В настоящата статия искам да поразсъждавам до каква степен една идея и човекът, който я е измислил, носят вина за последващите събития. Ще се опитам да разгледам и позитивните (да речем) идеи, и негативните.
Като начало нека вземем за пример едно най-обикновено художествено произведение. Зад всяко такова произведение стои идеята, че то е художествена измислица и следователно на никой не му хрумва да „вини“ авторът му за действията на хора, вдъхновени от него. Въпреки това – негативните произведения (ако мога така да ги нарека), които биха провокирали неоправдана злоба, гняв и агресия, по-скоро не си пробиват път и рядко стават достатъчно популярни за да имат голямо влияние. Аз дори не се сещам за такова произведение. В същото време позитивните произведения имат доста силно влияние. Под позитивно произведение нямам предвид само тези, които носят позитивни емоции – има и доста тъжни произведения, които донасят обаче развитие на човека. Да речем „Малкият принц“, като произведение, което най-първо изниква в съзнанието ми – е повлиял на позитивното мислене да доста хора, така че би трябвало да благодарим на автора му затова. Но въпреки това – добрите дела произтекли от това произведение би трябвало да са заслуга на хората, които са го прочели, осмислили и реализирали и този извод го правя основно на база на последващия анализ, където ще разгледам негативните дела вследствие на негативни идеи – там по-скоро прехвърлям вината пак на извършителя на действието, отколкото на човекът, измислил идеята. Освен това всеки може да изказва положителни намерения без това да му коства ресурси и време, но хората, реализиращи тези идеи, отделят от своите ресурси и време, което е доста ценно. Разбира се това е много базово казано – все пак много произведения и идеи костват много време и мисловна дейност, така че авторът му определено е вложил своя труд в създаването им.
Сега нека погледнем негативните идеи – като например – идеята , че трябва с насилие да се постигнат определени резултати. Например Маркс проповядва, че трябва да има революция и убийства за да се постигне комунизъм, но Маркс не убива никого, а някой друг взима идеята на Маркс и я развива. Николо Макиавели също развива своя теория за Принцът, който като прототип на добрия управленец, би следвало да има право да упражнява насилие и неморални практики в името на добруването на цялостна концепция и общество. Донякъде като оправдание на Маркс и особено на Макиавели могат да служат епохите, в които са развили своите идеи – в тези времена монархията и тоталната власт са били преобладаваща форма на управление на обществото.
Дори ако разгледаме още по-краен пример (защото зад идеологията на Маркс все пак има някаква теоретична добра причина за революцията – а именно по-добър живот, поне според него в някакво имагинерно общество в резултат на революцията), а именно – призив за насилие без никаква морална причина – – например някой казва – искам този и този да бъде убит, и някой друг го извършва. Според мен идеологът няма вина или поне няма действителна вина, а по-скоро морална такава. Неговите мисли са материализирани от друг човек. Всеки човек според мен в определен момент е изпитвал някакво желание за лоши постъпки – в пристъп на гняв предполагам всеки е искал да върши някакво насилие, даже предполагам, че почти всеки е искал поне мислено да убие някого и то даже без да е имал солидни основания за това – например някой много ни е ядосал в магазина или на пътя докато шофираме. Но това означава ли, че нашата мисъл е равносилна на действието на човек, извършил тази наша мисъл – по-скоро не – защото резултатът от мисълта в най-лошия случай е някаква емоция в нас или в хората, с които я споделяме. Но тези емоции могат да бъдат преодолени, докато реалното действие има и физически необратим резултат. От тук смятам, че мислите и действията не са равнозначни и вината за мислите е много по-малка от действията. Както в положителен, така и в отрицателен план.
Като завършек на тази идея не искам да подценявам морално-психологическия аспект на идеите. Мислите и идеите също носят някаква доза сила и вина – както за положителните действия, така и за отрицателните. Те са подтика, който задвижва мотора, но най-важно е самото действие – то и неговият извършител би трябвало да носят отговорността и позитивите или негативите в резултат на извършването му.
