Публикувана: 15 авг. 2005, 13:07 ч.
Последно мнение: 9 юли 2019, 19:43 ч.

Моята мечта се сбъдна!Вярвайте!

212 832
330
1

# 30 13 март 2007, 11:33 ч.

Мнения: 4 965

Рениса, благодаря ти за споделеното.
Откакто загубих момченцето си и аз постоянно мечтая да ми се случи нещо подобно.
Всеки ден благодаря на Бог за моите прекрасни дъщери и постоянно се моля да са живи и здрави, но всяка нощ сънувам, че имам един малък Габриел, който е всичко това, което не можа да бъде братчето му.
Даде ми сила да не се отказвам от мечтите си, защото винаги, когато мисля за дете, се страхувам, че сега "не е времето" и отлагам за след години. Докато една такава "изненада" би бил невероятен подарък за мен. Макар да знам, че шансът отново да забременея е не повече от 10-15%.
Дай Боже, да няма страдащи майки и всяка от нас да намери някога своето "лекарство".

А раждането на момичетата ми също беше чудо. Вярвайте момичета. Аз забременях случайно (въпреки предпазните средства, които ползвахме, заради операцията) - само 4 месеца след една кошмарна бременност, 2 месеца след гинекологична операция, месец след горене на раничка и почти на ръба на лудостта, защото единственото пред погледа ми беше кошмарното раждане и миниатюрното телце на детето ми + жестоките думи на лекарите "Надали някога ще можеш да имаш деца." И все пак - имам...

Моята мечта се сбъдна. Вярвайте!

Последна редакция: чт, 12 апр 2007, 10:52 от [desi]

# 31 15 март 2007, 09:41 ч.

Мнения: 1 008

Толкова много исках да дойде времето да пиша в тази тема...
Ето, че моята мечта се сбъдна - забременях отново, преживях кошмарите през бременността и сега си имам едно сладко бебенце. Струва ми се, че е минала цяла вечност и че бременността ми беше години, а не месеци... Даже не го осъзнавам напълно, толкова е нереално след всичко преживяно. Вечер се събуждам и в полусън си мисля, че съм още в болницата и плачат бебетата от родилното отделение... а всъщност плачка моята бубка...
Вярвайте, че Господ е милостив и справедливост има - всеки заслужава утеха... Сега ме боли още повече за моето момченце, но се опитвам да не се замислям и задълбочавам, а да дам най-добрите грижи на Виктория.
Тук е мястото да ви благодаря, момичета! Че бяхте до мен, че когато се отчайвах ме укоражавахте, че ми давахте сили да продължа, че ми стискахте палци преди всеки преглед, че ме мислихте и се притеснявахте за мен! От все сърце желая на всяка една от вас щастието, което ме сполетя!!! Вие го заслужавате! Вярвайте, мечтите се сбъдват, бавно, трудно, но се сбъдват!!! Hug

Моята мечта се сбъдна. Вярвайте!

Последна редакция: чт, 12 апр 2007, 10:54 от [desi]

# 32 17 апр. 2007, 17:56 ч.

В Сънландия
Мнения: 1 445

Имах неуспешна бременност след като родих сина си...В началото, когато започнах да осъзнавам, че вече го няма, макар и неродено, моето момиченце ми беше ужасно тежко, много черни мисли минаха през главата ми ... Въобще не се сещах нито за мъжа до мен нито за синчето ми - само мислех за моето малко момиченце, което толкова исках да имам Cry

