Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Аз не съм спряла нейния номер ,плащам го и телефона стои в шкафа при мен.Не съм изтрила номера, от време на време ,чета какво сме си писали и пак плача

За Бога, ако с вас можеше да се съберем би било най-ревливото събитие на земята и в същото време най-терапевтичното.
Много време понякога й звънях просто ей така, да слушам свободното в слушалката и да очаквам нещо да се случи, да чувам мелодията, която съм и нагласила, да виждам "мама" изписано на дисплея, но вече без да си мисля "офф, какво сега бе, мамо"
После сигналът прекъсна, стои си така в телефона ми...Неотдавна ми трябваше стар апарат, за да си прехвърля временно картата  в него и  попаднах на запаметени някакви ежедневни съобщения, които съм и пращала....така се развълнувах и разстроих, все едно ...че ще ми отговори.....
Ех, само си дърпаме фитилите на мъката, ама и със, и без това, все е трудно.....

Много е разтърсващо. Майка ми имаше един кашон в стаята. Мислех, че е пълен с вестници, защото тя много обичаше да чете женските вестници, да си събира рецепти, които са й харесали, заделяше си нерешени кръстословици и разни такива. Все се дразнех на тоя кашон и я питах няма ли да го ликвидира, за да не се мотае в стаята. След като тя почина ме посъветваха да махна нейните вещи от вкъщи, че не е хубаво да стоят вещи на починал човек. Посъветваха ме да ги дам на други хора, за да продължат да ги ползват. Разбира се, не дадох всичко, но започнах да ги разчиствам. Стигнах и до прословутият кашон. Отворих го все пак, за да видя какво има в него. Имаше и изрезки от вестници, но намерих и много писма от младите й години. Четох, почувствах се странно, все едно контактувам с нея. Реших да запазя писмата и да ги прехвърля в нещо, за да ги прибера. Точно когато изтръсквах кашона, за да го изхвърля, изпадна още едно писмо. Писмото на нейната голяма любов, когато е разбрал, че тя се е омъжила за друг. (Той беше чужденец и доколкото знам е отишъл в родината си и много дълго време тя не е имала никаква вест от него. След това той идва да я търси, но тя вече е с друг, вече и аз съм била  родена). Имам чувството, че с тези писма я докоснах много повече, отколкото докато беше жива. Два-три дни ходех като блъсната. Накрая прибрах всичко в една кутия, която никога повече няма да отворя.

Аз точно наобратно-изтрих всичко-телефон, чатове, лог на разговори. Иначе не минава.

аз дафодох номера и, на дъщеря ми. 💕💕💕

Днес ходих в къщата на мама и татко , усещам аромата им още , дори усетих миризма на ядене в кухнята. Ходя и плача. Все чакам ,че ще хлопне врата и засилена ще влети да ми обяснява нещо

Днес моята майка щеше да има рожден ден

Г- жа Малдини, прегръщам те силно

Наложи се да се заседя на едно място и ....ето ме, спасявам се в темата. Мисля си, дали някога ще мога да си върна онова уютно спокойствие, което присъствието на мама ми даваше? Това да се чувстваш някак си в мир и приютен, изслушан. Хващам телефона да звъня на този и онзи, но не ми се говори с никой, в нищо разсейващо не мога да се концентрирам, искам си само нея, по нейния незаменим начин ей така...непринудено да си говорим разни врели и некипели и да знам колко мнооого ме обича, независимо от всичко.  Не искам да използвам липсата й, за да оправдавам свои действия или бездействия, но понякога наистина имам чувството, че не може да са минали толкова години...

BacuTy, и аз така... Виждах, че гасне. При последния й прием в болница, гледах я, тя ме гледаше, но не виждаше. Буквално нямаше нищо в нея – празен поглед в едно празно тяло. Не исках да приема, че повече няма да я видя. И до ден днешен съжалявам, че просто ги оставих там с тате да дочакат лекарите и си тръгнах, за да довърша работния ден. Прекарах 4 часа в болницата с тях и някак си исках да знам, а и тя да знае, че след тази операция ще сме отново заедно. Прегърнах я, казах й всичко ще бъде наред, обичам те, и тръгнах.
До ден днешен изпитвам вина, че не останах там, на леглото до нея, да се попрегръщаме за последно.
Да, предните дни бяхме заедно, прегръщахме се, говорехме си, но онзи ужасен, черен ден, в който за последен път я докоснах... Ужасно боли.
Моята майка почина през 2020г, от рак, но някъде по болниците беше олепила и ковид.
Няма да забравя усещането, когато се обадиха да кажат новината.
Бях бременна тогава.
Няма да забравя и как погледна мама, когато й казах, че отново ще става баба... Сякаш знаеше, че няма да доживее – беше тъжна.
Много силна болка е това от липсата на мама.
А голямата ми дъщеря, която понякога си поплаква – бяха много свързани с мама – ме пита вчера дали няма да я забравя някога. Не било ли по-добре да не си спомняш, за да не ти е мъчно.....