Другото, което си мисля относно идеите напоследък, е нещо, което чаk сега разбирам, че е и идеята за “кенсъл културата“. А именно – трябва ли едно произведение да бъде осъдено и забранено, отлъчено, ако неговият автор направи нещо, което не одобряваме. Най-крайният пример – картините на Адолф Хитлер – ако харесваме картината на Адолф Хитлер, но не одобряваме неговите действия и личност, трябва ли да осъдим и произведението му. Не съм убеден кое е правилно, защото въпросът е много сложен. Според мен по-скоро не – трябва произведението да се разглежда само по себе си. В същото време смятам, че донякъде е справедливо обществото да осъди и чрез „отхвърляне“ да спре доходите на един автор, който обществото намира за аморален. Казусът е много сложен – тук е въпрос на личен избор. Затова не трябва да има и закони – не може да забраним нито едно произведение чрез закон, дори и „Моята борба“, защото така реално се доближаваме до идеите на хората, чиито книги забраняваме – а именно тоталитарните идеи. С две думи – смятам, че е правилно ако една група хора или организации преценят да отхвърлят определен автор на база на неговите действия и личност, несвързани с произведението, но не е правилно това да става със закон и да е незаконно да четеш или гледаш или слушаш определено произведение – напротив – трябва дори и „Моята борба“ да се продава свободно. Забраниш ли произведението, ще направиш идеите на автора символ на мъченичество и ще увеличиш изкуствено неговите последователи. А либерализмът и свободата трябва да приемат и съществуването на тоталитарните идеи, на робовладелските идеи, на расистките идеи и вместо да ги забраняват, да ги оборват с аргументи.
Друг аспект от настоящото есе е дали е редно, когато искаме пълна демокрация да забраняваме определени идеи и мисли. Това не накърнява ли демокрацията. В същото време пълната свобода, означава ли, че хората могат да изразяват и идеи, които са свързани с анти-свобода и агресия. Ако трябва да погледнем нещата изцяло от философска гледна точка – демокрацията би трябвало да дава право на всякакви мисли и идеи, дори такива, които я заплашват и са несъгласни с нея. Но на практика това може да доведе до много конфликти и агресия, а кой ще носи отговорност за последствията. Например ако децата в училище имат право да говорят расистки коментари, обиди и думи, кой ще е виновен, ако техният чернокож съученик се сбие с тях. Не можем да разчитаме, че всички хора – деца, възрастни са постигнали абсолютна нирвана и не могат да се засегнат от ничии думи. А тези, които казват, че са против „кенсъл“ културата и тя един вид ограничава свободата на словото, реално също биха се засегнали. Те в повечето случаи са скрити расисти и националисти и ако им кажеш някаква обида или закачка на тема техният кумир – да речем национална история, национален кумир, традиция и т.н., бързо биха забравили тяхната прокламация за пълна свобода на изразяването. Още помня как бях дал просто един измислен въображаем пример за Васил Левски и турски доктор – 99% от хората, които са чели тази статия изобщо не го разбраха или поне се опитаха да го изкарат като обида – а в същото време смятат, че свободата на словото би трябвало да включва пълно себеизразяване. Аз смятам, че всеки разумен човек може да прецени, че свободата на словото е важна, но когато тя наранява чуждите чувства, особено когато това се прави нарочно – все пак няма как да кажем, че расистките подмятания, шеги и обиди са плод на случайност – това би трябвало да бъде забранено и регулирано. Разбира се не трябва да се забраняват определени мисли, а само изразяване, което обижда хората на безпринципна основа – например да се обобщава и лепва лоши характеристики на хора само на базата на цвета на кожата им или произхода им.
Като обобщение смятам, че идеите и мислите и техните автори не могат да носят законова вина за мислите и идеите си, стига те да не са обидни на безпринципна основа. В същото време персонална отговорност е на всеки човек да разбере и проучи различните идеи и сам да ги приложи спрямо законите и личната си морална рамка. Оттук и отговорността и вината както за положителните и негативните резултати лежат на раменете на реализиращият идеята, а не на създаващия я. Ако бих могъл да кажа в примера с Маркс – вината е на Ленин, Троцки, Сталин и сподвижниците им, а не на самия Маркс.
Вторият казус относно регулацията на идеите, смятам, че идеите и мисълта трябва да са максимално либерални и свободни, но ако не са необосновани обиди. Така както един човек, който говори небивалици, го затварят в лудница, така и расисти и всякакви ненавистнически идеи трябва да бъдат лимитирани, защото не са обосновани с никакви аргументи.
