Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Мила Вики, съжалявам, че вече си част от нашата група! Съболезнования за съпруга ти! Няма сила, която да ме примири и до днес. На 18.12 станаха 5 месеца откакто него го няма, а аз все още си го чакам. Особено тежко е сега, по празниците. Те си наближават, а аз все така нямам желание да ги посрещам. Първа Коледа без него, първа нова година... А колко още предстоят-един Господ знае...
Дъщеря ми е почти на 4 годинки и вече е по-силна от мен. Види ли ме разстроена, ме гушва и ми припомня, че не трябва да плача, защото тати няма да се върне от небето.
Сърцето ме боли, душата ми плаче. Веднъж за него и веднъж за това, че тя е полусираче, а е толкова мъничка все още...
Почти всяка вечер го сънувам и трябва да ти кажа, че много пъти ми е казвал верни неща, или се е опитвал да ме предупреди за нещо. Преди не вярвах в тези неща, но...факт. Не съм пипала да махна дрехите му от гардероба. Все така прилежно сгънати са и подредени, ухаещи на него. Там и ще си останат. Не пропускам да го отворя, без да вдишам дълбоко.
Вкопчи се в малкото човече, защото той това иска. Да бъдеш силна за двама, колкото и да е трудно, колкото и да е омразна и за мен тази дума.
Вярвай, че той е вашият ангел-хранител и ще ви закриля от там, където е. Баща ми така казва-където и да отидеш, каквато и стъпка да предприемеш, той ще е винаги зад гърба ти, на крачка разстояние и ще ти помага. Приеми го и ти така, като за начало.
Прегръщам те силно!

Съболезнования и от мен. Не знам какво да кажа, аз всяка нощ го сънувам и някак се връща времето назад и той е в болницата още, а после се прибира жив и здрав! По някое време се будя и почва кошмара! След 2 дни стават месец откакто го няма! Според няма утеха!

Вики, съболезнования! Бъди силна, знам че е трудно, но ти ще се справиш.ТРЯБВА да се справиш заради теб самата , толкова си млада и заради детенце, то ще е смисълът на живота ти. При мен изминаха три години, откакто го няма, но празнотата и липсата не са изчезнали. Кураж и сили мило момиче, заслужава си да живееш заради теб самата и вашето детенце!

Съболезнования, Вики! Съпругът ми почина преди почти 8 години, аз бях на 26, той на 32. Синът ни не бе роден, бях бременна в 5-ти месец. Той също си отиде в ръцете ми  Най-тежка е 1-та година. Колкото и да нямаш сили, намираш, защото детенцето Ви зависи изцяло от теб и има само теб сега! Нямаш избор дали да си силна или не. Плачи, изливай мъката си, не я задържай, ако имаш нужда от психолог, потърси помощ, постарай се да не взимаш лекарства, с цел успокоение, защото те само тушират нещата, нищо от преживяното не минава с тях. Заобиколи се с хора, които истински ви обичат - родители, приятели. Намери компания, с която да разхождаш детенце, макар в това време да е много трудно.
Безумно звучи сега, но живота продължава, някой ден. В началото е просто едно съществуване, после влиза в някакви релси и рутина. Рано е още, твърде рано. Време трябва, дай си го! Болката изгаря, после свикваш с нея, не се забравя, но някак свикваш. Господ е Милостив и дава втори шансове в живота.
Осъзнавам как звучи написаното, защото и аз си казвах: "Какви ми ги говорят сега? ?? Как ще продължа, как ще се справя? Не мога! Не искам! Искам всичко да е както преди! Защо трябваше да се случи? Той не го заслужаваше! Заслужаваше да види очичките на сина си, да го гушне, да се грижи за него!" Няма отговор на въпроса "Защо?". Казват, че всяко нещо се случва с причина, но вярвам, че никой от нас тук не е могъл да намери отговор на това, защо се е случило.
Тук ще намериш разбиране, помощ относно документи, пенсии и т.н. Надявам се, че ще получите правосъдие и за деятеля на убийството.
Съжалявам за загубата Ви! Думите не стигат в този случай!

