Деца, отгледани от един родител

  • 22 941
  • 220
  •   1
Отговори
# 15
  • Мнения: 54 061
 Аз не знам какво да кажа  Sad. Ммого ми се иска дъщеря ми наистина да не страда от липсата на активен баща , но не знам дали ще се получат нещата . Защото моите родители определено не се разбираха , живееха в тиха вражда , която също не създава добра семейна атмосфера , но пък баща ми беше много грижовен  Peace . Понякога съм си мислела дали не е по-добре да се разведат , вместо да живеят  в напрежение и непоносимост . Майка ми определено се измъчваше , беше подтисната и чак след като баща ми почина отпусна душата си и се почувства спокойна ...
Затова не исках да повтарям техния модел на семейство за пред хората , предпочетох детето ми да живее с един родител , но да не е свидетел на оскърбително неуважение и обидни сцени . Въпреки това усещам , че и липсва бащата  Cry ... В материален план сме напълно независими и подсигурени, в къщи е спокойно , но ... Въпреки , че не ми го казва , чувствам , че има някаква празнина в душичката и  Sad ...

# 16
  • Мнения: 1 325
Нами, благодаря, аз просто споделих моя опит и моя подход. Напълно съм съгласна с теб, непрекъснатия стремеж целенасочено да компенсираш нещо, ще създаде допълнителни комплекси на детето. Живей спокойно и лежерно, радвайте се един на друг с детето и всичко ще е ОК. Peace

В живота съществуват далеч по0страшни неща от това да растеш само с един родител, който пък на всичко отгоре се залива с обич и внимание. А децата, които нямат и това Sad

# 17
  • Мнения: 54 061
В живота съществуват далеч по0страшни неща от това да растеш само с един родител, който пък на всичко отгоре се залива с обич и внимание. А децата, които нямат и това Sad



Да , така е . Затова и аз реших да избера по-малкото зло  Peace .[

# 18
  • Мнения: 7 325
Живяла съм с човек отгледан само от майка. Тя беше превърнала живота си в един болен стремеж да му е в услуга. Обслужваше го като бебе, възхищаваше се на всяка негова дума, гледаше го в устата в очакване да спусне заповед и тя да я изпълни летейки. Резултата - липса на всякакви хигиенни навици, защото това са задължения, а той никога не е бил задължаван да прави каквото и да било, невъобразим мързел - винаги всичко му е било поднасяно, безотговорност, липса на каквито и да е било цели в живота, фантазии ..... Така и не можах да се преборя просто мама винаги седеше зад мен и повтаряше - не се притеснявай, бебетата се гледат без пари, наема и сметките могат да почакат, в къщи нищо няма да пипаш това е женска работа ти само си лежи и си почивай. Не отричам, че тази майка обожаваше синът си, но вредата която му нанесе с тази нездрава любов е огромна.

# 19
  • Мнения: 553
Моите родители се разведоха когато бях 2-3 клас, а сестра ми още последна група в детската градина.
първоначално останме при майка ми а след като станах на около 14г- отидохме при баща ми..

И двамата ме предадоха и двамата оставиха рана в душата ми. В дома и на двамата съм се чувствала като бездомница, защото и двамата използваха един сега бих казала долен и престъпен похват... за пренебрежимо малки провинения или желания отговора беше "като не ти харесва върви си при .... съответно другия" И това с едно дълбоко и силно зле подтискано негодувание че другия му е по- широко около врата... Живяла съм с чувството че родителят който те гледа се чувства прецакан и че го прави, и че го прави сам и още повече че другия не го прави....

Всяко дете има нужда от дом а те ме лишиха от него.... и в момента ми се насълзяват очите от това и просто не намирам сили в себе си да го загърбя.

За ваната с накиснато и оставено от 1-2 дни пране които съм прала на ръка до след полунощ,  докато майка ми си спеше "за наказание" това е друга история.. как пък винаги се намираше за какаво да ни накаже когато се събереше къщна работа.... и как винаги наказанието беше да се почисти цялата къща.... в което естествено "наказващия орган" не участваше.. Ако нямаше друг повод- самия факт че къщата е мръсна и разхвърляна ставаше повод..... как можа да ми каже че човека в когото е влубена й е обяснил че не вижда отношенията им с две деца вкъщи  и да ни накара да се чувстваме отговорни и виновни за това  и ..... следотелално ние трябва да отидем при баща ми и да му кажем че искаме да живеем при него....
Баща ми пък, явно никога не можа да преодолее този развод, всеки път когато направех нещо като майка ми това ми се натякваше с раздразнение- дори неволен жест, всичко което му напомняше за нея /физически доста приличам на нея/ беше обект на своеобразна емоционална репресия.... опитваше се да го изличи.... а аз нямах вина , и без вина се опитваха да подменят това което съм, сякаш част от мен беше гангренясала и трябваше да се отреже... но това беше жива част от мен...

