Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

  • 368 274
  • 2 869
  •   1
Отговори
# 1 380
  • София
  • Мнения: 1 667
Няма място за обвинения. И аз знам, че моят мъж можеше и да е жив, ако не му беше влята плазма или бяхме отишли по - рано. Ама и да се мъча с тази мисъл ще го върне ли??!!!! Та той едва влезе в болница с връзки, по - рано нямаше и да го приемат. Моят мъж беше на антибиотик от ден 3 откакто се разболя. Не знам честно казано в болницата освен антибиотик какво щяха да му дадат повече. Не знам дали знаете, но те и лекарите не са наясно с този вирус и лекуват по протокол. Младите на крак, че го карат и нас ни заблуди. Аз не съм и помисляла, чу така ще стане. Чак като го приеха в реанимация се уплаших. Дотогава си знаех, че ще се върне при нас. Всъщност бях сигурна, че всичко ще се оправи. Като го интубираха вече започнах сериозно да се тревожа, той почина 3-4 часа след това. Аз още не го приемам, че го няма. Всяка нощ го сънувам и сме заедно. Усещам му присъствието още.

# 1 381
  • Мнения: 16
Insane, напълно те разбирам аз също го сънувам всяка нощ и най-страшното е когато се събудя и знам ,че никога вече няма да е до мен. Все още немога да спя, успявам най-много по 3/4 часа на нощ опитах и с хапчета, но и те не помагат. Ние имахме възможност и за по ранен прием в болница по това време все още нямаше толкова болни, но просто неможахме да предвидим, че може да ни се случи нещо толкова лошо. Него така и не го интубираха, просто казаха,че това е крайна мярка и много малко хора се събуждат после. Това е другото което ме мъчи, ами ако той беше от малкото успяли да се оправят. Но истината е, че каквото и да се каже винаги остава едно АКО! Надявам се с времето да успея да се смиря малко и просто да приема, че може би така е трябвало да стане. Децата са единственото което ми дава надежда и смисъл. Моите са големи и с тях разговарям като с възрастни, не е нужно да се крия и преструвам, виждат ме когато плача когато съм тъжна. За мен те останаха единствената светлина в тунела.

# 1 382
  • Мнения: 117
Мили хора, много съжалявам за това, през което минавате. Колкото и банално да звучи и да ви го повтарят всички, дръжте се заради децата, които заслужават да имат своя шанс за щастлив и пълноценен живот.
Добре разбирам какво е да си задаваш въпроса АКО, но дали е правилен въпрос - не знам! Моята чудесна съпруга почина от рак през 2018 г. Задавал съм си десетки въпроси...Ако се беше лекувала в друга болница щеше ли да оцелее? Ако не беше правила химиотерапия и операции, а бяхме разчитали на алтернативна медицина? Ако вместо да вървим по протоколите бяхме отишли веднага на клинично проучване и експериментално лечение? Ако се беше лекувала в Германия, САЩ, Израел, Турция? Ако не бяхме живели в чужбина? Ако не се беше омъжвала за мен, а за някой по-добър, по-умен, по-богат? Дали щеше да оцелее? Кой би могъл да каже?
Но мъката през първите 1- 2 г. е голяма, после пак не се забравя, но времето поставя своите пластове и макар споменът да не избледнява, болката намалява. Но при всеки е индивидуално, зависи от характер, професия, ежедневни ангажименти, спорт...Някои с десетилетия остават сами, други се събират с нови хора буквално след няколко месеца.
Аз не само страдах от безсъние, но тялото ми реагира на стреса и мъката с редица неприятни сигнали: проблеми със световъртеж, храносмилане, зрение, сърдечно-съдова система. И който не е преживял подобна загуба, просто няма как да ви разбере. Това е един от недостатъците на човешката природа, че нещата се разбират и осъзнават само, когато са лично преживени. От повечето хора. Има такива, които са способни на дълбоко съчувствие, но те са единици.

# 1 383
  • Мнения: 118
Всички вас, по неволя членове на този клуб, чувствам близки по особен начин. Благодаря ви за подкрепата и споделянето, което намерих тук.
Както съм писал и преди, не падайте в капана на "Какво щеше да е АКО...". Правим най-доброто на което сме способни, но съдбата реди картите и решава по нейни си критерии, нямащи нищо общо с нашите разбирания за справедливост, кой да живее и кой не. Аз дали не принудих жена ми да си направи скенер на главата? Резултат перфектен и толкова бяхме щастливи и ... само 5 месеца по-късно си отиде от мозъчен кръвоизлив?
За себе си знам - един ден като си тръгна от тая земя искам да съм в мир със себе си, че не съм пропилял годините живот без нея в самосъжаление, а съм дал най-доброто от себе си за децата и близките ми хора. Затова ще си нося мъката и житейския товар, ще пазя скъпия спомен за моето момиче и няма да отказвам подаръците на съдбата, колкото и малки да са те.
За мен това което определя един човек какъв е се покрива с това в което той вярва. Желая на всеки от вас да намери така нужните опори с които да поправите храма на вярата си.