Като начало нека вземем за пример едно най-обикновено художествено произведение. Зад всяко такова произведение стои идеята, че то е художествена измислица и следователно на никой не му хрумва да „вини“ авторът му за действията на хора, вдъхновени от него. Въпреки това – негативните произведения (ако мога така да ги нарека), които биха провокирали неоправдана злоба, гняв и агресия, по-скоро не си пробиват път и рядко стават достатъчно популярни за да имат голямо влияние. Аз дори не се сещам за такова произведение. В същото време позитивните произведения имат доста силно влияние. Под позитивно произведение нямам предвид само тези, които носят позитивни емоции – има и доста тъжни произведения, които донасят обаче развитие на човека. Да речем „Малкият принц“, като произведение, което най-първо изниква в съзнанието ми – е повлиял на позитивното мислене да доста хора, така че би трябвало да благодарим на автора му затова. Но въпреки това – добрите дела произтекли от това произведение би трябвало да са заслуга на хората, които са го прочели, осмислили и реализирали и този извод го правя основно на база на последващия анализ, където ще разгледам негативните дела вследствие на негативни идеи – там по-скоро прехвърлям вината пак на извършителя на действието, отколкото на човекът, измислил идеята. Освен това всеки може да изказва положителни намерения без това да му коства ресурси и време, но хората, реализиращи тези идеи, отделят от своите ресурси и време, което е доста ценно. Разбира се това е много базово казано – все пак много произведения и идеи костват много време и мисловна дейност, така че авторът му определено е вложил своя труд в създаването им.
Сега нека погледнем негативните идеи – като например – идеята , че трябва с насилие да се постигнат определени резултати. Например Маркс проповядва, че трябва да има революция и убийства за да се постигне комунизъм, но Маркс не убива никого, а някой друг взима идеята на Маркс и я развива. Николо Макиавели също развива своя теория за Принцът, който като прототип на добрия управленец, би следвало да има право да упражнява насилие и неморални практики в името на добруването на цялостна концепция и общество. Донякъде като оправдание на Маркс и особено на Макиавели могат да служат епохите, в които са развили своите идеи – в тези времена монархията и тоталната власт са били преобладаваща форма на управление на обществото.
Дори ако разгледаме още по-краен пример (защото зад идеологията на Маркс все пак има някаква теоретична добра причина за революцията – а именно по-добър живот, поне според него в някакво имагинерно общество в резултат на революцията), а именно – призив за насилие без никаква морална причина – – например някой казва – искам този и този да бъде убит, и някой друг го извършва. Според мен идеологът няма вина или поне няма действителна вина, а по-скоро морална такава. Неговите мисли са материализирани от друг човек. Всеки човек според мен в определен момент е изпитвал някакво желание за лоши постъпки – в пристъп на гняв предполагам всеки е искал да върши някакво насилие, даже предполагам, че почти всеки е искал поне мислено да убие някого и то даже без да е имал солидни основания за това – например някой много ни е ядосал в магазина или на пътя докато шофираме. Но това означава ли, че нашата мисъл е равносилна на действието на човек, извършил тази наша мисъл – по-скоро не – защото резултатът от мисълта в най-лошия случай е някаква емоция в нас или в хората, с които я споделяме. Но тези емоции могат да бъдат преодолени, докато реалното действие има и физически необратим резултат. От тук смятам, че мислите и действията не са равнозначни и вината за мислите е много по-малка от действията. Както в положителен, така и в отрицателен план.
Като завършек на тази идея не искам да подценявам морално-психологическия аспект на идеите. Мислите и идеите също носят някаква доза сила и вина – както за положителните действия, така и за отрицателните. Те са подтика, който задвижва мотора, но най-важно е самото действие – то и неговият извършител би трябвало да носят отговорността и позитивите или негативите в резултат на извършването му.