Така минаха около 2 седмици след спонтанния ми аборт - на автопилот.На автопилот спях, на автопилот бях будна, на автопилот хапвах, когато ме накарат.
В един момент обаче се сепнах и си казах :"Ама какво съм седнала само да плача и да се тръшкам?Едното ми дете иска моето внимание, а другото получава вниманието на Бог?От какво съм нещастна - от това че лично Бог се грижи за моето слънчице ли?Я да взема да се стегна"И се стегнах.Знам, че болката от загубата, на моята малка сигурно винаги ще я има, но и знам, че синът ми няма и не ми оставя много време да мисля за нея и съм изключително щастлива, че го имам.Той ме топли сега, а живот и здраве и сестричка ще си има след време(да даде Господ).
Бих искала да се обърна, към всяка майка, загубила детето си родено или неродено - мили майки, нека се радваме, че лично Бога се грижи за децата ни(че колко могат да се "похвалят", че са станали майки на ангелчета???) и да позволим на тези, които е оставил на нашите грижи да запълват празнината в сърцето... bouquet

Моята мечта се сбъдна. Вярвайте!

Последна редакция: чт, 10 май 2007, 22:41 от [desi]

# 33 4 май 2007, 23:53 ч.

Мнения: 160

моята мечта се сбъдна.гледам малкия Мартин как блажено спи и още не вярвам.
имам един мисед преди 5 години.преди две родих със секцио по спешност момиченце.само 800 грама в 31 седмица.имах прееклампсия,невидяна от доктора,която прерасна в гърч.едва ме спасиха.малката микаела живя 3 дни.не я видях,но имам снимка,направена от баща и.откараха я в друг град,където има модерни кувьози,но това не помогна.не можех да повярвам,че съдбата за втори път така ме наказва.бях като умряла.често ми се искаше да не се бях събудила от гърча.чакахме 6 месеца,в които минахме през всички изследвания,а това че всичко ни беше наред направо ме уби.исках да е имало причина да стане така,но нямаше.
6 месеца не можех да забременея.бях решила,че няма да стана мама никога.вече се отказах да се надявам и чудото стана.видях двете чертички.от този момент реших,че съдбата на това дете е в моите ръце.вече бях намерила доктора,който исках ако забременея пак да изроди детето ми.това е човек,който за мен е част от семейството ми завинаги.то сбъдна мечтата ми. на 10 март след най-зрелите 9 месеца в живота ми се роди моят син мартин.за мен той е всичко,за него аз също.

Моята мечта се сбъдна. Вярвайте!

Последна редакция: чт, 10 май 2007, 22:42 от [desi]

# 34 6 юни 2007, 15:14 ч.

Мнения: 745

Аз сащо съм от тези майки които са преживяли един спонтанен аборт в 9седмица и един аборт поради кухо яйце с два плода които не се развиваха и на края на третия месец в 11седмица трябваха да ги премахнат, след което една успешна бременност която за малко да завърши с моята смърт и тази на дъщеря ми защото направих прееклампсия и четвърта успешна бременност от която сега имам още една дъщеря на 19.06 ще стане на годинка. И искрено се надявам да имам още едно дете.Който не е преминавал през тези мъки си няма и ни най-малка представа от това какви чувства и мисли ти минават и колко отчаен се чувстваш и лошото е че след всяка загуба трябва време за възтановяване а след това отново притеснение дали всичко това няма да се повтори. Също така много тежко се преживява и това бебето ти да е в кувьоз. Вярвайте силно в това и всичко което искате ще се збъдне Grinning

Моята мечта се сбъдна. Вярвайте!

Последна редакция: чт, 07 юни 2007, 10:23 от [desi]

# 35 7 авг. 2007, 23:45 ч.

постоянно
Мнения: 7 123

Момичета на 16.08.07 ще се навършат 2 години откакто загубихме Томас Антони- сега обаче хората които вечно ще го обичат сме 3- Сам е с нас и е вече на 5 месеца и почти половина.
Никога не се предаваите- вярваите и чудото един ден ще стане.
Бог да пази всички дечица и нашите ангелчета.
Вярваите! Hug

