Здравейте, мили момичета!
Чета форума често, напоследък редовно (темата за Ергена), но днес се престрашавам да пиша.
Проблемът ми е ясен от заглавието - без да навлизам в подробности, за да не ви отегчавам, ще кажа, че от самото начало имаме търкания с моя съпруг относно жилища и къде да живеем. Това се получи благодарение на това, че свекъра ми изразява прекалено силно желаниата си под форма на съвети, че дори и наставления, а моят съпруг не просто се вслушва, а приема всичко, което той каже за закон без да отчита моето мнение. И тук идва проблемът - че аз, за разлика от моята свекърва, не си мълча и си изразявам мнението и в крайна сметка невинаги се случва както иска мъжа ми/свикъра ми. Дажи по-скоро ще кажа, че почти не се е получило това, което той иска.
Ситуацаята, която ме провокира да имам нужда да споделя, е от вчера и днес - от месеци той се държи отвратително с мен, направо се чувствам изтормозена, критикува ме как готвя, че не съм смогвала да сложа вечерята в 6 ч. и затова не ставам за нищо. А вчера ми заяви, че още 6-7 години ще изкара с мен, докато отраснат децата и после кой откъде е. И това.... докато си искаше секс (който, разбира се не получи). Почувствах се... меко казано като пълен боклук - ще ме използва, докато изгледам децата и те станат на по 15 г., а той през това време да не бъде ангажиран с нищо, ще си оправи къщичката на село. И след това... който откъде е.
Държа тук да кажа - аз също не съм идеална, за много от нещата, за които спорихме, аз не склоних и не направих компромис, той направи компромиса. Затова си мисля, че той всъщност не е направил никакъв компромис, щом продължава 8 години по-късно да си брои компромисите, за мен той не е намерил вътрешен мир със себе си.
Иначе, тъм типичната домакиня от малък провинциален град - чистя, готвя, пера, гладя, занимавам се с децата, той много рядко се включва в тези неща. Да не кажа изобщо.. Но пък съпругът ми работи на смени, когато децата се разболеят и не са на градина, той е този, който по-често ги гледа вкъщи. Грижлив е, принципно е добра душа, но с изключително закостеняла мислене, останало в 19 век -жената трябва да слуша мъжа си и да му се подчинява. Ако навремето съм била отстъпила, той сега щял да отстъпва ва всимко друго и щял да ми помага...
Искам да изгладя неща, той си мисли, че настройвам децата, че им говоря разни неща. А това не е така - голямото ми дете е на 7 години. То вижда, че всяка свободна минута баща му е или на работа, или на село да ремонтира къщата (подарък от свекъра ми, в която няма да живем и общо взето е пилеене на средства и пари). И когато днес го каза, мъжа ми реагира така сякаш всичко е режисирано от мен, и просто да имам предвид, че моята песен вече е изпята и е въпрос на време да се разделим.
Не бяхме такива, когато се оженихме. Винаги сме ги имали търканията, не сме от двойките, при които е било идеално и изведнъж нещо става. Но ми се иска да вярвам, че все пак можем да израстнем и въпреки всички различия да намерим пътя към по-добрите отношения. Но пък също се чудя дали това изобщо е възможно и докога да чакам и да се надявам, докога мога да търпя това - има моменти, в които не го понасям, защото отказва да приеме факта, че сме двама в тази връзка и може частица от този проблем да принадлежи и на него. Все обвинява мен, че съм изисквала всичко да стане по "моя начин".
Вие как мислите? Има ли спасение или наистина трябва да приема, че това е началото на края? Какво бихте направили, ако бяхте на мое място?
P.S. изванявам се за дългия пост!