Всеки казва децата, но децата( поне според мен), не могат да запълнят празнината и болката! Даже я правят още по-тежка. По време на празници е ужасно, най-добре е работните дни и срещата с приятели. С роднините е било винаги особен случай, както помагат, така и те изнервят и правят нещата по-трудни. Съвети от вида "стегни се", "бъди силен", ме натоварват и изнервят допълнително. Оня ден ме посъветваха даже да си "намеря нова жена, че така клин-клин избивало...", прозвуча ми гадно

Съболезнования на всички Вас! Включвам се с огромна тъга и  аз към Вашата група.Съпругът ми почина на 23.08.2020г.от инфаркт в колата,в която бяхме цялото семейство- аз, двете ми дъщери- на 16 г.и на 13г,кучето,тръгнали на барбекю сред природата.Колата беше пълна с ядене,игри,защото мислехме да останем цял ден.Той шофираше ,но усети,че го стягат гърдите и не може да си поеме въздух.Спряхме в едно село и тръгнах да търся лекар,но беше неделя и нямаше никой.Звъннах на спешна помощ,но  той  през това време се влоши и ми каза"това е краят" и почна да обръща очите.Спря да диша,голямата ми дъщеря му правеше масаж на сърцето,а аз го обдишвах.Малката през това време го галеше по главата и викаше"Тате,тате,дишай...Всичко се случи бързо и като гръм от ясно небе.Той си отиде за 10 минути.Виках,крещях,молех се да не ни остави.Бях в шок,забравила дори за децата си.Голямата ми дъщеря ме прегърна и каза "мамо , успокой се,ти не си виновна.Лекарите дойдоха само да констатират смъртта.
Имам малко приятели,но предани.Знам, че по всяко време на денонощието ,ако имам нужда те ще бъдат до мен.До мен бяха и сега.Те останаха вечерта с мен,те ми помогнаха да организирам погребението,те ме съветваха за документи.
Трагедията,която ни сполетя беше в един неделен ден.До ден днешен,мразя неделята.Преживявам отново и отново,миг по миг,час по час всяка неделя.
Липсва ни много.Болката е ужасна.Голямата ми дъщеря като ме види,че плача ме прегръща и ме моли да не плача.Малката преди Бъдни вечер се разрева и каза,че  се е затъжила и си иска тате.Прегърнах я и й казах ,че и на нас ни липсва.Гледахме снимки,пускахме клипчета,за да му чуем гласа.
Не намирам смисъл в нищо,което правя.Разсеяна съм,действам като робот.
Чета книга"Пътят на душите",защото тази неизвестност къде е той,защо Господ ни го отне ме побърква...

Gulerkenarova, ужасно преживяване сте имали с децата, не мога да си представя какъв кошмар е това! Съболезнования от мен! Много сили ви желая от сърце.

Гюлер, кошмара наистина ви е бил истински. И при мен се случи пред очите ми, добре че детето беше малко и си беше в креватчето в детската стая. Дълго време ще го преживявате всички, само с времето нещата ще се променят и поотихват от към емоции от видяното. Не минава, но се свиква с болката и липсата. Просто си трябва време. При мен ще станат вече 8 години, не мога да кажа че не ме боли, липсва ми ужасно много, но с времето се научих да живея без него, защото просто нямах друга възможност. Болката от тогава до сега се е трансформирала много пъти...от пълна апатия и безразличие към всичко и всички, до осъзнаването до това, че детето си няма татко....а аз нейната майка трябва да съм до нея и да я отгледам. Твоите момичета са на възраст в която ще се подкрепяте взаимно и ще сте като приятелки, а вашия ангел небесен ще ви се радва и закриля. Пожелавам ви вяра и търпение. Прегръдки!

Да загубиш някого пред очите си остава огромен белег в съзнанието и душата.Моят съпруг почина от тежък химорогичен инсулт намерих го припаднал.От този момент до момента в който го приеха в болницата той ту идваше в съзнание ту го губеше.Беше в съзнание докаго пътувахме с линейката.Държах му лявата ръка казах му,че ако има нещо да ми стисне ръката.Той ми я стисна сякаш да ме успокои,че всичко е наред известно време ме държа така после отпусна.В самата болница го приеха в спешен кабинет той там вече започна да губи съзнание...Трябваше да го видят на топограф...изкараха го на носилка и седнал.Няма да забравя погледа му тогава сякаш беше много ядосан вървях до него а той дори не ме поглеждаше.Имах чувството,че ми е бесен за нещо,но не разбирах за какво...След топографа той отново беше в безсъзнание а в спешният кабинет ми казаха да му махна халката.През 14 дни в които беше в болница не го видях нито веднъж повече в съзнание последният път в който го видях жив беше когато му правиха операцията.Беше като заспал а когато го прибираха от операционна го видях за секунди само.Гюлер нашите дъщери са силни момичета ще се справят сигурна съм в тях...Знаеш Ваня на колко години беше когато съпругът ми почина...тя сега ми е най голямата опора.Мъката е огромно и само с времето се свиква с нея а на моменти рязко те хваща за душата и няма дишане дори.Аз намерих своя път в това как да оцелея не успях да го направя без грешки,но не съжалявам.И знам,че и той ни помага и е до нас.За мен той винаги ще си остане моят човек и никой и никога няма да успее да го измести от мястота което има сърцето и душата ми.

Да ви питам, как отбелязахте първата година без половинките си? Знам обичаите по моя и по неговия край, но сега в тези времена с куп ограничения се чудя какво да предприема...