Вили

# 36 24 септ. 2007, 13:23 ч.

Мнения: 187

Мили момичета,искам да ви разкажа историята на моята свекърва,за съжаление тя си отиде от този свят преди седем години,когато внукът и - моят син беше само на девет месеца.Женят се със свекър ми в далечната 1960г. - първият спонтанен аборт,според това ,което ми е разказвала е предизвикан от това,че е вдигнала един чайник пълен с вода.И така цели шест години ходене по мъките,тогава медицината не е била на това ниво,за всичко е била виновна жената,пълно неразбиране от страна на свекър ми, и тя сама в своята болка.Проблемът при нея не е бил в забременяването, а в задържането на плода.През 1966 г. забременява отново,бременността продължава до осмия месец-ражда се момченце,за съжаление мъртво.Но следващата година съдбата и поднася най-хубавия новогодишен подарък - на 31.12.1967 г. дава живот на единствената си рожба - моят съпруг.Благодаря ти майко! bouquet

и почивай в мир.

# 37 28 септ. 2007, 17:10 ч.

Ще разкажа и моите премеждия, които рядко имат равни на себе си. Вярвам, че ще вдъхнат нядежда и на най-отчаяния човек на света.
Женени сме в далееечната 1990 г. Тогава преживях първия си спонтанен аборт- кюртаж без упойка - дране на живо,.... неописуеми болки. Една година по-късно забременях отново и веднага постъпих за задържане в Мед. Академия. През цялото време имах леко кафеникаво кървене, както и първия път. Няма да забравя преживяванията си по време на този престой - терзание, паника, рев. Още повече, че бяха ме сложили сама в една огромна стая с 6 легла, а точно сега аз имах нужда някой да е до мен. Десет дена в деветия кръг на ада.
И накрая...- отново кюртаж /слава богу с упойка/. Изписаха ме след няколко дни. На следващата седмица получих силен кръвоизлив и по спешност- пак там. Стоях още 2-3 дни, през които успяха да спрат кръвоизлива, но казаха, че имам възпаления и сраствания на тръбите и е необх. лечение. Cry

Нямам думи да опиша псих. си състояние тогава. Идваше ми да се метна под първата кола... Нямах сили да ходя по болници повече..., трябваше ми време да се отърся..., исках първо да забравя болката....
Нямам представа как съм ходила на работа, като в някакъв кошмарен сън. Лека ,полека благодарение на съпруга си и на колегите тогава се отърсих от първоначалния стрес. Но комплексите от това, че нещо не е наред в семейството ми ме разяждаха и не ми даваха покой. В крайна сметка реших , че немога да оставя нещата недовършени. Един път завинаги трябва да е ясно - мога или немога да имам деца.
Тръгнах по изледвания. Стотици. Възпалението не се потвърди, но тук там други дребни неща излизаха - ту кистички, които сами се пукали, ту някакви вагинални възпаления /та даже един път ми откриха... Shocked

сифилис, което пък беше гляма смешка Joy

и в последствие се оказа грешка/. В общи линии нищо от това не беше твърда причина за тези аборти. Една докторка ми каза - ами било е грешка на природата, пробвай пак.
Е...пробвах! Трети аборт. По- кошмарен и от предишните. Пак във втория месец. Дране на живо /защото е по спешност/ Вече бях на предела на силите си. Предавах се, не издържах нито физически, нито емоционално. Казах си - явно това е волята на Бог /съдбата, висшия разум/. Немога да се боря и да вървя срещу това, никой неможе.
Трябва да намеря друг смисъл в живота си. Толкова много жени не са станали майки, пък са се реализирали в нещо и са били щастливи.
Така минаха още 4 години.
Една вечер в програмата на телевизията видях, че ще дават филм за някаква жена-феномен, изследвана в Япония.- Вера Кочовска
Това много събуди любопитството ми. Няколко дни по-късно случайно /макар, че за мен случайни неща няма/ на Плиска открих и книга за нея. Реших, че това е човека който ще ми помогне. Изтинско приклюение беше да се доберем до нея. Нямаше никакви координати, освен това, че е от Плевен. Ще спестя подробностите, но само ще кажа, че почти една година чакахме докато ни дойде записания час. Единственото което ни каза беше "ЩЕ ВИ ПОМОГНА".
През 2000 година , след 10 години ходене по мъките се роди моето прекрасно момиченце - Вяра. Не беше за вярване! Бяхме на седмото небе от щастие! loveuuu

