Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Поля отслънчогледи,
почувствах се несъществена, отново.

Аз поне помня как мама ми помагаше да изцедя абсурдното количество кърма, което произвеждах преди 18 години и половина.  Как ми помотнада отгледам детето, на  чийто бал ще сме без нея...

Как два  дни преди да си отиде ми купи пълния  набор от илачи за справяне с ентеровирус (щото мен ме тръшна последна) и пиле "Дюк", че  били най-хубави, а аз исках да сготвя на моите току що съвзели се от същия вирус нещо различно от варени картофи.. Как не се разбрахме колко пари  да й дам за разходите, дето е направила...В смисъл, аз исках да си платя, тя каза, "Айде, сега" и ми остави парите на кухненската маса.

schreier,

болката е огромна, поглъщаща и те увлича надолу. Колкото повече мислиш, толкова по-загубена се усещаш. Липсата на мама те кара да се чувстваш сама, усещаш такава празнина, която никой и нищо не могат да я запълнят. Готова си да се спазариш с Дявола, за да и чуеш поне гласа и плачеш от умиление, когато я сънуваш.
Знам какво е. Мога още много да пиша. След два дни стават година и 5 месеца откакто мама я няма и боли дори повече отколкото в първия миг, защото тогава тъгуваш, а сега усещаш истинската и липса. Моите разговори са с един гроб. Водя смислени разговори с гроб...Поне я сънувам и то често. Помага ми и ме предупреждава за доста неща в живота ми. Имахме много силна връзка. Тя беше най-добрата ми приятелка и сега злобея и завиждам на хората, които звънят по телефона на майките си, които ги прегръщат, които разхождат количките с бебетата си с тях и т.н.
За тези, които не са губили никой толкова близък и обичан, ще звуча луда. За тези, които са губили...те знаят какво пиша.
Съжалявам, мила schreier. Мога само да се надявам, че те са на едно по-добро място (в което съм почти напълно убедена). Не те познавам, но те прегръщам нежно.

Чета те и си мисля че си щастлив човек. И нямаш причина да си погубваш здравето от мъка.
Майка ми си отиде преди няма и 2 мес., но за разлика от теб, последното нещо което чух от нея беше "не искам да те виждам повече".

В това че тя е някъде там и е по-жива от всякога аз изобщо не се съмнявам. Но фактът че ме остави да живея отритната и изгонена, с чувство за вина без реално да имам вина, ето това е нещото което наистина убива.

А ти си щастлива дъщеря и се вземи в ръце!

По повод сънищата...многократно по-щастлива си от факта че сънуваш. Всеки сън е послание от майка ти и се научи да ги разшифрираш!
Сънят, в който спасявате мъжа ти на мен лично ми говори че тя е видяла някакво негово "безразсъдство" и ти съобщава че ще ти помогне да го изкарате от това положение.

schreier, само времето ще спомогне да преодолееш нещата мисля. И ако се опиташ да се натовариш с повече задачи и ангажименти.

Когато майка ми почина навремето първите 2 месеца се будех всяка нощ безпричинно. Помня все около 2. Стоях по час в леглото и не знаех защо съм будна (принципно имам много здрав сън). Съответно не успявах да се наспя и сутрин бях като пребито куче. Явно някаква спонтанна реакция на мозъка. 7-8 месеца нямах никакво желание за нищо. Само ходех на работа и единственото развлечение, което не ми беше неприятно, беше да ходя в близката интернет зала (тогава интернетът по домовете не беше още така масов) и да гледам филми. Прекарвах там с часове в полутъмната заличка, със слушалки на ушите и се зомбирах от филми.

Малко се движех, твърде се хранех (по съвет на близките. Знаеш... "яж да не се разболееш"). Живеех сама. Напълнях и бях дълго в депресия. Не се срещах с приятелки. Но това не беше грешка. По това време заобикалящите ме хора бяха леко натрапчиви с безгрижието си и това щеше да ми се отрази зле.

Но всичко това е нормално. Нещата трябва да се преживеят. Само не бива да спираш да работиш. Ще мине време и точно работата е това, което запълвайки времето и мислите ти, постепенно ще те изведе от ситуацията. Също така добре се отразява промяната на работното място или просто на заниманията в случай, че не работиш

Интересно...какво е това? Аз също се будя безпричинно към 3-4ч. сутринта. Имам здрав сън по принцип. Не сънувам майка за което съм и много ядосана. Заета съм от ранна сутрин и до късна вечер с бизнеса си и съм впрегната в работа по уши та за хипохондричност и депресии нямам нито време, нито желание. Но това будене ми е наистина много странно. Иначе се наспивам отлично. Понякога заспивам отново, понякога имам време да помисля малко за приятни неща лежейки в тъмното....

