Бърнаут

Според мен първо намали темпото  и без това вариант имаш ти да напуснеш ... та и да ти кажат нещо на криво ако не си напуснала какво ще стане от това?
Второ според мен потърси подкрепа. Защото сама и с дете имаш нужда от подкрепа. И не отхвърляй ни родители , ни приятели, ни нищо. Приеми помощ , потърси варианти.
Като получиш подкрепа и се поуспокоиш ще измислиш какво да правиш .

Напускай и потърси помощ! Изобщо не е за подценяване подобно състояние, въреки, че по това, което описваш, не е толкова зле, но ако продължаваш в този ритъм, ще стане и дори не искам да описвам колко зле може да стане.

При подобна ситуация преди години, смених бранша, но останах в професията, не толкова висока заплата, ама заключвам офиса в 5 и не ми пука, никой не губи безобразно много пари, ако нещо се обърка.
Погрижи си се за себе си!

Edit: Не знам как юридически може да се уреди това в Бг, в Германия имах право на до 6 месеца болнични, започнах работа на втория месец на другото място, договорихме се с работодателя.

Аз не съм била в подобна ситуация,но моя приятелка - да. Тя успя да се договори с работодателя да я съкратят и беше 1 година на борсата. Съвзе се, че даже и предложение за работа получи към края на периода. Не е сменила областта на работа (която сама по себе си е натоварваща и ангажираща те по всяко време), но го кара по-леко.

Значи, коментар от мен и няколко съвета. Ако сама не си поставиш граници и не се промениш, този проблем ще съществува на всяка друга месторабота.
Ако имаш "твои хора" / подчинени, които не си обучила добре, за да се справят и без теб, веднага да поправиш грешката. В противен случай ще имаш същия проблем при друга работа.
Ако хората са малко, говори с управителите да увеличите състава.
Правило в нашата фирма е, че който си носи служебния мобилен телефон с него по време на отпуска или болничен, е длъжен да отговаря на обажданията. Който не иска, оставя си телефона в офиса, за да го поеме заместващият. Личният номер затова личен, за да се дава само на близки и приятели.
Твърдо правило по време на отпуска или болничен - звъни се само в спешен случай. От ръководителя зависи колко спешни случаи има, които изискват неговата намеса.
Работното време се спазва. Ако стоиш до късно, започваш работа по-късно и обратното. Имах един шеф преди години, който много обичаше нощем да не спи, спеше до 11,00 ч. и идваше по обяд на работа. Опита се с мен да прави някакви срещи в 19,00 ч., но беше отрязан набързо.
Моя приятелка изкара половин година в болничен точно заради бърнаут. Но ти ще си прецениш колко ти е важна финансовата страна, защото болничните са си по-малко пари.

Аз по едно време имах партньорка-германка, работеше, каквото и аз. Моето беше един постоянен стрес и претрупаност, защото трябваше да се обработват множество заявки. Обаждам се аз на германката и я моля да ми обработи моята заявка по-бързо, защото ми е много спешно, клиентът бърза.
Тя ми отговаря едно такова спокойно, премерено и засмяно:
-Ами няма да стане, госпожо Х, по реда на постъпването на заявките може би ще стане утре, не съм сигурна.

Аз пак пламенно започвам да я убеждавам колко ми е спешно, колко на клиента му е спешно, а тя пак спокойна и усмихната:
-Ооо, дааа, разбирам, дааа. Ами ще ви изпратя, щом стане готово, но по реда на постъпването сигурно ще го обработя утре.

Еййй, тая жена ми е една пътеводна светлина. Въобще германците как работят, ми е пример. Делово, без грам емоция, професионално и МНОГО спокойно. Аз едно писмо да напиша, влагам толкова емоции, колкото германската ми колежка сигурно и за година работа не влага.

Ако можеш да си изработиш такова отношение към работата - че това е просто работа, всичко се бработва по реда на постъпването, съвсем професионално и в рамките на законоустановеното работно време. И което остане, просто отива за утре, госпожо Х, това е положението.

Uncommon за да няма емоция при писмата имаш шаблони създай си директориийка с шаблони .

Същата съмм!