Другото, което си мисля относно идеите напоследък, е нещо, което чаk сега разбирам, че е и идеята за “кенсъл културата“. А именно – трябва ли едно произведение да бъде осъдено и забранено, отлъчено, ако неговият автор направи нещо, което не одобряваме. Най-крайният пример – картините на Адолф Хитлер – ако харесваме картината на Адолф Хитлер, но не одобряваме неговите действия и личност, трябва ли да осъдим и произведението му. Не съм убеден кое е правилно, защото въпросът е много сложен. Според мен по-скоро не – трябва произведението да се разглежда само по себе си. В същото време смятам, че донякъде е справедливо обществото да осъди и чрез „отхвърляне“ да спре доходите на един автор, който обществото намира за аморален. Казусът е много сложен – тук е въпрос на личен избор. Затова не трябва да има и закони – не може да забраним нито едно произведение чрез закон, дори и „Моята борба“, защото така реално се доближаваме до идеите на хората, чиито книги забраняваме – а именно тоталитарните идеи. С две думи – смятам, че е правилно ако една група хора или организации преценят да отхвърлят определен автор на база на неговите действия и личност, несвързани с произведението, но не е правилно това да става със закон и да е незаконно да четеш или гледаш или слушаш определено произведение – напротив – трябва дори и „Моята борба“ да се продава свободно. Забраниш ли произведението, ще направиш идеите на автора символ на мъченичество и ще увеличиш изкуствено неговите последователи. А либерализмът и свободата трябва да приемат и съществуването на тоталитарните идеи, на робовладелските идеи, на расистките идеи и вместо да ги забраняват, да ги оборват с аргументи.
Друг аспект от настоящото есе е дали е редно, когато искаме пълна демокрация да забраняваме определени идеи и мисли. Това не накърнява ли демокрацията. В същото време пълната свобода, означава ли, че хората могат да изразяват и идеи, които са свързани с анти-свобода и агресия. Ако трябва да погледнем нещата изцяло от философска гледна точка – демокрацията би трябвало да дава право на всякакви мисли и идеи, дори такива, които я заплашват и са несъгласни с нея. Но на практика това може да доведе до много конфликти и агресия, а кой ще носи отговорност за последствията. Например ако децата в училище имат право да говорят расистки коментари, обиди и думи, кой ще е виновен, ако техният чернокож съученик се сбие с тях. Не можем да разчитаме, че всички хора – деца, възрастни са постигнали абсолютна нирвана и не могат да се засегнат от ничии думи. А тези, които казват, че са против „кенсъл“ културата и тя един вид ограничава свободата на словото, реално също биха се засегнали. Те в повечето случаи са скрити расисти и националисти и ако им кажеш някаква обида или закачка на тема техният кумир – да речем национална история, национален кумир, традиция и т.н., бързо биха забравили тяхната прокламация за пълна свобода на изразяването. Още помня как бях дал просто един измислен въображаем пример за Васил Левски и турски доктор – 99% от хората, които са чели тази статия изобщо не го разбраха или поне се опитаха да го изкарат като обида – а в същото време смятат, че свободата на словото би трябвало да включва пълно себеизразяване. Аз смятам, че всеки разумен човек може да прецени, че свободата на словото е важна, но когато тя наранява чуждите чувства, особено когато това се прави нарочно – все пак няма как да кажем, че расистките подмятания, шеги и обиди са плод на случайност – това би трябвало да бъде забранено и регулирано. Разбира се не трябва да се забраняват определени мисли, а само изразяване, което обижда хората на безпринципна основа – например да се обобщава и лепва лоши характеристики на хора само на базата на цвета на кожата им или произхода им.
Като обобщение смятам, че идеите и мислите и техните автори не могат да носят законова вина за мислите и идеите си, стига те да не са обидни на безпринципна основа. В същото време персонална отговорност е на всеки човек да разбере и проучи различните идеи и сам да ги приложи спрямо законите и личната си морална рамка. Оттук и отговорността и вината както за положителните и негативните резултати лежат на раменете на реализиращият идеята, а не на създаващия я. Ако бих могъл да кажа в примера с Маркс – вината е на Ленин, Троцки, Сталин и сподвижниците им, а не на самия Маркс.
Вторият казус относно регулацията на идеите, смятам, че идеите и мисълта трябва да са максимално либерални и свободни, но ако не са необосновани обиди. Така както един човек, който говори небивалици, го затварят в лудница, така и расисти и всякакви ненавистнически идеи трябва да бъдат лимитирани, защото не са обосновани с никакви аргументи.