Никога не ми е минавала дори за кратко мисъл за лекарства и успокоителни. Боже упаси! Отказах категорично и на погребението- как ли не опитваха някои хора да ме натъпчат с боклуци.

Човек трябва да умее да се контролира и в най-тежки ситуации. Животът не ни поднася само мед и масло.

Не зная какво е, Lizet33. Но помня, че продължи достатъчно дълго, за да ме омаломощи. Всяка нощ. Не разбирам от психология или разни други сходни неща, затова съм си го обяснявала винаги така - че е някаква спонтанна реакция на мозъка. (Не смея да отида по-далеч в предположенията си. Понякога съм си мислела, че е наказание - не бях достатъчно добра дъщеря. Но е излишно човек да се психясва. Постепенно нещата ще спрат)

Аз едно нещо много бързо проумях- излишни са самообвиненията. До нищо добро не водят и нищо няма да променят. Дали тя ме вини в нещо няма как да разбера вече (тя поне на сън още никак не ми е показала), но аз достатъчно трезво разсъждавам за да си дам сметка че вина нямам никаква. Исках да я спася- тя не пожела. Това беше нейната воля и не бях в състояние да я променя. Това е.

А за това събуждане...взех да се замислям след твоя текст какво е всъщност...Не е от моя мозък със сигурност. Аз не си лягам със сълзи във възглавницата и въобще всячески се опитвам да не страдам по този повод. Знам че тя е на хубаво място- " у дома", където всички ще бъдем един ден. Убедена съм че раят е мястото за нея, както каза татко, "ако тя не е в рая, кой друг на този свят тогава?".

Т.к. след смъртта и ми се появиха някакви ясновидски способности относно моето бъдеще, знам че ще я сънувам сега на 14-ти за 2 месеца, а по-натам вече не я виждам... А това събуждане....дали случайно не опитва да направи връзка? Ти сънуваше ли я когато се будеше?

Lizet33, то мозъкът не се състои само от съзнателна част. Това, че съзнателно си налагаш това или онова е едно, а това, което е в подсъзнанието е друго.  Нерядко се случва след смъртта човек да не може да сънува покойника, заради шока, най-вероятно, а и защото насила хубост не става. Аз не бих се вторачвала толкова.

Слънчо 

Как се преодолява това? Аз не мога. И не е нужно. Майка ми винаги ще ми липсва и когато се сетя, че не мога да я върна тук и начаса, винаги ще ми изстива сърцето. Понякога ми се случва по няколко пъти на ден, друг път не се сещам за ден-два.
Това е положението. Животът на живите продължава и трябва да се живее. Тежко на умрелите.

Майка ми почина 1990 г. Станаха 21 години. И все още плача на песните, които и харесваха, все още може нещо внезапно да ми спомни. Плакала съм по трамваите, спомняла съм си отрязъци от последния и ден, страдала съм, че не помня други.
 В нашата фамилия нещата отдавна са се били объркали. Майка ми не можа да преживее смъртта на собствената си майка. Именно затова аз бях решена да оцелея. Е, бях и много млада де.
 Често съм си представяла как се връщам - може би с машина на времето -назад в годините, дори и преди да съм била родена. Представяла съм си го много пъти. В едни години, в други. Как говоря с майка ми и я предупреждавам. Или даже как говоря с баба ми, която е по-млада, отколкото съм аз сега. Нали се сещаш, че за 21 години човек много неща може и да си спомни, и да си представи.
 Та последния път, след като си представях как обяснявам на майка ми и баба ми за кого съм се омъжила, показвах снимки на децата ми, предупреждавах какво не бива да се прави... това беше през нощта, някъде в полусън, на границата между сънуването и фантазията. Та тогава майка ми каза " Е, нали накрая все пак всичко се  оправи." Имаше предвид мен и моя живот. Замислих се и казах - Да, така е.
 И след 21 години стигнах до прозрението, или може би някой, отнякъде ми го подсказа ... че въпреки всички грешки, все пак нещата са наред.
 И в момента плача ...