Най- големия недостатък според моя опит е единоначалието когато детето се отглежда от един родител. Колкото и грубо да прозвучи, когато си очи в очи с детето и няма друг възрастен ....явно е по-лесно и се минават някои граници... не че в много семейства с двама родители не се преминават Въпреки двамата родители.... но поне единия е на твоя страна... поне понякога или поне аз така си представях- че ако го имаше другия нямаше да е така...
тогава съм била дете, приемала съм зададеност  и съм обичала и съм била лоялна, бях онтлична ученичка не съм пушила не съм правила истински бели... НО СЕГА... сега когато имама свое семейство и свои деца и когато чувствам какво е майчинството, цялата болка изплува, цялото негодувание когато с детето ти се случи нещо и ти правиш какавото чувстваш за правилно и това провилон е ТОЛКОВА РАЗЛИЧНО от начина по който са се отнасяли с тебе като дете.... когато споменът изплува и с болка осъзнаваш че твоето сърце просто не би ти позволило да постъпиш така и започваш да се питаш що за родители си имал.... и се задавяш в сълзи....
искам този кошмар да спре. Искам да имам сили да простя, а за пръв път в живота ми болката е толкова голяма че имама чувството че се давя в нея...
А може би не единоначалието а слабостта и безлюбието са били истинския недостатък... Защото аз сега не мога да съвместя в собствените си представи родителството с такова отношение.... и в мен не тогава, а сега когато съм на над 30 години започва да се надига негодувание.... ако можех да разбера такова тоношение към детето ти.. сигурно щях да се опитам да ги оправдая,  но аз просто не мога да го проумея или явно отказвам да приема че отговора може да  е много прост- когато няма обич ...  или може някой много да те обича но толкова да те наранява че да тне ти остане спомен за обич от него... не знам...

# 20
  • Мнения: 7 325
Необичаните деца, израстнали в студ и мълчание стават неуверени възрастни пълни с противоречия и комплекси.
Имаш ли чувството, че когато някой вдигне ръка да те погали иска да те удари?
Аз го имам и не мога да го преодолея, макар че отдавна не ме „удрят“

# 21
  • Мнения: 553
при мен това което не мога да преодолея  е по- скоро емоционалното насилие, от тези които се очаква  да те обичат и да те подкрепят, не толкова физическо....в интерес на истината баща ми  не помня да ме е удрял... физическото насилие ми е травма от един опит за изнасилване когато бях на 16г.... сякаш като тръгнах на карате го преодолях- просто тренировките и философията на бойните изкуства промениха отношението и гледната ми точка към удара, към болката. научи ме че да понясяш удари не значи нито че си жертва, нито че си по-слабия, че физическата болката може да е нещо отделно от теб... отива си.

Последна редакция: пт, 12 ное 2010, 23:14 от oceanid

# 22
  • Мнения: 7 325
Неее, не си ме разбрала. И мен никой никога не ме е удрял физически, емоционалната болка имам предвид  .......

# 23
  • София
  • Мнения: 4 883
Живяла съм с човек отгледан само от майка. Тя беше превърнала живота си в един болен стремеж да му е в услуга. Обслужваше го като бебе, възхищаваше се на всяка негова дума, гледаше го в устата в очакване да спусне заповед и тя да я изпълни летейки. Резултата - липса на всякакви хигиенни навици, защото това са задължения, а той никога не е бил задължаван да прави каквото и да било, невъобразим мързел - винаги всичко му е било поднасяно, безотговорност, липса на каквито и да е било цели в живота, фантазии ..... Така и не можах да се преборя просто мама винаги седеше зад мен и повтаряше - не се притеснявай, бебетата се гледат без пари, наема и сметките могат да почакат, в къщи нищо няма да пипаш това е женска работа ти само си лежи и си почивай. Не отричам, че тази майка обожаваше синът си, но вредата която му нанесе с тази нездрава любов е огромна.

