Как се чувствате, след като "животът ви се обърна на 180 градуса"? Всички ние сме имали един начин на живот преди да родим бебетата си, а сега вече ежедневието ни е съвсем различно. Случвало ли ви се е да нямате какво да си кажете с приятелите от старата тайфа, просто защото вече сте на съвсем друга планета? Случвало ли ви се е да ви обявят за "страшно затъпяла откакто роди бебето си, каква е тази промяна?" А как ви се отразява липсата на общуване с различни хора /все пак по цял ден общуваме единствено с бебетата си/? Спомняте ли си с носталгия забързаните дни, работата до късно в офиса, срещите с толкова много хора, че понякога искате едиствено да се затворите вкъщи на тишина? Усещате ли промяна в отношението на таткото /съпруг или приятел/ към вас? Все още ли сте "страхотна жена, изключително интересна и енергична, най-красивата, най-изобретателната, най-...,най-...,най-...".
Питам ви, защото при мен всичко коренно се промени. Има моменти, в които ме обземат адски черни настроения, приятелите от едно време са делече, а и ако се видим, въпросът е един: "Как е бебето?" Отговарям им. И до тук. Липсата на професионален ангажимент, на нещо, което да ме държи в час със социалния живот, със създаването на контакти - също ме праща в трета глуха. И така си минават дните, заети изцяло с най-прекрасното същество - детенцето ми. И си го прегръщам и му говоря как има един кон с капаци за майка, която е позволила да се отпусне и да се превърне в едно анти- на всичко, което е била преди. Та така си водим разговори, докато таткото за пореден път е до късно на работа, докато се рови в интернет след работа, докато не забелязва коренната промяна в прическата ми, докато се чуди къде да изчезне през съботите и неделите, или докато заспива "зверски изморен" .
Това, ще кажете, се дължи на рутината. Ще кажете да чета книги и да използвам времето, което имам, докато го имам. Да се радвам на детенцето си, докато е време. Правя го. Детенцето е моето щастие. Но въпреки това....
Вие как се справяте?