Вяра обаче, се оказа доста трудно бебе. Ядеше много малко, повръщаше много, а нощем не спеше изобщо. Изтощаваше ни и двамата с баща и до припадък.
Когато стана на 7 месеца решихме да отидем в Плевен и да благодарим на Вера. По това време тя не беше много добре и не приемаше хора. Когато видя Вяра се разплака. Ние решихме, че плаче от умиление. На тръгване ни даде мобилния си телефон /при все че нито беше любезна с нас, нито пък дава телефона си току така./ Върна ни подаръците които и бяхме занесли . Всичко това ни поуплаши и ни хвърли в размисли.
Минаха 3 години. Вярка продължаваше да е много трудно и злоядо дете. Междувременно аз вече бях бременна с втората си дъщеря. От тук започва втората част на нашите изпитания.
Малко преди да родя /около 2 седмици/, забелязахме, че нещо с Вяра не е наред. Преглъщаше от време на време, втренчваше се понякога.
Роди се сестричката и Мирела.- голямо пухкаво бебе /за разлика от сега/. Но така и неможахме да се порадваме на тези първи бебешки месеци.Тръгнахме по доктори заради Вяра.Ще пропусна подробностите, тъй-като не е за тази тема, но ще кажа само диагнозата, която излезе на бял свят- Огромен тумор в мозъка. Шансове за живот - 0.
Предлагаха операция, без никаква гаранция. Стана ми ясно защо ни е бил телефона на Вера Sad

Веднага ревяща и не на себе си и се обаждам и и казвам диагнозата. А тя казва: "Знам! От дясно, нали?"
Това пък не се бях сетила да питам мъжа ми, който само преди минути ми се обади от болницата за да ми каже страшната новина. "Трябва да я оперира Г. К. от Варна"- добави тя и затвори телефона. Малко абсурдно ми се видя от София да се вдигнем до Варна , в поледици и сняг. Но можехме ли да не и вярваме, имахме ли избор...
Понеже стана много дълго ето и финала:
В момента Вяра е едно здраво, красиво и много жизнено 7 годишно момиченце, сестричката и Мирела е почти на 4 и е доста палава и непослушна.
Ако някой ми беше предсказал какви премеждия ме очакват и можех да избирам, сигурно нямаше да поема по този път. В крайна сметка обаче човек е затова на земята да ги преодолява, за да изпита щастието от това. bouquet

# 38 27 окт. 2007, 13:02 ч.

здравеите.радвамсе 4е го има този форум.биах в третиа месец когато се слу4и лошото и с мен.преди една седмица биах на лекар прегледа мина добре.този понеделник реших да си направиа преглед пак .когато ме прегледаха бебето ве4е ниамаше сарде4на деиност.незнаех каде се намирам .преживиаването е ужасно.имам нужда от поткрепа.постоианно пла4а имам 4уството 4е ште се прасна.това нешто е наи лошото в животами.страхувамсе да забременеиа отново.тази рана ми остава за циал живот.ниамам сили да продалжа напред.биах толкова щтаслива.

# 39 30 окт. 2007, 17:48 ч.

Мнения: 1 479

И моята.Всяко зло за добро.През1999год.загубих 1 бебе на 6мес.,а сега си гледам 2 породени. Praynig

# 40 31 окт. 2007, 00:38 ч.

Мнения: 1 409

От много време се каня да пиша в темата,но все остава някъде за после.Датата 30.10 обаче ме накара да седна и да пиша и аз.На този ден миналата година трябваше да се роди бебчето,което загубих през април.По това време миналата година когато седях и си мислех,защо трябваше да ми се случи всичко и къде среших,в мен е растяло едно прекрасно слънце,което изгря на 12.07.тази година.
Той е най-ценното нещо в живота ми,не знам как съм живяла без него.Появи се тогава,когато бях най-отчаяна и съсипана.За това вярвайте,че нещата могат да бъдат по-различни.
Аз вярвам,че мечтата на всяка една от нас тук ще се сбъдне,защото ви обичам и всички ние го заслужаваме.Вярвайте и вие! Heart Eyes

