В офиса нещата вървят, но извън него се чувствам ужасно - нямам социална среда (освен колегите), нямам енергия или време за културни събития или социализация вечер след поредния дълъг ден в офиса.
Всеки път като се прибирам в България, отлагам максимално купуването на билет за връщане, защото ако знам кога се връщам в чужбина, почвам да броя дните, които ми остават в България, и да се мъча.
Завиждам на българските си приятели, които живеят много по-балансиран живот от мен - отделят време за хобита, ходят по концерти, имат енергия и време за излизане на вечеря или неделно кафе с приятелка.
Но не мога и да се реша окончателно да се върна, знаейки че в България би ми се наложило да работя с месеци за заплатата, която изкарвам в чужбина. Почти всички български колеги от университета (освен тези, които едва-едва завършиха) останаха в чужбина. Ядосвам се, че ето на - те успяха, защо аз не мога. Мисля си: ако в крайна сметка ще се връщам, какъв беше смисълът от целия този зор с образованието в чужбина (защото и тогава не бях ок с живота си там, но стисках зъби и броях семестри)?
А в същото време виждам, че психическото ми състояние се влошава - рева постоянно, нямам желание за нищо, отлагам (неработните) задачи със седмици…желанието ми за живот бавно се губи - дори хобитата ми вече не ми носят радост.
И все пак ми е трудно да реша какво да правя - и при двете алтернативи печеля нещо, но губя друго. Какво бихте ме посъветвали?
Мерси!