Стереотипите за комунистическите страни преди падането на Берлинската стена.

Възможно е и аз да греша , но за след 90 също съм сигурна .

В София помня два пъти със запомнящ се режим на тока - около 84-85 година, след това около 91-ва. Имаше и брутален режим на водата при Янчулев, 94-95та май беше.

и вицът "Вие от Младост ли сте или така си миришете?"
тогава си залях ръката с вряла вода от една многолитрова тенджера, то не бяха канчета, не бяха бутилки....


иначе мен са ме питали само дали всички говорим руски. За друго вече не се сещат, минават годините...иначе като стане дума за соца, и заразказваме такива битови подробности, им е много интересно.

И аз си спомням зимните месеци на 84-85 година без ток, става дума за провинциален град, не за София. Бях в на4алните у4илищни класове и като дете си спомням с умиление   за тези ве4ери, прекарани на свещ и за задушевната атмосфера тогава, тъй като майка ни изнасяше домашен рецитал, тоест пееше ни песен след песен, дори ме хващаше яд, когато идваше тока и ни връщаше отново в нормалното ежедневие.

Спомням си и за странната тоал.хартия под формата вестници или на гланцирани пар4ета, както и за липсата на превръзки и как алтернативата беше памук или лигнин.

Преди време говорех с една т.нар. западногерманка, която е живяла в Бг с мъжа й дипломат в на4алото на 90-те години. Била е много у4удена как в една бивша социалисти4еска/комун. държава масово се живее в собствени, тоест 4астни жилища и колко е непопулярно живеенето под наем. О4акванията им в тази насока са били съвсем други, тъй като комунизмът се свързва с обща, колективна собственост.

но пьк другия парадокс, поне в София, че ако имаш определен размер жилище, трябва да си намериш наематели, защото не може собствениците да живеят прекалено широко. Май наскро обсьждахме този вьпрос в друга тема.

Аааа, не само в София! Дядо ми тръгва да си купува апартамент (Пловдив) и се включва в кооперация за 65 квадрата двустаен, но в последствие разбират, че чакат трето дете и събират още парички от роднини, пазарят се и скалъпват да купят и съседния, че да имат нормално жилище за 5 членно семейство. След време пристигат от общината и му заявяват, че какво то туй неговото разпищолване, не може така, да пуска квартиранти! Само да допълня, че дядо ми е професор педиатър, с дългогодишна практика, и освен трите си деца има нужда и от кабинет. Мдаааа, малко буквално се е разбирало равенството тогава...

Това за първи път го чувам , за наемателите ?

в соца панелките в софийските квартали бяха под наем, после дадоха възможност на хората да  купят апартаментите на ниски цени
за наемателите и аз за пръв път 4увам ....

Режима на тока и аз го помня, и с хубави спомени, че бях дечко тогава и играехме на карти на някаква импровизирана лампа и люпехме семки  Но бруталния режим на водата беше друго нещо. То и адската профилактика, която се прави в топли месеци и трае по месец, все още ми е непонятна... Голяма профилактика, голямо нещо, а все някаква вода се лее от спукани тръби...

Ярък спомен имам от една Нова Година. Баба ми, с цената на невероятни фокуси, беше придобила портокали и банани, по един на човек. Единият от братята ми, в невръстна възраст и луд за банани, се беше промъкнал и ги изял всичките 8 броя  Баба беше пред инфаркт, всички силно възмутени, брат ми = гузен и виновен се срамуваше някъде. А пък банани така и не обичам 

Но среднощните опашки през 90-те биеха рекорда по мизерия определено. Ние живеехме над един магазин за хранителни стоки, и все някой подмяташе с криминален вид разни пити кашкавал, а обществеността, чинно строена от 2 ч. през нощта и чакаща да отвори магазина в 8 ч. вслучай, че са пуснали нещо, гледаше осъдително. Ние като голяма фамилия бяхме с пеедимство, защото се нареждахме и пред хлебарница, и пред месарница, и пред бакалия  Все някой докопваше плячка 

Иначе стереотипите - за лесните източноевропейки, дето за по дъвка или чорапогащник правят пълна програма... В Иран много ме черпеха с дъвка и ме гледаха очаквателно, после разбрах защо  Във Франция един мизерник ме беше поканил на интервю без да има намерение да ме взима на работа, само за да пита колко е тарифата... Пак там една женица, с която си говорехме най=прекрасно и ме беше цанила за учител по английски, като разбра, че съм българка си придърпа мизерната чантичка и почти дискретно си провери да не липсва нещо.