Това, което споделяш, не е задължително да е свързано с отглеждането от един родител. Преди години имах приятел (айде-гадже беше), който имаше много стабилно и здраво семейство, но родителите му (двама на брой), се отнасяха към него по същия абсурден и пагубен начин, който си описала. На 28 години го имаха все още за дете, мама му избираше чорапите, тате му пригласяше да завие наляво или надясно, когато му даваха да кара семейната кола, но задължително с присъствието на таткото на предната седалка, и куп други щуротии. Аз не издържах и го зарязах, следващата и предишната жена в живота му-също. Наскоро-след близо 10 години, го срещнах случайно. Беше с мама и татко. Отново.

# 24
  • Мнения: 428
И аз съм дете на разведени родители.Нашите се разведоха когато бях на 9 ,а брат ми на 11.Сама ни отгледа и сега разбирам,че много сме били лишавани,но тогава не съм проумявала това. С баща ми нямах връзка докато не се омъжих.Толкова много го мразих и не исках да го виждам.Да не говорим,че изпитвах голям страх от него.Сега се виждами два-три пъти в годината и усещам каолка много ми е жал за него,защото нещата с годините са се променили.Аз съм със 20-годишен брак зад гърба си.Много пъти съм стигала до ръба на развода,но не искам децата ми да живеят моя живот.Отдала съм се само на тях и отчасти на съпруга ми.Майка ми е страхотен човек.Искам да съм като нея и мисля,че съм.Не,че й подражавам,но тя живее основно за децата си и внуците.
Напоследък забелязвам,че всяко второ семейство е разделено.Разногласия винаги има,но всеки трябва да прави компромиси.

# 25
  • Мнения: 270
Да се включа и аз. Нашите също са разведенои от дълги години. Предимно съм отгледана от майка ми. По стечение на обстоятелствата около известно време съм живяла при баща ми. И двамата все още нямат втори бракове. Имали са други връзки, но до тук.Аз, отглеждам сама детето си от 8г сама. Т.е, когато напуснах баща и тя беше на 1г и 11м. Преодолели сме двете заедно всякакви трудности, неприятности и какво ли не, дори и към момента е така.Баща и до преди две години имаше контакт с нея. Тя много го обича, но от както се събра с жената с която ми изневеряваше, преустанови всякакво отношение с детето. Това страхотно много я огорчава и наранява.Търси си го, иска си го, постоянно говори за него.Става ми много болно когато му се обади и той като и чуе гласа и затваря телефона. Очите и се насълзяват, свива се в себе си и се затваря в стаята си.Но, нашата история е дълга и много объркана.

# 26
  • Мнения: 134
Здравейте   bouquet
Включвам се и аз с моята история, проследена на 3 поколения вече. Моят баща имаше лошо пиянство, ставаше раздразнителен и налиташе на бой.  Като деца с брат ми многократно сме били свидетели на побоища и скандали, обикновено нощем, когато той се прибираше пиян, влизаше в стаята, почваше да крещи на майка ми, тя беше красива жена с хубава дълга коса, често я хващаше за косата и ние се криехме в ужас под завивките. Живеехме в две стаи и кухня - баща ми се ширеше в хола, а ние - майка ми, нейната майка, аз и брат ми - в малката стая, като спяхме по двама на легло. Аз - с майка ми, а брат ми - с баба ми. Какво чувствах аз? Може би водещото чувство беше УЖАСЪТ, че той ще убие майка ми (или пък тя ще се разболее от нещо в резултата на тези скандали и побоища и ще умре) и ние ще останем само с баща ми. Често съм се опитвала да я прикривам с ръцете си от ударите и едарите са попадали по моите ръце. Иначе спрямо нас децата не е имало физическо насилие,но той винаги беше нервен от всичко, дори от тракането на лъжицата по съдовете и ни се караше.

Бяхме подтиснати деца, не смеехме да шукнем когато е вкъщи и трезвен, а когато е пиян - аз се бях научила да познавам в коя фаза на пиянството е и как да се държа в зависимост от това. познавах го само по начина по който влиза. Вече знаех дали да се спотайвам като мишка и почти да не дишам (когато е нервен) или пък да бъда спокойна (когато е в онова лигаво сантиментално пиянско състояние, когато рони съзли или е свръх щедър). По празници изведнъж сякаш те забравяха всичко и се почваха веселби, с песни и танци...майка ми правеше всички тези арт-номера за да ни било хубаво поне на празниците! Аз се срамувах от съучениците и съседите ни, защото всичко се знаеше, ходех като сянка и исках да бъда незабелязана. Молехме майка ми да се разведе и да ни спаси от този ад, но тя не го правеше,било я е страх да остане сама с болната си стара майка и две деца. Разведе се чак когато бяхме в гимназията.