Последна редакция: пт, 19 фев 2021, 10:25 от soyak

# 1 384
  • Мнения: 983
Обвиненията винаги ги има аз също се обвинявах,че е не ме послуша,че не отиде предният ден на скенер както исках аз.А той остави минало му било чувствал се добре и не ме послуша.После се обвинявах,че го оставих в Пловдив в болницата а не направих нищо да бъде преместен веднага в София.Той имаше познати които само да знаеха какво се случва веднага щяха да реагират и да му осигурят на адекватното лечение.Тежи ми страшно много не направих всичко което трябваше уплаших се,плачех страдах и само чаках....Няма го повече от три години,но тъгата си стои....

# 1 385
  • Мнения: 76
Здравейте на всички ,  коментарите  от 92 и 93 страница  ме разтърсиха и докоснаха лично ! Съжалявам за случилото се на всички !  Дори не смея да напиша  ,че и  моето семейство ни сполетя същото... неочаквано ... бързо за 14 дни след битка с Ковид . Загубих по нелеп начин любимият си с който живяхме щастливо  28 години заедно . Мъката е огромна ! Знаете! Имаме три момчета на 26 и близнаци на 15.  Усещам ,че вие ще ми дадете  сили и ще  "справия/м". Случи се на 24.11  и оттогава предпочитам да не говоря с никого .  Просто не искам да ме гледат със съжаление, да ми задават тъпи въпроси,... Така ми е по леко, иначе веднага се изливат водопади от очите ми . Толкова съжалявам... Аз живея в София и ще се радвам да се видя и запозная с вас ако сме наблизо.

Последна редакция: пт, 19 фев 2021, 13:12 от inkdg

# 1 386
  • София
  • Мнения: 1 667
Боже, съболезнования. Съжалявам, че ставаме все повече 😢.  Моят мъж почина също за малко повече от две седмици, беше в отлична форма преди това и както казах, дори не ми мина през акъла, че може да стане така. На 20 ти му обяснявах за черния петък какво да купим, изобщо си мислех стои докато изтече пътеката и хоп после се прибира. А той почина след три дни.  На мен ми е най- тъжно, че е бил сам накрая.... много ми се искаше да може да бях до него, но не ни пускаха. Все си мисля какво му е било и какво си е мислил в тези два мъчителни дни. По телефона му казах, че го обичам последно, но щеше да е друго да го видя. Иначе и аз съм от София. Ако се организира среща, ще се радвам да дойда.

# 1 387
  • Мнения: 473
Боже! Толкова хора в разцвета на живота си! Преди беше масово инсулт, инфаркт, рак ... сега и този вирус! Съжалявам и толкова много се страхувам. При мен са вече 6 години, но на моменти ме обзема такава безумна паника да не изживея пак загубата на близък. Страх ме е от тази болка .. от този ужас, от това безумие! Иначе предпочитам да ме одумват отколкото да ме съжаляват!

# 1 388
  • Мнения: 181
Не игнорирайте близките Ви хора, които Ви подават ръка. В един момент те ще спрат да Ви търсят, защото Вие сте ги отблъснали, а това да си сам е убийствено. И аз си казвах, че не искам да натъжавам околните, но всъщност те бяха тъжни, защото го познаваха, защото им липсваше, не ги натъжавах аз. Говоря за онези хора, които чувствате истински близки. Останалите не знаят какво да кажат, не им се сърдете, това е ситуация, в която всеки се чувства длъжен да каже нещо, но не знае какво, а на загубилия близък му е все тая, защото нищо не го утешава. Все пак огънят гори там, където падне! Тези, които Ви обичат, ще бъдат до Вас, дори и да плачете пред тях, да говорите сако за загубата и да скърбите, те ще са там и ще се опитат да Ви извадят от дупката или няма да Ви позволяъ да стигнете дъното. Но стигнете ли дъното, по-надолу от него няма, следва пътя нагоре. Факт, че всеки трябва да намери смисъл и мотивация да продължи, остави ли се на течението живота ще отмине неусетно и обръщайки се назад, ще разбере, че децата вече са големи, хванали са своят път и какво следва тогава? Много боли, знам, но за Бога, борете се хора! Докато дишате, значи сте живи и сте до децата си, някои големи и можещи само да се справят, други малки и имащи нужда от нас. Изпитвам ужас да не се случи нещо с мен, защото имам деца, защото синът ми няма никой друг до себе си.
Знам колко боли, с времето болката намалява, дайте си това време, нужно е. Никога няма да забравим. И след 8 години, усетя ли някъде парфюма му, ме поразява, като гръм, сякаш е отново наблизо. Излизала съм разплакана от магазин, защото звучеше песента от сватбения ни танц. Плакала съм на обществени места, защото някоя песен ми е напомняла за него. Прегръщах дрехите му, защото ухаеха на него, но това ме убиваше, защото него вече го нямаше. Искала съм аз да съм на негово място, защото той не го заслужаваше защото не исках да ме боли. Но, когато се роди синът ни, си казах, че не искам да ме няма, че искам да съм до него, че трябва да съм до него! Моля се да съм здрава и да съм до децата си!