Но знаете ли какво наблюдавам при мен. Прекалено близки бяхме с нея. Токсично близки. Много трудно ми беше да се отдам на семейството си, защото мислех много за мама – бяхме сменили ролите донякъде. Тя беше много зависима от мен, с баща ми имаха не добра връзка – бяха заедно, но никога не съм ги възприемала като нещо повече от майка и баща. Не съм ги виждала като партньори, като любовници.... Както и да е. Мисълта ми е, че известно време след смъртта й, като приех факта и минах през всички фази – вина, отрицание и тн, почувствах как ми олеква. Сякаш някой сряза едно въже, което ме дърпаше и поех напред по своя път. Много неща в съзнанието ми се промениха.

Smile. Кураж. Нищо не може да се каже... баща ти, майка ти... това е такава празнина. Вдигни се заради детенцето. Вие сте съвсем отделна семейна единица. Знам, че е трудно, но животът ви ще бъде прекрасен!

Poni69, това с писмата е толкова трогателно! Не съм събрала смелост и аз да ровя, но трябва да прибера всичко, защото моята майка имаше толкова истории..... Понякога ме е яд, че не съм записвала всичко, което тя и баба ми имаха да разкажат.

РоЗи, прегръщам те, мисля , че  времето с тях никога нямаше да ми е достатъчно. И моите отношения с майка бяха такива, както ти ги описваш, може би и при мен токсични, защото тя разчиташе за всичко на мен. След като татко се разболя, всички задължения паднаха върху мен. Всяка минута внимание трябваше да е към нея, когато се грижех за татко , сякаш ревнуваше и имаше скандали, кой обичм повече, мого се караха двамата с татко , аз бях буфера. Бях ужасно изморена, психически и физически, и се случи загубата им, и се обвинявам ужасно. Сега имам толкова свободно време,че ми се струва,че ще полудея от бездействие, сякаш съм спряла, и въпреки това ми липсват ужасно много.

Все едно аз съм го писала... Мислех, че само аз се чувствам така... Прегръдки! Някой ден и аз ще опиша историята си!

Здравейте!Чета темата от 3 месеца,тогава почина майка ми.Чета,препрочитам и плача с вас...
Имам чувството,че никой не ме разбира,че от мен се очаква отново да съм онова усмихнато момиче,а аз просто не знам дали някога ще бъда същата.Изморявам се постоянно да се преструвам на силна,да се смея на шегите на останалите и да си преглъщам сълзите.Дразни ме,че всички се държат с мен така,че все едно нищо не е станало,а аз имам чувството,че ще се пръсна от болка.Дразни ме когато ме питат и когато не ме питат за майка ми.А после започвам да се обвинявам,че може би с поведението ми обърквам близките и те просто не знаят как да ми помогнат.
Знам,че ще ми се случват и хубави неща,не съм се предала,но после осъзнавам,че вече нищо няма да бъде същото и във всяка радост от тук нататък ще има и тъга.В дните,в които съм "добре" са всъщност дните,в които чисто и просто не осъзнавам какво се е случило и си мисля,че тя ще се върне от скапаната болница.
Понякога в мен се прокрадва едно усещане,че някой ден отново ще бъдем заедно и това е единственото,което ми носи някакво успокоение.

Съжалявам стана дълго,но вие ще разберете..

И аз да се запиша тук, скапания Ковид, който сума хора омаловажават ми я взе!! Ракът не я взе,но това чудо ни я отне! Замина си за 20 дни, след два дни рев, два дни съм в тотална апатия,не ми се излиза от нас,от пижамата, някак май не искам да го приема, отричам, защото така и не я видях бездиханна. Не знам как да се извлека за косата, имам семейство, деца, работа...и не знам как, имам хиляди въпроси в главата си, дори дали ми се е сърдела,че я оставих в болница, дали ако си беше у дома нямаше да се възстанови,дали...дали, тези въпроси не ми дават мира. Две години ги пазех, контактувахме рядко лично, за кратко и когато можеше навън,защото работя с хора,а се оказа, че само се лиших от пълноценен контакт. Как да си върша ежедневната дейност поне,как?!

Snoopi,много съжалявам! Моята майка също почина от Ковид. Все още съм в началото на моя път с тази болка и не мога да ти дам съвети,но добре разбирам как се чувстваш.Аз за себе си реших да не търся вина в болницата и в лекарите,някак си това не ми помага.Освен всичко друго, мъката с починалите от Ковид е,че не ги виждаш дори след смъртта и това някак си ти дава лъжливото усещане,че това не се е случило.