Сякаш за пръв път оживях. По онова време се заричах НИКОГА да не допусна мъж да ме малтретира. За съжаление обаче това е бил и едниственият ми критерий за "добър" мъж. Мъж, който да не бие и да не пиянства. Изпитвах страх от мъжете и знаех, че ще искам да се омъжа за ДОБЪР мъж. Омъжих се на 19 за момче, което намирах за добро. За съжаление нито аз съм била жена, нито той мъж. Да, той беше добро момче, но изобщо не можеше да бъде ни съпруг, ни родител и когато децата се роди детето се оказа, че на практика съм сама! Той си гледаше неговите работи, изобщо не знаеше как да се отнася къв детето и нито веднъж не го гушна макар и да го молех за това само за да видя тази гледка - баща, гушнал дъщеричката си. Така си и израсна тя - баща и никога не я гушна, никога не си поговори с нея като баща с дъщеря, гледаше само нашите караници.
Аз повторих това, което бе направила майка ми - не посмях да се разведа, защото си въобразявах, че проблемът е в мен и се страхувах да бъда сама, страхувах се и да не попадна на по-лош вариант.Все пак мъжът ми не пиеше и не ме биеше. Роди ни се и син, но и с него - нулев контакт. Той забелязва децата си само когато трябва да им се кара.
Години наред упреквах майка, че не се е развела и ни е обрекла на онзи ад, а аз направих същото! Макар и в друг вариант.Сега и двете ми деца мразят баща си, а мен не уважават заради невъзможността ми да създам баланс и нормална семейна атмосфера.
Аз съм категорична - сам родител е хиляди пъти по-добре отколкото псевдо родител и натегната атмосфера.

# 27
  • Мнения: 1 325
Това, което сподлят някои от момичетата тук е направо ужасно тъжно. Ето защо аз съм твърд подръжник на позицията, че е по-добре с едни родител, който да те обича и да ти създаде уютна домашна атмосфира, да ти създаде усещането, че си желан, ценен и т.н., отколкото за пред хората да имаш 2 родители, а на практика нито един. пак се повтарям - важно е не количеството, а качеството на родителите. Hug

# 28
  • Мнения: 306
Само да вметна, че по мои наблюдения, липсата на майката се отразява далеч по-фатално от липсата на бащината фигура. Особено в началните години на детето, когато се формират първите впечатления от света. Последиците за психиката може да са сериозни и да се проявят в доста по-късен етап от живота.
Много зависи от адекватността на отглеждащия родител, от начина по който той поднася нещата. Той трябва да вмени едно спокойно отношение по въпроса, без да се избягва темата, без да се премълчава. Хиляди пъти по-добре е детето да знае истината (каквато и да е тя) за липсващия родител, да може да говори по темата и да изразява чувствата си, отколкото да се подминава и замазва.
Не , че другия родител няма да липсва по някакъв начин, но поне ще се пресече усещането, че нещо страшно се е случило, че има някаква тайна да се пази, че е различно от "другите", че има нещо нередно в семейството.

Много интересен въпрос поставя oceanid. Попаднала е на двама отчуждени родители, както един от друг, така и от собствените си деца. Много е гадно да се чувстваш в тежест на собствените си родители, но oceanid, проблема е в тях, не в децата!

# 29
  • Мнения: 1 731
Много зависи от адекватността на отглеждащия родител, от начина по който той поднася нещата. Той трябва да вмени едно спокойно отношение по въпроса, без да се избягва темата, без да се премълчава. Хиляди пъти по-добре е детето да знае истината (каквато и да е тя) за липсващия родител, да може да говори по темата и да изразява чувствата си, отколкото да се подминава и замазва.
Не , че другия родител няма да липсва по някакъв начин, но поне ще се пресече усещането, че нещо страшно се е случило, че има някаква тайна да се пази, че е различно от "другите", че има нещо нередно в семейството.
Аз съм спокойна, не драматизирам. Обяснявам до откат, че липсващият не живее с нас, че е далече и че такъв е живота...
Обаче детето като че ли не ми вярва. Чака нещо да се случи и така да се наредят нещата, че и тя да си има татко. Гледаме предавания за дечица без семейства, наблягам върху факта, че си има мама, баба и дядо, с които живее, че има страшни места в България и по света без обич и нормални условия за съществуване, но тя си знае своето. Искам, та искам да го видя. Само веднъж, бе, мамо! Confused Как да и кажа истината, че той просто не иска...не мога...

Общи условия

Активация на акаунт