# 41 12 дек. 2007, 23:44 ч.

Привет на всички майчета.Ето и моята мечта спи в другата стая.Сбъдна се мечтата ми имам дъщеря.Ще ви разкажа какво се случи с нас.2003 г. се роди първото ми детенце момиченце.Растеше здраво и хубаво дете.Дадох я на ясли на 1г и 6 м.Там започна да боледува много.Нищо против яслите, напротив там тя всеки ден се обогатяваше с нещо ново и учеше нови неща, НО имунната и система се разсипа от честите боледувания и два месеца след това се разболя от гнойна ангина, която за два дни се превърна в менингит.Откриха го в напреднал стадий.Детето почина на 10.05.2005г. Няма да ви описвам какво преживях, а след 2месеца бях бременна.Датата на терминаа ми беше 10.05.2006.Бременността беше тежка но родих най-прекрасното момиченце на света.Има Господ и си знае работата.Щастлива съм с детето си.Иска и още едно.Преди два дни преживях спонтанен аборт, тежко е , но знам, че скоро пак ще съм щастлива.Не губя надежда и продължавам да се боря.Прегръщам ви всички и успех на всички ви.

# 42 10 фев. 2008, 18:00 ч.

Мнения: 26

И моята мечта се сбъдна,макар че наистина бях се отчаяла.Всичко започна така през 2003 загубих точно на Велик ден моите близнаци след една тежка бременност в 20 г.с. лежах цели 4 месеца с кървене и надежда че всичко ще се оправи но уви не стана така както исках.Следващата година 2004 забременях пак и пак с проблеми и лежане но с много надежди и вяра за един успешен край , но направих инфекция токсикоза а бременноста и така 29 г.с ми се роди момиченце живя два дни и почина ,така и не ми казаха защо беше 1.300 кг. загубата я преживях тежко все си мисля че ако беше се родила в болница в по голям град щеше да оживее . Депресията ме налегна много започнах изследвания и хормонални приемах да си регулирам цикъла и така започнах да ходя на лекар във Варна . На следващата година пак забременнях 2005 и в 9 гс се оказа че плода е спрял да се развива и го махнаха и това вече ме съсипа . Седмица след това почина татко внезапно и явно стреса много ми дойде и спря ми цикъла и след няколко месеца и нови изследвания пак лекарства и отчаянието ми взе връхна точка .Исках много да си осиновим дете но съпругът ми каза ще си имаме наше как само вяравше му се чудех и плачех ли плачех. Така се разбра няколко месеца след поредните изследвания че два от хормоните са ми много високи и отговаярят на жени в критическата възраст. Казах си край ако до няколко месеца не се оправя .Всичко това било резултат на стреса който съм изживяла така ми казаха .Пак хормонални и молитви всичко да се оправи и така след 6 месеца лечение стойностите се оправиха не можах да повярвам като си взех резултатите.Започнахме пак да опитваме и след 3 месеца забременнях незнаех да се радвам ли или пак ще страдам започнах още в началото да пия дуфастон и в 13 г.с ми напрвиха серклаж. Така с много молитви всеки ден през цялата бременност и само лежане и мнгого , много страх какво ще се случи този път всичко завърши добре и ноември 2007г си родих момченце.Знаете ли много съм благодарна и на лекаря ми за всичко и на Богородица която напрви чудо за мен.И след като се роди бебо го гледам и си викам това наистина е твоео бебе повярвай , все си мислех че сънувам отначало. Но вече знам след лошто идва и хубаво и наистина ВЯРВАМ В ЧУДЕСА .Всичко ви разказах на кратко , защото искам никой ама никой да не се отчайва а да вярва. И наистина загубата не се преодолява лесно даже май никога.Но тайно се надявам че ще иамам и момиченце когато му дийде времето.Успех на всички !

