Нерадостите в живота...

  • 7 457
  • 56
  •   1
Отговори
  • Мнения: 1 243
Допреди година и малко бях много ведър и слънчев човек, вярващ в добрата развръзка, в това, че ако правиш добри дела, с добро ще ти отвърне съдбата, с една дума - бях оптимист. Сега съм реалист, клонящ към песимизъм.
В рамките на година някъде почина много близък мой приятел в ужасна катастрофа, остана си завинаги на 29, разбрах за още няколко приятели и роднини, че са болни от ужасната болест рак, днес почина още един от тях, невероятно момче на 35!  Cry Все по-тежко приемам такива новини, все повече влияят на психиката ми, съсипват ме с дни и седмици, понякога с месеци - вече дори като прочета из нета за някой, че е починал или болен, без да го познавам, плача за него. Мъжът ми ме разбира и успокоява, но му влияя зле и на него с този песимизъм. Как преодолявате тежките моменти в живота, как съумявате да вярвате, че ви чака нещо хубаво и как заспивате спокойни за близките си, понеже аз постоянно съм на тръни....

# 1
  • в здрача
  • Мнения: 2 208
С хубава музика, с философски успокоения и с ... любов.
С убеждението, че правя каквото мога, че променям това, което зависи от мен и не се ядосвам на нещата, които не са в моя власт и плод на мое въздействие, дори и да боли понякога. Все си казвам, че болката пречиства.
Иначе ...
Не оставям неизказани думи, не прегърнати любими хора, не дадени целувки, защото кой ми гарантира, че ще има утре.

# 2
  • Мнения: X
Нерадостите в живота са неизбежни.За съжаление.
И да искаме, никъде не можем да избягаме от тях.
Майка ми почина от рак седмица преди 60-годишния си юбилей.4 години след нея и баща ми-от инсулт.Да, съсипващо е, затормозяващо е, гадно е, депресиращо е, отчайващо е....каквото и да напиша, все ще е вярно.
Но , лека-полека, слънцето пак изгрява.При някои по-бавно, при други по-бързо....
А как се справям с нерадостите на другите, особено непознати?
Просто не ги зная.Почти не гледам новини, не чета преса, от известно време не влизам и в темите за помощ, ако знам, че не мога да помогна.
Преди време в едно предаване една психоложка каза следното точно по повод песимизма и болката от нещастието на другите:"Например, гледам новини и чувам, че дете е загинало, блъснато от кола! Добре, защо ми е да знам тази новина?Освен, че ще се разрева, поне 3 дни ще го мисля, нищо друго не мога да направя.Затова предпочитам да не гледам и да не чувам."
Знам, отстрани сигурно изглежда жестоко.Но е факт.Когато не можеш да направиш нищо за другите, то по-добре е да не знаеш.

# 3
  • Мнения: 506
Хубаво е че си пуснала такава тема ще ти кажа от личен опит как аз преодолявам най-най тъжните моменти като ходя на гробища и там се успокоявам от година и няколко месеца е така и все си мисля че починалите гледат отнякъде и не бива да плачем за тях те ни помагат.Научих се че трябва да се приемат нещата добри или лоши.Много тежко ми бе да преодолея загубата на човек и още не мога да кажа че съм преодоляла случилото се но си казвам ще правя това което обичам и ще казвам на хората които обичам истински че ги Обичам и ще съм до тези на които държа и ще бъда до тях винаги.

Последна редакция: пн, 11 мар 2013, 18:33 от ice_

# 4
  • Мнения: 1 243
Понякога няма как да не разберем, Katarin. И аз избягвам новините, не чета вестници изобщо, но ето - отварям Фейсбук и отгоре ме гледа ликът на поредния починал познат, под чиято снимка се сипят съболезнования. Отивам при зъболекарката си, която сложила перука и ми съобщава, че е болна. Не можем да се изолираме, колкото и да ми се иска понякога.
Темата ми е по-скоро да разбера как свръхчувствителните като мен се справят в подобни ситуации. Всеки губи близки, знам го, и всеки го изживява много тежко, но при мен напоследък са много младите такива и това ме мори доста. Хора на по 30-35, все добри, всеотдайни, слънчеви...  Sad И се чудя защо и накъде върви светът?! Замислям се, че май е редно да посетя психолог. Откакто загина приятелят ми, почти е нямало вечер, в която да заспя без нещо да не ми е свито под лъжичката.

# 5
  • Канада
  • Мнения: 264
Чувствата, които изпитваш, са нормални.
Не ти трябва психолог.
Щом осъзнаваш, че имаш проблем, значи решението за преодоляване е близо.
Намери си различни странични занимания, които да те отвличат.
Разбира се и "баналните" - срещи с приятели, любими хора, повече любов, музика, хубава книга- помагат много. Спорт.
Но ти ги знаеш тези неща, предполагам.
Аз намирам, че носенето на дрехи в ярки цветове ми помага много на настроението - купих си ярко червен шал и същото червило - невероятно усещане.Simple Smile

 Peace

# 6
  • Мнения: 723
Tears of the sun, шокът е голям, когато научаваш такова нещо. И аз днес изтръпнах, ако си от Бургас, а дори и да не си....възможно е да говорим за същото момче. Преди няколко седмици почина друг познат млад човек, преди време пак......Говорихме си днес с една позната, че Горе се събраха душите на много хора от нашето поколение......, цял ден и аз съм в тих плач, а преди малко се връщам от банката, където пращах пари за майка на три деца, болна от онази трибуквената болест.
Казвам си, че добрите хора, свършили си мисията на Този свят, се прибират по-рано....И така....Животът продължава...

