и жреца.
     И тримата гребци бяха огромни. Едно младо момче, един с изражение на звяр и едно копелдашко копеле. Момчето  бе гребало по-малко от година, докато Звярът гребеше вече двайсет години. Имаха си имена, но Виктарион не ги знаеше. Един беше от Скръб, един от Врабчар и един от Целувката на паяка. Не можеше да се очаква от него да знае имената на всеки роб, дърпал гребло в Железния флот.
     - Покажи им рога. – нареди, когато тримата бяха въведени в каютата му.
     Мокоро го изнесе напред, докато смуглата жена повдигаше лампа, за да ги огледа по-добре. В мъждукащата светлина от лампата адският рог сякаш се гърчеше в ръцете на жреца като някоя змия, бореща се да избяга. Мокоро беше мъж с внушителни размери – висок, широкоплещест и с голям корем – но дори и в неговите ръце рогът изглеждаше огромен.
     - Брат ми го е намерил във Валирия. – каза Виктарион на гребците – Представете си само колко голям е бил драконът, носещ две такива на главата си. По-голям от Вхагар и Мераксес, по-голям от Балерион Черния ужас. – Той взе рога от Мокоро и прокара дланта си по извивките му. – На Кралския събор в Стари Уик един от немите мъже на Юрон наду същия този рог. Някои от вас може би си спомнят. Онова не беше звук, който човек някога би забравил.
     - Казват, че е умрял. - рече Момчето - Онзи, който го е надул.
     - Да. Рогът пушеше след това. Немият получи мехури по устните си, а птицата, татуирана на гърдите му закърви. Умря на следващия ден. Когато го отвориха, белите му дробове бяха почернели.
     - Рогът е прокълнат! – каза Копелдашкото копеле.
     - Драконов рог от Валирия. – рече Виктарион – Разбира се, че е прокълнат. Не съм казвал, че не е.
     Той погали с ръка една от позлатените ивици и древният глиф сякаш запя под пръстите му. За един кратък момент не искаше нищо по-силно от това, самият той да надуе рога. „Юрон постъпи глупаво като ми го даде. Това нещо е безценно и толкова могъщо. С него мога да спечеля Престола от морски камък, а сетне и Железния трон. С него мога да имам дори целия свят”
     - Клагорн наду рога три пъти и умря. Беше грамаден, колкото вас и силен, колкото мен. Толкова силен, че можеше да отскубне нечия глава с голите си ръце. И все пак рогът го довърши.
     - Значи ще довърши и нас, - каза Момчето.
     Виктарион не прощаваше често на някой роб подобни своеволия, но Момчето беше още зелен, на не повече от двайсет. А и скоро нямаше да е сред живите, така че си позволи да му се размине.
     - Немият наду рога три пъти. Вие, тримата, ще го надуете само по веднъж. Може да умрете, а може би не. Всички хора умират. Железният флот се е отправил към битка. Много мъже на този кораб, на който стоите, ще лежат мъртви преди слънцето да целуне хоризонта – намушкани, разсечени, изкормени, удавени, изгорени живи – само боговете знаят кои от нас ще оцелеят до следващия ден. Ако надуете рога и останете живи, ще ви направя свободни мъже. Един от вас, двама, а защо не и тримата. Ще ви дам съпруги, някое парче земя, кораб, дори екипаж. Хората ще говорят за вас.
     - Дори и Вие ли, лорд капитане? – попита Копелдашкото копеле.
     - Дори и аз.
     - Тогава ще го направя.
     - Аз също, - каза Момчето.
     Звярът кръстоса ръце и кимна. Щом вярата, че имат избор, ги караше да се чувстват по-смели, нека се осланят на нея. Викарион не го беше грижа в какво вярваха, та те бяха просто роби.
     - Ще отплавате с мен на Желязна победа, - каза им – но няма да влизате в битка. Момче, ти си най-младият – ти пръв ще надуеш рога. Когато моментът настъпи, надуйте го силно и продължително. Казват, че сте силни. Надувайте рога, докато не омекнат нозете ви, докато последният  дъх не бъде изстискан от вас, докато белите ви дробове не започнат да горят. Нека Свободните хора ви чуят в Мийрийн, също робовладелците в Юнкай, та дори призраците в Ащапор. Нека маймуните се надрискат при звука на воя, разнесъл се над Острова на кедрите. И чак тогава подайте рога на следващия. Чувате ли? Разбрахте ли какво да правите?
     Момчето и Копелдашкото копеле разтърсиха перчеми. Звярът би направил същото, ако не беше плешив.
     - Може да докоснете рога. Сетне си вървете.
     Излязоха един по един. Тримата роби, а после и Мокоро. Виктарион не би му позволил да вземе адския рог.
     - Ще го държа тук, при мен, докато не потрябва.
     - Както заповядате. Бихте ли искали да Ви пусна кръв?
     Виктарион сграбчи смуглата жена за китката и я придърпа към себе си.
     - Тя ще го направи. Ти върви и се моли на Червения си бог. Запали си онзи твой огън и ми кажи какво виждаш.
     Тъмните очи на Мокоро сякаш засияха:
     - Виждам дракони.


Превод: Deckard Kaine  

Плаках като умря Белор.