# 1 389
  • Мнения: 143
Съболезнования  на всички нови, все повече млади хора си отиват нелепо 40-45-50 годишни, в разцвета на силите си.При мен вече минаха три години, но празнотата седи. Но въпреки всичко продължавам напред, никой не може да ни отнеме болката вътре в нас и спомена за половинката, но вдигаш глава и продължаваш. Аз също съм с големи деца на 25 и 18 две момчета, но това не променя факта, че им липсва и на тях, още повече че почина нелепо само на 44 години при трудова злополука. Бъдете силни, знайте че ще се справите, просто незнаете колко можете всъщност. А живот и здраве , когато се оправи времетои може отново да си спретнем среща на всички желаещи, мисля че предишните две срещи на които присъствах, минаха повече от добре. За въпроси или каквото и да е съм насреща. Силни прегръдки за вас момичета и момчета.

# 1 390
  • Мнения: 34
Искам и аз да се представя. Вчера попаднах на вашата тема и изчетох доста от нея. Почувствах се някак макар и леко облекчена, че не съм единствена, че има и други хора в моята ситуация, които си задават същите въпроси като мен, които изпитват същите чувства като мен. Съболезнования към всички вас, загубили другар в живота.
За мен -  на 38 години, вдовица от месец. Съпругът ми беше на 46. Не мога още да осъзная какво се случва, не мога да приема че него вече го няма. Все едно е още в болницата, с единствената разлика, че вече не пишем, не се чуваме. Справям се някак с положението, трябва. Месец преди да почине започнах да приемам антидепресанти. Вече не издържах, трябваше ми помощ без значение каква. И мисля, че хапчетата ми помогнаха да оцелея и да не се срина тотално. Той почина от рак. Три години жестока борба и страшни мъки. Нито за ден не се предаде. Не познавам по-силен човек от съпруга ми. Сега сме сами с дъщеря ми, тя е още в детската градина. Вечер не мога да спя, нямам желание за абсолютно нищо, а всичко мен чака. Хубаво е, че поне тук мога да излея чувствата си и вярвам, че ще бъда разбрана.
Благодаря, че ме изчетохте.

# 1 391
  • Варна
  • Мнения: 3 871
Zauberei, съболезнования за загубата ти. Няма лесно. С ежедневието ще свикнеш да се справяш, но с липсата... Моето малко дете е в яслата, гледа другите деца как ги водят и взимат татковците и започна да пита за неговия татко. Това в момента ми е най-тежко.

# 1 392
  • София
  • Мнения: 1 667
Съболезнования. На една възраст сме. Детето ми сега ще стане на 9г.  Мъката е смазваща, ежедневна и ежесекундна. Продължава се напред, но е много трудно. Аз съм от три месеца, почти четири вдовица и болката е същата. Не се оставям заради малкия, но често си плача тайно.

# 1 393
  • Мнения: 143
Момичета, съболезнования. Аз от три години съм вдовица и болката и празнотата не са отминали. Още е много скоро случилото се при вас, но пък си имате едни слънца, които са смисъла на живота ви и ще ви напомнят за вашите половинки. И знайте, че те са там и ни наблюдават и пазят (колкото и налудничаво да звучи на някои)

# 1 394
  • Мнения: 117
Много съжалявам Zauberei! Бог да го прости! Загубата и мъката е огромна. В събота бях на погребение на 50 г. мъж, баща на две малки деца и съпруг на една от най-добрите приятелки и съученички на съпругата ми, която почина преди две години. И той почина от скоротечен рак. Ужасно е когато си отиват толкова млади хора и родители на малки деца.
Но искам да ви пожелая здраве и кураж. Моят опит от изминалите две години като вдовец е, че човек не бива да се отдава толкова на мъката, защото психическото страдание може да започне да има чисто физически проявления. И тогава оцелелият родител, който има за дълг да отгледа дете или деца може да си навреди още повече на себе си, а оттам и на детето или децата. Мъката и стресът от загубата отключват заболявания, от които един самотен родител няма нужда. Грижете се за себе си и за детето си, доколкото е възможно.

Общи условия

Активация на акаунт