Явно много от вас са доста млади, но когато аз исках разрешение да се явя на изпит за документ за завършен курс по италиянски език, ми искаха да си изкарам разрешение, че ще ми служи в професионален аспект,иначе, според тях италиянският щяла съм да го използвам за да упражнявам най-древната професия. Спомням си, че тогава партийният член, който трябваше да ми издаде разрешителното ме попита в прав текст:"Ама ти да не искаш да ставаш прос..........?" Останах като гръмната. И понеже за моята професия, не се изискваше познание на италиянски, така и не ми дадоха разрешение. По- късно, един друг момък, с много по-широки хоризонти, който се знаимаваше с културата на Старият Пловдив, ми издаде една служебна бележка, в която онясняваше, че мога да се явя на съответният изпит, за да взема диплома за познание на език.
Сега, като се замисля, изглежда не странно, а направо абсурдно, ама такава беше реалността.
И много други абсурдни неща помня, ама ще споделя по-нататък, че тази е направо комична.

Пак отклонение от темата, но спомените нахлуха.
С омерзение си спомням задължителните и унизителни бригади. Първата ми среща с новия ми живот на горд студент се оказа едно крайдунавско селце, където нижехме тютюн от зори до късна вечер. Най-лошото беше, не изнурителния труд, а отношението към нас на колегите ни-партийни/комсомолски ръководители, поели висшите функции на контрол и публично линчуване на несправилите се с "нормите " новаци.
За тези бригадирски одисеи не са чували моите познати тук.

И аз съм низала тютюн, в едно Кюстендилско село. И консерви съм правила - кисели краставички, домати, ехей.

Ха, аз до бригада и военно не докарах, взе че се рушна комунизЪма  Но пък имахме лагери, в едни мерзки бунгала, със сутрешна проверка на плаца, физзарядка и дежурен клас, чиито представители бдяха на портала със сопа в ръка, насред царевицата (по 2 часа на калпак се падаше, момчетата през нощта) и сервираха на другарчетата в стола... Другарките учителки минаваха на инспекция по стаите, да видят кой как си е оправил леглото и ако намереха някоя гънка, разваляха всичко, обръщаха ти сака на леглото и ти обявяваха името по време на проверката на плаца  Хубави времена бяха - най-хубавата игра беше на криеница с въпросните другарки, както и да извършиш нещо особено забранено, като нощно къпане в морето, голи  Някакви местни гадове, с които бяхме във война ни откраднаха дрехите и се промъквахме от храст на храст по организъм  Хванеха ли някого, всички се обявявахме за виновни, да не му намалят поведението...

Да ви разкажа абсурдната история на един автостоп студентски. С една приятелка тръгнахме от Благоевград към Пловдив прекосявайки Пирин. Пътят лош и не много раздвижен, т.е. коли практически "0". От Благоевград до един разклон стигнахме  с един много симпатичен шофьор. Но оттук натам не минава никой. И така около час. В един момент спира една кола с гръцка регистрация и пита, как да стигне до Пловдив. Урааааааа! Ами ние сме затам. Говорят  сносен български. Оказва се, че са от Беломорска Тракия и бащата на човекът е от Пловдив, но самият той никога не е ходил там. Та отиват да се видят с роднини. Двамат с жена си. Много приятни хора. Във Велинград спираме да заредят. Двете бензинаджийки се побутват, подшушват си нещо. Бодна ме предчувствие, тия ще ни създадат проблеми. За по-младите, беше забранено да се говори с чужденци, да не говорим да се качим в кола на такива. Недайси Боже, да издадем държавни тайни?
Стигаме на пътя Пазарджик Пловдив и ето че ни спира една цивилна кола  с един цивилен агент. Документи.Вие кои сте? Заплаши гърците, че ще ги глоби хиляда лева, или ще ги закара в МВР-управление. Нас ни свали като мартадел котета и ни запази за десерт. Тегли ни едно конско. Щял да даде информация в Института, щял да извика родителите ни и така нататък. В  един благ момент зиплю камъчето: какво ви дадоха? Ами една дъвка, викаме и протягам една дъвка, която ми бяха предложили любезно. Айде, вика, да ви няма! И си замина. Естествено, продължихме на стоп.
На следващият ден, когато трябваше да се върнем, един приятел на сестра ми от Пзарджик, по случайност беше в Пловдив, вика, ще ви закарам до Пазарджик, а оттам нататък е по-лесно. Преди да влезем в Пазарджик, хайка. И кой мислите беше в групата Позеленя. Накара го да мине през всички видове проби-спирачки, фарове,абе.... Ама нямаше какво да рече. Ох, много гот стана. Нашият приятел беше автомобилен състезател и инструктор на коли. 

Ехееей , аз пък супер се забавлявах по студентските бригади .

Грозде , чушки и домати беряхме .
Една година бяхме в консервен комбинат , голям купон беше .
В  селото бяхме гости на всички сватби и войнишки изпращания !