Съжалявам! От цялата си душа!
Знам какво е.
Да, преодолява се. Под "преодолява" разбирам да започнеш да се смееш отново.
Бях много близка с майка си, загубих я преди 2 г.2м. Вече се смея...Няма ден, в който да не мисля за нея и да не я спомена, но вече съм отново стъпила на краката си.
Най-трудна е първата година. Последният път, когато плаках като водопад беше на първата годишнина от смъртта й. Втората година е повторение на това, че я няма, донякъде е по-лека. Бях преживяла Коледа без нея, рождения си ден без нея, рождените дни на децата ми, лоши и хубави неща...Разбрах, че е възможно и го приех. Преди това мислех, че ще умра. Бях "изчезнала" от нерви и безсъние, килограмите ми бяха под 50, косата ми започна да пада на шепи, остарях видимо, хората се плашеха като ме видят. А аз исках само да съм по-близо до нея, ако няма как  - поне в мислите ми.
Вече се научих да живея без нея. Възможно е,макар и много, много трудно. След време, когато се успокоиш, гласът й ще се върне в главата ти, ще започнеш отново ясно да я чуваш, ще чуваш съветите й, защото ти знаеш какво тя би ти казала по всеки въпрос. Дано да имаш щастието да продължаваш да я сънуваш. Аз я сънувах няколко пъти, беше прекрасна, млада и жизнена, вече не я сънувам, за съжаление. Има тема във форума "Сънувате ли починали ваши близки", за мен беше утешително да я чета, исках да вярвам, че тя продължава да съществува. Видях, че  са те посъветвали да взимаш хомеопатия като помощ за депресивните състояния, които идват при смъртта на близък. Аз също направих така. Други лекарства не съм взимала. Само с хомеопатия, косопадът спря, малко по малко започнах да спя и кръговете под очите ми поизчезнаха. И друго - захвани се с нещо здраво - много работа например, но такава, която ангажира мисълта ти.

Желая ти сили! Важното е, че си я имала в живота си. Опитай се да мислиш за това.

И аз се нареждам между "сирачетата" .......казвам така защото аз загубих и татко ,и мама вярно е аз съм вече голяяяямо момиче със свое семейство и отговорности,но тази загуба на родителите ми ме кара да се чувствам като дърво без корени,като си отида в родния дом няма кой да ме посрещне,да ме прегърне,да ме попита как съм имам ли нужда от нещо понякога ми е толкова тежко,че дори и сълза не може да ми потече,друг път пък плача в продължение на часове..........ужасно ми липсват да не говоря за ужаса който изживях когато бяха болни и умираха ....първо татко преди 8 години умря от ужасната коварна болест,после преди 2 години мама пак от същата.......аз им биех инжекции,разтривах ги,хранех и преобличах,докато се грижех за тях някак се бях мобилизирала и не осъзнавах какво става,но после......после дойде ужаса от тяхната липса,като гледам вещита на мама ги целувам и прегръщам,знам колко те боли,schreier знам как сигурно й звъниш по телефона и чакаш някой да ти отговори, надяваш се,копнееш да я видиш поне за 5 минутки за да й кажеш колко много я обичаш,аз се радвам,че точно преди да почине й казах Мамо,много много много те обичам,прости ми за всичко............тя само си стисна силно очите и й потекоха сълзи....сега като пиша отново плача,не мога да я прежаля и на теб ще ти е трудно,майка трудно се забравя.........Единственото което ни остава е да пазим хубавите спомени и снимки,да разказваме на децата ни за техните баби-какви добри и хубави хора са били и как ако бяха тук,а не на небето как само щяха да ги прегръщат и обичат....А аз не можах да се справя без антидепресанти,сега ги пия още,помогнаха ми по някакъв начин.......Пожелавам ти всичко хубаво и дано да се научим някакси да приемаме по -философски смъртта.

Станаха 20 дни.
Сънувам я всяка нощ от деветия ден насам. Мисля, че идва, защото й се иска да поспя. И така спим - аз и мама,  която още би трябвало да е между тук и там според нейното вероизповедание. Тъй както я използвам за целите на физическото си оцеляване, да не би пък да навредя на душата й... Не ги разбирам тези неща - тя е христианка, аз съм атеистка. Дали за християните не е по-добре да спрат да си говорят с атеисти, че да си отидат в Рая...

Всъщност, няма различни богове, няма вяра и невяра. Спи спокойно, защото един ден тя ще си отиде! Прегръщам те...

Мисля че е много трудно и почти нереално да загубиш родител и да останеш все още атеист след всичко това. Да си атеист значи да вярваш че майка ти я изяждат червеите в пръстта и това е. А това че идва в сънищата и реално ти показва че е жива, е плод на болния ти мозък.

Не знам как могат да живеят атеистите с толкова безпрогледно черногледство.

Ти не я пускаш майка си с тази мъка. Затова и идва всяка нощ. Пусни я да си ходи- нейното място вече не е в този свят, а в друг!