# 7
  • Мнения: 25 449
Замислям се, че май е редно да посетя психолог. Откакто загина приятелят ми, почти е нямало вечер, в която да заспя без нещо да не ми е свито под лъжичката.

Права си, потърси професионална помощ. В болднатото се крие проблемът ти и това е нормално. Трудно се преживява такова нещо и малцина могат да се справят сами. Повечето не успяват.
Не разбирам защо, ако те боли зъб, всички те съветват да отидеш на зъболекар, но когато те боли душата, ти казват да се оправяш сам? А дали ще успееш, каква цена ще платиш, много важно... По-важно е какво ще кажат съседите (или ССФ, все тая).

# 8
  • Linz
  • Мнения: 11 619
Като дете гледах филм, в който единият от героите, под смъртна опасност каза нещо, което запомних... "Не ме е страх от смъртта- животът, независимо колко продължава е просто миг от вечността. След 100 г. така или иначе никой нищо няма да е чувал за теб." Винаги си спомням тези думи като чуя за нечия ненавременна смърт. Не че са ми голяма утеха, но вършат работа повече от всичко друго.

# 9
  • Талант на 2012,2013 г.
  • Мнения: 3 001
Нерадостите в живота... Посрещам ги, боря се с тях, понякога тихичко плача нощем, когато няма кой да ме види, но на другият ден съм жената, която може да стъпче боса коприва, да издере ръцете си до кръв по каменисти скали и да изрови земята със голи ръце без да я заболи за да помогне на хората, които обича...

Не зная дали се страхувам от моята собствена смърт.

Май не съм имала време да мисля за това.

Животът ми е вечната борба.

Докато мога...

# 10
  • русе
  • Мнения: 140
Тази тема ме "улучи" право в сърцето  Sad  Миналата година април месец почина баща ми / рак /, август - аборт по медицински причини , ноември почина свекърът ми... Казват, че времето лекува, не е вярно. Да, пак се усмихвам, но не мога да се зарадвам истински...

# 11
  • Талант на 2012,2013 г.
  • Мнения: 3 001
Сякаш има периоди в живота на човека, когато накуп за кратко време изпращаме много любими хора...И тогава се променяме.Изгубих много:
детето ни
етърва ми/жената на брат на моят мъж/
свекър
свекърва
татко...
девер/брат на мъжът ми/

И аз пак се усмихвам, но вече не е същото... Болката променя хората. Много.


Понякога и аз се питах. Толкова много добро направихме в живота си. Това ли е отплатата? После си казвах, че доброто се прави, защото човекът на когото си подал ръка по някакъв начин е имал нужда, а не за да анализираме какво точно сме направили и какво не. И не трябва никога да се чака отплата.


# 12
  • BG
  • Мнения: 2 458
Нищо друго не може да ме разстрои по-силно от музиката. Спрях да слушам музика. Всяка песен, по-стара от 10-тина години, дочута неволно, веднага ме запраща брутално във времето, когато татко беше жив, с мама бяха млади, здрави и бяха винаги до  мен. Времето, когато повечето ми близки бяха живи, а сега се чудя кой да поканя на бала на сина си. Не слушам и  музиката на човека от аватара ми, че и там става драма. За лошите новини от заглавията - трудно ми е да избягам от тях, че чета и най-бруталния Блиц. Гледам само и единствено напред, за миг не си позволявам да допусна спомен да премине през главата ми. Не гледам снимки. Фокусирала съм се върху децата си и постоянно си повтарям, че докато те са живи и здрави, и аз ще съм.

# 13
  • Мнения: 7 201
Понякога и аз се питах. Толкова много добро направихме в живота си. Това ли е отплатата? После си казвах, че доброто се прави, защото човекът на когото си подал ръка по някакъв начин е имал нужда, а не за да анализираме какво точно сме направили и какво не. И не трябва никога да се чака отплата.
Hug Hug Hug

Понякога е много трудно да си позитивен и усмихнат, когато ти се случват гадни неща, когато си разочарован и гневен и тъжен...
Трябва обаче да си вземем време за тъга, да си го преживеем, но и да внимаваме да не ни погълне отчаянието, защото някъде по пътя губим себе си..., а това е много страшно, защото вече не сме пълноценни - не сме ние.

Tears Of The Sun,  не се оставяй на бездействие - дишай, разхождай се, прави нещо творческо с ръцете си - дай форма и вид на мъката си и след това се сбогувай с нея.
Голяма прегръдка от мен!  hug hug hug

# 14
  • Мнения: 10 547
Знаете ли, хем благородно ви завиждам, хем ви съжалявам, че откривате нерадостите на живота в късна възраст. Аз буквално съм закърмена с тях и продължавам успешно да съжителствам с всичките кофти неща, които явно съм орисана да изживявам. Та, човек обръгва. Душата му се притъпява и не приема така ранима ударите.
Но съм свидетел на това как на хора прехвърлили тридесетте, изведнъж им се стоварват хиляди нерадости и, те буквално потъват. Неприятното е, че повличат и други след себе си- деца, партньор, родители. Малцина потърсиха помощ. И не сгрешиха ни най-малко. Бързо и успешно изплуваха.

Успех!

Общи условия

Активация на акаунт