Здравейте! Както се вижда от заглавието, срещам големи трудности с организирането на почивки и излизания със семейството ми. С малко дете сме, почти постоянно болни, но все пак в проблясъците, в които можем да отидем някъде, просто се изнервям до неузнаваемост, планирайки къде, как, кога...
Честно казано винаги е било така, дори и аз като бях малка. Мразех да пътувам с майка ми (разведени с баща ми), беше ужасно скучно с нея каквото и да е да се прави, не си бяхме близки емоционално също. Само на нея й беше окей да се разнообрази, аз нямах търпение да свърши мъчението. Изпокарвахме се брутално преди всяко ходене някъде, особено като станах тийнейджър. Не знам дали просто самите почивки бяха скучни, или от нейната компания се отегчавах, или какво толкова деляхме.
Но ето, че и сега се хващам, че при всяко организиране на почивка, се скарваме с мъжа ми. Сега уж е друго, имаме повече финансова свобода като сме възрастни, има хиляди места и човек може от ден за ден да се организира, но просто не знам къде ми/ни е проблема.
Конкретно не знам какво да посоча даже - огромен избор на места, което ме обърква, страх че мястото ще е гадно и непознато без удобства. Мрънкането и ленивото отношение на сйпруга ми към пътуването и шофирането. Детето, покрай което едвам се добирам да разгледам и запазя място. Или липсата на една свободна минута от работа и дома, в която изобщо да събера багаж и да организирам нещо. Или константния бърн аут и ментална умора. А като се доберем до мястото, разбира се, се почва пак ежедневните дейности и грижи покрай детето, дефактно непостоянно някой е с него. Но не искам да се оправдавам с детето, в крайна сметка проблемът още с организацията идва.
Извинения много, но искам да променя нещата и да имаме хубави злизание и почивки заедно, а не знам какво да направя. И по-заети семейства пътуват и то по сто пъти на година, а ние едвам едвам. А уж и на двамата ни се пътува много, не разбирам какво делим толкова... Направо се чудя като видя колко весело си прекарват хората, аз дори фалшива усмивка не мога да си сложа за една снимка на нашите изстрадани излизания.
Но все така става, че в последния момент се организира нещо, като изпушим от работа и ежедневие. А мен това допълнително ме вбесява, защото се чувствам, че отиваме на някаква почивка само защото вече не издържаме в ежедневието, а не защото заслужаваме малко почивка като нормални хора, без непременно да сме стигнали до преработване.
Благодаря, че ме изчетохме, исках да си споделя и да видя има ли други като мен и как променихте нещата. Около нас са все весело пътуващи семейства и се чувствам все едно само ние имаме такъв странен проблем с пътуването.
Честно казано винаги е било така, дори и аз като бях малка. Мразех да пътувам с майка ми (разведени с баща ми), беше ужасно скучно с нея каквото и да е да се прави, не си бяхме близки емоционално също. Само на нея й беше окей да се разнообрази, аз нямах търпение да свърши мъчението. Изпокарвахме се брутално преди всяко ходене някъде, особено като станах тийнейджър. Не знам дали просто самите почивки бяха скучни, или от нейната компания се отегчавах, или какво толкова деляхме.
Но ето, че и сега се хващам, че при всяко организиране на почивка, се скарваме с мъжа ми. Сега уж е друго, имаме повече финансова свобода като сме възрастни, има хиляди места и човек може от ден за ден да се организира, но просто не знам къде ми/ни е проблема.
Конкретно не знам какво да посоча даже - огромен избор на места, което ме обърква, страх че мястото ще е гадно и непознато без удобства. Мрънкането и ленивото отношение на сйпруга ми към пътуването и шофирането. Детето, покрай което едвам се добирам да разгледам и запазя място. Или липсата на една свободна минута от работа и дома, в която изобщо да събера багаж и да организирам нещо. Или константния бърн аут и ментална умора. А като се доберем до мястото, разбира се, се почва пак ежедневните дейности и грижи покрай детето, дефактно непостоянно някой е с него. Но не искам да се оправдавам с детето, в крайна сметка проблемът още с организацията идва.
Извинения много, но искам да променя нещата и да имаме хубави злизание и почивки заедно, а не знам какво да направя. И по-заети семейства пътуват и то по сто пъти на година, а ние едвам едвам. А уж и на двамата ни се пътува много, не разбирам какво делим толкова... Направо се чудя като видя колко весело си прекарват хората, аз дори фалшива усмивка не мога да си сложа за една снимка на нашите изстрадани излизания.
Но все така става, че в последния момент се организира нещо, като изпушим от работа и ежедневие. А мен това допълнително ме вбесява, защото се чувствам, че отиваме на някаква почивка само защото вече не издържаме в ежедневието, а не защото заслужаваме малко почивка като нормални хора, без непременно да сме стигнали до преработване.
Благодаря, че ме изчетохме, исках да си споделя и да видя има ли други като мен и как променихте нещата. Около нас са все весело пътуващи семейства и се чувствам все едно само ние имаме такъв странен проблем с пътуването.