# 43 13 фев. 2008, 08:51 ч.

София
Мнения: 9 517

Иска ми се да разкажа и моято история, за да ви дам надежда. 2000 година - аборт в 25-та седмица. Бебето беше момиченце, роди се 700 грама, но живя 45 дена. 45 дена, в които само веднъж пипнах малката й ръчичка, а тя здраво стисна пръста ми, все едно ми казваше "Мамо, не ме оставяй тук.". След това 7 години стерилитет, АРТ и какво ли не - отрицателно. Тогава решихме да си осиновим детенце - подадохме документите, мина проучването, в началото на май ни вписаха в регистрите и започнахме да събираме писма от отделните региони. Събирахме и отмятахме регионите и докато го правехме мензисът ми закъсня. Мислех, че е от емоции, но когато купих тест се показаха двете чертички. Две седмици след това ни предложиха и момченце за осиновяване. Годината ни мина в чакане - първо чакахме да изтекат делата по осиновяването 4 месеца, после се наложи да лежа и да ми вливат системи, за да задържа бебето, но вече и двамата са си у дома, а малката стиска пръстчето ми с малката си ръчичка, все едно ми казва "Мамо, аз се върнах.". Желая на всеки един от вас сбъдване на мечтата и една малка ръчичка, която да стиска пръста му.

# 44 14 фев. 2008, 23:43 ч.

Мнения: 59

В този ден на любовта намерих време да кажа и аз:Вярвайте!Моята мечта се сбъдна!Ще се сбъдне и при вас борещи се момичета,само не губете любовта,вярата и надеждата.Не се отказвайте и за миг!
На 16.11.2007г. станах мама на Христо.Затова и се загубих година време от форума,но не съм преставала да мисля за вас,защото в мъката ми по изгубеното през 2006г. бебе вие бяхте до мен и ми давахте надежда,както и сега аз искам да я вдъхна на много от вас.
Радостната новина,че ще имам отново бебе дойде неочаквано през март 2007г.,само 4-5 месеца след загубата на моето ангелче.Като разбрах-плаках,защото не можех да повярвам,страхувах се да не се случи отново,една голяма каша от чувства.Но вярвах,че ще имам щастието да гушна едно малко съкровище.Почнах куп изследвания,за да се отхвърлят всевъзможни проблеми,които биха застрашили бременността.Всеки ден за мен бе страх да не загубя бебето.Но сърцето трепнеше в очакване и скрита радост.Всичко от изследванията бе О.К. до момента на биохимичното изследване-гранични стойности.А последвалота новина от УЗИ в 21-ва седмица - пъпна връв с два съда,вместо нормалните три,срина земята под нас.Имах чувтвото,че пропадам,че живея в кошмар.Крещях в душата си-НЕ ОТНОВО.Не бих преживяла отново загуба.Докато излезнат данните от амниоцентезата(ген.изследвания) с мъжа ми се движехме като сенки.После идваше проблема дали бебето ще расте и ще се развива нормално.Започна се пътуване всяка седмица за ехографско изследване и Доплер.И така ден след ден.Пролежах и месец и половина в болница,за да съм по-спокойна и да правим всеки ден запис на тоновете.И най-накрая денят дойде.Моят син се роди.Толкова чакан,от толкова измъчена майка.Не вярвах,гледах го,а не вярвах,че впереният поглед,мърдащите ръчички,плача - са на моето дете,тъй чакано.
Мили момичета,труден е извървеният път за раждането на дълго чакано дете,но всичко се забравя.Пожелавам този път да е кратък за вас и скоро да дойде чаканата рожба.Всеки ден моля Бог да дарява това щастие.
Целувам ви и до скоро!
Вярвайте!

Препоръчани теми

Рисуване върху камък

Да ви попитам за есе...

Шоколадови трюфели

:( :(

Причина:

Причина: