Деца, отгледани от един родител

Е да де, то не може да не си задава въпроси детето и да не проявява интерес. За всички ни е важно да познаваме родителите си, за да определим себе си, кои сме и откъде идваме.
Бих измислила начин да ги запозная. Зависи от конкретния случай.

Някой беше казал една много хубава думичка "адекватно". Аз съм на мнение че връзката между родителя и детето не трябва да се прекъсва. Дали е баща или майка, това винаги оказва и оставя последствие в детето. Както при майката , така и при бащата всеки намира етапа от който детето му се нуждае от него.Развода или раздялата по никакъв начин не би трябвало да влияе върху отношение дете - родител, напротив тогава още повече родителите би трябвало да се стремят да обезпечават обстановката в която детето живее, т.е - то да не чувства липсата на някой от тях или то поне тази липса да се намали по възможност до минимума. За жалост в България се разсъждава точно обратното. А то е че при развод или раздяла родителите вече не трябва да държат контакт по между си. И така всеки си грабва задните части и забива на някъде, без да си даде сметка че всъщност те са длъжни да имат контакт по между си с оглед отглеждане и възпитание на общото им дете.
Не говоря за драстични случай при наличие на малтретиране. Тогава ще е по добре за детето да няма контакт с този родител.

Simon9, съгласна съм. Чувала съм, че в Щатите разведените родители трябвало да останат да живеят в близост, за да може детето да има равен достъп.Може да не важи за всички щати.
Проблема е, когато самият родител се отчуждава и не се интересува. Май ни липсва обща култура в тази област като цяло.

Тъй като обвиненията и самообвиненията при несполучливите семейства са много и много тежки, питам се ...дали изобщо е възможно дете, израсло в нехармонично семейство (тук включвам и случаите на отглеждане от един родител) изобщо да създаде впоследствие хармонично семейство? И отговорът клони към НЕ! 
Защото човек подсъзнателно възпроизвежда моделът в който се е формирал като личност без значение колко му се иска да не повтори грешките от своето семейство.

Просто този човек няма модел на хармонични отношения. Не можеш да дадеш на някого нещо, което сам нямаш, не можеш да създадеш хармония, ако не знаеш какво е това, ако не си видял близост и комуникация между родителите си ти не знаеш какво е това. Знаеш само, че НЕ искаш да повториш същото и се хвърляш в някаква различна ситуация, но макар и различна тя пак е далеч от хармонията и баланса.
Един такъв човек цял живот ще търси баланса....и ако създаде самият той семейство нещата вече стават почти непосилни. Той не може да го намери за себе си, та какво остава в нещо толкова сложно каквото е едно семейство...за съжаление това много късно се осъзнава, когато кармата вече е в пълен ход (т.е.възпроизводството на модела).

Миши, не слагай знак за равенство между "нехармонично семейство" и "семейство с 1 родител", моля те. Разликата е огромна. В нашето семейство (мама, щерка и куче) цари абсолютна хармония и любов, въпреки трудностите, които и ние си имаме. Гледаме се напълно, 100% от времето (без градината) сами. Така,че тук няма да се съглася изобщо с теб Мими.

Важното е да си в хармония със себе си и с тези, с които живееш. Аз съм в абсолютен баланс със себе си, с детето си и то усеща това, от което пък идва и факта, че тя няма никакви липси, никакви терзания или дефицити. Е, може би е и въпрос до темперамент, светоусещане на детето и т.н.  Освен това ние имаме и далеч по-травмилащи неща да си говорим и си говорим, така че липсата на втори родител за сега ни е най-малкия кахър

За съжаление при мен така се получи  . Не исках да живея в несполучлив брак като родителите си и се разведох . Което пак е неуспех ...

sislie ,
Аз също живея в хармония със себе си и с дъщеря ми имаме прекрасни отношения , но съм сигурна , че тя би била много по-щастлива ако живеехме в хармония и с баща и .

помните ли рекламата на банка ДСК - "искам, искам... ИСКАМ ВСИЧКО!"

то е като с игра4ките.
или с джаджите.
може да имам двеста, ама във всеки един отделен момент може да работя/играя само с една.
с двеста, малко вероватно.

Като казвам хармонично семейство, тук се включва и моделът на взаимоотношения между мъжът и жената, майката и бащата, мъжката и женската част от нас. Може атмосферата в един дом да е спокойна, уютна и пр., но така детето се учи, че ЦЯЛАТА отговорност се пада на единия човек, вповечето случаи майката и самото то е свръхпривързано към само единия (майката).
А в хармоничното семейство има разпределяне на отговорността и дейностите и чувствата между двама човека и това няма как да се научи ако не си израсъл в такова семейство.
Освен това, разпределяйки вниманието между двамата родители се предотвратява свръх фиксацията (привързаността) върху единия.Ако детето не е научило това как ще знае откъде докаъде са неговите отговорности, права, задължения и чувства спрямо собственото дете и откъде почват тези на партньора (евентуалният бъдещ баща). Тъй като няма да знае къде е баланса, то ще залита в крайности - или ще се натоварва със свръх отговорност за сметка на бащата (както всъщност стана в нашия случай) или ще има нереалистични очакванияот него като компенсация...няма да се е научило да си поделя отговорността с другия...а това си е тънка работа..

Първо, развода не е личен провал. Или несполучливия брак не е личен провал. Не приемайте така нещата. В брака участват двама, неуспеха е общ. Освен това, понякога така се случва, не може самооценката на човек да се гради на успешен или не брак. Аз никога не съм се женила, егати неудачницата!!! 