ПИСМО ОТ ГОРНИЯ СВЯТ

"Ти си стой на земята, защото за Рая е рано.
А пък аз ще ти пиша писма от горния свят.
Тук е хубаво. Господ си купи пиано.
И фалшиво да свири, го слушат и мъдро мълчат.

Нощем с всичките ангели тайно и аз навестявам
една кръчма във ада и пием уиски със лед.
После псуваме адски и никой от нас не признава,
че му иде да скочи зад небесния парапет.

Ти си стой на земята. Тук те няма записан/а в тефтери.
Нали знаеш, че първо това проверих.
Никой никой не чака зад райските двери.
Ще ти пращам писма и по някой несмислен бял стих.

Стой си там. Не пиши, че животът изтича.
За това ми повярвай. И не питай какво още знам.
Не те чакам да дойдеш. А не чакам, защото обичам...
Драсни няколко реда набързо, когато си сам./а"
Яна Кременска

Гюлер, Вашата история ме хвана за гърлото. Съжалявам за загубата Ви! Съжалявам, че децата Ви са били свидетел на всичко това! Моят съпруг също си отиде в ръцете ми, бърза помощ не успя да го върне, опитаха хората, дойдоха бързо, но не бе писано. На 11.02 ще се навършат 8 години. Това не се забравя, някак свикваш, въпреки изживяния ужас.
Иво Иванов, мен детето ме спаси, както писах, бях бременна, когато почина баща му. Но да, думите за силата са безсмислени, свикваш хората да ги казват, защото просто не знаят какво да кажат. Аз не ги виня. Само едни не понесох, че щяло да ми бъде по-лесно, ако не съм била бременна. Това не знам що за човек би го казал, но ей на, намери се.

Girlinblue182, има всякакви хора. Повечето са много добронамерени и наистина казват стандартните неща- бъди силна заради детето и пр., защото не знаят какво друго да кажат. Мен обаче много ме подразни един съсед, той живее до нашата тераса и често си е говорил с мъжа ми преди. И сега се засякохме и като му казах, че е починал и след съболезнованията ми вика и сега финансово как ще се оправяш? И аз му обяснявам, че имам работа ще живеем някак и тоя ми се изцепва ,,според мен под 5000 на месец няма как да се оправите”. Ей вярвайте ми направо онемях. Викам може ли толкова да си зле в такъв момент да ми говориш за пари и то за такива суми за двама души. Явно искаше да се изхвърли нещастника му, ама защо на мой гръб. Иначе при мен станаха почти три месеца. Всеки се учудва, че се справям, явно в очакванията на хората е било да рухна отвсякъде. Е да, ама това дете, няма начин, заради него се държа. Много искам доколкото може да си запазим начина на живот- водя го на спорт, излизаме с приятели. Не е лесно. Ако ви кажа на футбола като го водя и съм стояла по един час навън на -10 градуса, защото още не шофирам добре и няма къде да го изчакам на топло. И обикалям като бездомно куче, но важното е детето да е добре! . И по 100 чанти тежки мъкна, и шкаф сглабях, и матрак мъкнах и какво ли не, но не ми тежи. Тежи ми самотата и тягостното чувство на нелепата му преждевременна смърт. Все мисля какво ли си е мислил преди да умре, как не е можел да диша и как е осъзнавал какво ще се случи и че не бяхме до него и е починал съвсем сам! Не знам дали тази болка някога ще намалее, честно казано, но и мен детето ме спасява. И приятелите, някои от които не ме оставят сама и са до мен!

Insane, много си права за всичко. Неволята учи, е нашата работа. При мен в неделя ще стане 1 година, много ми е трудно тези дни. Не знам как ще изживея този ден, сякаш го губя втори път, такова усещане имам. Изживявам всяка минута, не спирам да мисля за дните преди и след. Не мога и читав помен да организирам, ще се съберем само на гроба с приятели и близки. Тъпо е, ама нямам избор с тези ограничения.

Svetli,  с тези ограничения ние дори в църква не успяхме да направим церемония, защото моят мъж почина от коронавирус. Сега идва 14 февруари,  миналата година бяхме в Неапол за празника и да не ти кажа, сърцето ме боли буквално. Толкова хубаво беше там и такива планове разчертахме..... Ако имах едно желание то щеше да е да е тук, до нас. Но няма. Аз на датата на смъртта изпадам в големи дупки. Според психолога на детето трябва да му направя кът със снимка и свещи, но аз не искам. Пазя га в сърцето си, вярвам, той го знае. Имаше един разказ, където се казваше “Боже, колко мъка има по този свят”, и така е. Има огромна мъка, не знам как се преживява подобно нещо, имам чувството, че имам рана, дори физическа, която никога няма да се излекува.