Егати периода, вече пролет стана, а ОКТОМВРИйчетата още са на "не" и "няма"

В едно тъмно килерче, в едно плетено панерче
живееха две кълбенца с пухени конченца.
Първото беше бяло, бяло, сякаш в снежинки спало.
Второто пък - червено, червено, сякаш в зора топено.

Бяха останали двете мъничета от чифт коледни терличета –
плетени, топли, червени, избродирани с бели елени...
Ала Коледа отдавна мина, стихна огънят в бумтящата камина,
звъннаха капчуците, а напоследък по улуците
плиснаха новини от южните страни –
със следващия птичи полет пристига сияйната Пролет!

- Ами сега! – ревна едното кълбенце. –
Поне да бях станало на врабченце палтенце...
- Мхм... Аз пък можех да стана шапка
за някоя премръзнала жабка... –
второто кимна унило, опашленце-конченце подвило...
- А напролет кой ще тръгне да се топли... –
смесиха червенобели вопли.

Плакаха, хълцаха двете кълбета,
додето внезапно дочуха някой наблизо да шета.
Що да видят – една бабка добричка
тупа, подрежда, и то – сам-самичка.
И на всичко отгоре – сам-самичка се смее...
А за капак – сам-самичка си пее:

- Малко остава, малко остава –
слънце изгрява, март наближава!
Март месец, хора, за мене любим е,
тъй като Марта е моето име...

- Март месец баба ви празнува,
посреща гости и танцува –
раз-два – с парцала по стъклата,
два-три – по двора с метлата...
Ще дойдат внучетата скоро, ще хукнат весело по двора,
та трябва да го премета от кишата и от калта...
Хм, милите, освен да тичат, аз знам – подаръци обичат.
Изплетох им за Коледа терличета...
Сега какво – букетче от кокичета?
Не, не... Подаръкът, дори и скромен,
добре ще е да им стои за спомен...

Каквооо, каквооо?... Я вкъщи да се върна
и във килера прашен да надзърна –
май две кълбенца малки там оставих
и - де ми е умът! – съвсем забравих.
Я, ама те били съвсем мънички –
не стигат и за куклени терлички...
Обаче пък конците им са здрави.
От нищо нещо баба ще направи!

Като чуха това, двете кълбенца
радостно ококориха оченца!
В шепите на бабката се сгушиха
и в гласа й кротък се заслушаха.

- А такааа – от червеното кълбенце
ще направя едно момченцеее...
После на бабиното юначе
слагам бял пояс и бяло калпаче.
Ето, от нищо и никакъв конец –
какъв ален, напет хубавец!...
Дар за моя внук – да бъде сит,
със червени бузки и честит!
А за внучката ми – да е бяла
и от доброта да свети цяла,
ще направя от конци момиче –
нежно, беличко като кокиче.
Хоп! - на плитки алени косичката,
алена престилка за поличката...
Пижо и Пенда ще се наричат
и като внуците ми ще се обичат...

В този миг някой подвикна на двора
и баба Марта – куцук! – към стобора.
Надзъртат Пижо и Пенда: съседката
излязла направо боса и с плетката!
Нещо говори и ръкомаха...
Куп минувачи от път се спряха...
Олеле-мале, какво ли става,
че се надига такава врява?!

Едно врабченце с дрипави дрешки
беше научило зиме човешки
и на врабците с “чик-чик-чирик”
преведе този сложен език:
“Беда голяма! Беда голяма!
Закъсала е Първата дама!
Става задръстване горе в небето –
вижте кервана от птичи карети...
Някой да ги упъти се молят,
че возят Нейно Сияние Пролет!”

Хукнаха Пижо и Пенда смело,
обиколиха цялото село,
а през прозорци и през огради
чудеха им се стари и млади:
- Вижте ги, вижте – деца от кончета!
Даже калпаче си има момчето...
Отде дойдохте? Кой ви направи?
- Кой? Баба Марта, да ни е здрава!
- А накъде тъй задъхано тичате?
- Към Пролетта – със каретите, птичите,
вече пристига, а пътя объркала...
Кацнал да хапне край блатото щъркела,
а пък Южнякът задрямал в полето...
Та Пролетта се озърта в небето,
иде й даже да се разплаче заради тези нехайни водачи,
вее си роклята чуруличена, мята си булото от метличина -
вчера кокичето я покани, а тя не знае кой път да хване...
Та затова ние бързаме двамата –
да доведем подобаващо дамата...

Те щъркела, преял, открили. Южняка пък, заспал, отвили.
“Дий, конче!” – яхнали ги щуро, замалко да се прекатурят...
Но след минутка полетели нагоре, в облаците бели!...

И така – Пролетта извадила късмет.
Пристигнала, а кой се мъдрел най-отпред?
Пижо и Пенда – момиченце и момченце,
родени от червено и бяло кълбенце.
След тях бил Щъркът с натежал тумбак,
Южнякът, със зелен тревист мустак,
подире им – ята, ята, ята -
стотици птичета с капели от цветя...

Всички радостно благодарили,
а на баба Марта й се поклонили –
тъй де, зимата да си е тръгнала ехеее! – наесен,
ако още се луташе Пролетта с птичата песен...
А на Пижо и Пенда дали име по-кратко –
мартенички им казват, че е мило и сладко.
В чест на баба им Марта - тази баба-умница,
с обичливо сърце и със сръчна ръчица...

Оттогава се носи като приказка вече
тази истинска случка, мое малко човече -
за една Баба Марта, която все прави
мартенички за всички – да са живи и здрави.
Да е бяло сърцето, румено – личицето,
да събужда къщята звънка песен на птички,
да се кичат цветята с обеци от пчелички...

Баба Марта и днес си е все тъй чевръста.
Недочува тук-там, наболява я кръста,
ала още усуква от свойте кълбенца
бабомартенски аленобели конченца...

Ти не вярваш, така ли, ти се смееш с очички?
Баба Марта ти праща, ето виж - мартенички!