Второ, всички знаем, че най-добрия вариянт е детето да се отглежда в семейство от двама равнопоставени партньори, които заедно създават атмосферата и уюта. Но....ако това все пак няма как да стане, нека чрез чувството за собствените си загуби не товарим емоционално детето, нека го накараме да се чувства добре и въпреки, че обстоятелствата не са идеални (а такива рядко има в живота), нека не създаваме комплекса "Милото ми дете, горкото расте без баща". Е, и? Това може да е житейска трудност, нищо повече, от която не следват драматични последици за детето.

Никъде не говоря за "неудачници" или "личен провал", нито за отношението на детето като към жертва..а за реалистични очаквания...например на мен и през ум не ми минаваше в младата главица, че няма откъде да го взема този баланс и хармония та да го създам в моето семейство.
Когато родих дъщерята бях убедена, че мога да и дам всичко от което се нуждае, да я науча на всичко, което трябва да знае...бях повече от уверена в това. Но не бях предвидила , че отношението между мен и нея е само една част от цялата картина, а не цялата картина. Поела съм свръхотговорност и изобщо не съм си представяла ролята на бащата. При наличие на такъв, всъщност се оказа че той липсва.  Оттам възникнаха непредвидени проблеми.
А що се отнася за подобни хармонични семейства....аз в живота си (половин човешки живот) съм срещала не повече от 2-3 такива. До такава степен това е рядкост, че вече самият брак се отрича. Аз нямам чувството за личен провал защото си дадох сметка, че по никакъв начин не съм можела да сътворя нещо по-различно. Може би ако се бях свързла с балансиран човек от хармонично семейство, но вероятността да бъда привлечена от такъв е била на практика почти нулева...защото дисбаланс не може да привлече баланс.

Миши, за порвала цитирах Непи Мама, не теб

Обратно на това, което пишеш Миши, имам усещането, че в теб има и баланс и хармония...Просто си мислиш, че няма от една страна, а от друга не си си намерила половинката и е нямало как да стане спойката.

Не знам, на мен сигурно ми е лесно да говоря, защото си имах един родител, но пък за сметка на това какъв....Имала съм какво да взема от майка ми и какво да дам на дъщеря ми. Макар, че се опитвам да й предам и неща, които са си лично моя заслуга

Точно като при Mishi се развиха нещата при мен . При жив и здрав баща , реално го нямаше  . Затова разводът беше правилното решение на проблемите .

sislie , думата провал не съм я използвала , нито че се чувствам комплексирана след развода ( за ужас на БНД )  . Но не мога да нарека брака си успешен .  Ако беще такъв нямаше да завърши с развод ...
Може би е утопия , но за мен децата наистина се чувстват най - щастливи , когато живеят в хармония , с двамата си родители  .

Момичета, пак забравяте нещо. В стремежа си да обясните колко добри майки сте и как сте полагали грижи за децата сами как сте преодолявали трудности (в което не се съмнявам), вие пак забравяте те ТЯХ - ДЕЦАТА.Техните чувства, техните нужди и потребности от родният им баща.Не мога да се съглася, че колкото и да е хармонично едно семейство (родител-дете и куче  ), то самото дете не се нуждае от баща си. Майки, забележете когато стане въпрос за бащата пред детето или то поне само му се спомене името. каква е реакцията на детето. Започва да се ослушва, наостря слух, напряга се да чуе нещо, започва да щъка около вас с , превъзбужда се, ако е при вас при разговора за бащата започва да ви прекъсва и започва да задава въпроси и още куп симптоми които говорят за едно - насоченото внимание към именно тази фигура. Какъвто и да е бил той/тя, каквото и да е направил/ла, детето си го иска. В по голяма възраст, това може да го забележите по други белези. Примерно:Спонтанност към дадена мъжка фигура(която детето възприема в близост до родната такава), или обратното-свитост, свенливост, подтискане на собствените си емоции, затваряне в себе си.
Как да разпознаете това. Погледнете дълбоко в очите на детето си. Задръще погледа си върху неговият. Там ще видите какво чувства то и отражението на неговите чувства.Проследете маниерите, действията му при един разговор за който иде реч за бащата или майката която я няма. Тези неща сами ще проговорят, за тях не се изисква обяснения за да ви се покажат.Просто се вгледайте.

Simon9, нали наистина не смяташ, че тук се перчим какви майки сме и говорим единствено заради себе си и своите постижения. Естествено, че този разговор е заради детето. Заради децата си всички ние правим каквото правим, децата ни са центъра, смисъла, мотива на действията ни. Е, поне при мен е така.
Аз предимно това правя - говоря с детето си, познавам настроението му по погледа, разбирам я без думи. Нейното душевно състояние, нейните емоции и т.н. са ми основна грижа заедно с битовите грижи.
Разбира се, че бих искала в нашето семейство освен мама, щерка и куче да присъства и тати. Не заради мен, заради нея. Разбира се, че моята дъщеря сигурно има нужда от баща. Но факта си е факт - аз тази нужда не мога да изпълня. Моята роля в случая е, когато има болка да я държа за ръката, да я утеша, да я гушна, да я успокоя, да я обичам, да й покажа колко е желана и ценена в семейството си. Аз не мога да й поднеса баща на тепсия, просто не мога. Но мога да направя така, че тази липса да не влияе на оформянето й като личност, на емоционалната й зрялост и спокойстие, на увереността и самочувствието й.

sislie -възприела си погрешно думите ми. Казах ги в най-добрият смисъл. Естествено, че една майка прави всичко за детето си и мисли за него включително и самата мен. Но това което исках да изразя беше свързано с другият родител и това че детето по един или друг начин се нуждае от него.