Имала съм късмета да напусна работа, с разрешение от шефа. Уникален шеф! Толкова доверие ми гласува..подписа ми молбата без дата т.е, когато реша съм свободна да "отпътувам"
Чов.ресурси гледаха като "наср*ни" , никога няма да ги забравя :ДД
Подмолните ми колеги знаеха, че няма да ги оставя в нужда, и докато не ми намерят заместник...ех, времена...: )

Никакви емоции не влагам аз в работата, учи се това, не е лесно, ама е въпрос на оцеляване.

Ако се шашках от проблеми в офиса , досега да съм умряла. Имало краен срок , имало шефове. Да си има, то човек пък има предел на възможности, отделно с чужди задачи не се наемам да се занимавам ( преди години съм го правила много пъти, няма смисъл...). От хората под мен, поемам отговорност само за тези които сами поемат отговорност. Заставам зад екипа си , но има и там граници. Тези които се опитват да прехвърлят работа на друг или на мен, ги ескалирам по-нагоре. Нямам друг начин, инак ще умра... Буквално,
Тези западни колеги, много обичат да натискат. Дай им зор обаче ти на тях,,, охо , голяма драма... Питаш, никой не те отразява... После ти си виновен.. Абе ужасна работа.
Наели са ни за да им вършим гадните задачи, да оправяме каши и да сме им все виновни. Говоря за нас българите.
Към авторката, първо си си важна ти самата и детето. После идва всичко останало. Работа ще си намериш щом си отговорен човек.... за  Бърнаут... вземи си болничен и толкова... После? ще го мислиш после...  Запази себе си... работа и фирми бол...

Един петък в далечната 2016, закарах детето до училище и се върнах до вкъщи, да си взема телефона. Тръгнах за работа и не стигнах. Строполих се до вратата. Така ме завари мъжа ми - ревяща, тресяща се и не можеща и дума да обели. С палтото, обувките, свита в ъгъла. В понеделник дадох заявление за напускане. Нито съм мислила ще си намеря ли работа, нито нищо. Шефът протака три месеца. Работих доста години на това място и си имахме уважението. Молби, пусни отпуск, прати пряк шеф за разговор, отказвах да се върна. Накрая той се примири. Каза, че ме разбира, но тоя проблем не може да го реши, т.е. не иска. Професията ми по принцип е стресова, но случващото се в офиса беше... меко казано нетърпимо, тормоз.  Тормозителят остана и не беше шефът, а колега. Платих със здравето си. Дълго е, не ми се пише, плащам и днес.
Намери начин да се съхраниш, ТафТаф. Не си струва цената.

Смених да. Миналата година си дадох сметка, че тиквени медали няма да получа  (след 12+ години на предната работа) А от реакцията на висшето ръководство се видя, че и на челна стойка да застана... ... всичко си е за моя сметка. Поне си казах всичко, което исках да кажа.. и повлякох крах за още няколко колеги
Бях си намерила работа преди това, всъщност ме търсиха известно време.. и просто реших, че явно трябва да приема. Между двете работи си оставих месец дупка в нищоправене и айляк (което не ми се е случвало от началото на живота  ми като цяло). Та тъй - надявам се да е за добро, макар че новото място е малко странно откъм организация Ама пък то и нямам много база за сравнение, така че... докато ме държи ентусиазма

Нямах предвид това. Няма значение, посланието ми беше към авторката на текста за бърнаут - че задължително трябва да успокои топката, да спре да влага сърцето и душата си в работата и да подхожда по-скоро като механична машина, която работи с определено темпо и с края на работното време се изключва.

много трудно ако не си научен на тези трикове от малък, а това мног омалко бг родители го правят. даже напротив. Децата са подлагани на непрестанен натиск и натоварване от малки с какви ли не частни уроци и пр. , но социалната компетенция , комуникация, реторика, психология , реторика, софтскилс и пр. са при повечето на никакво ниво. В работата веднага се отразява .
И друг вариант е придобити. Т.е. напасваш се и се учиш на самосъхранение/

Честно казано това не става от днес за утре и не носи по-малко стрес. Както и се осъществява чувствително на доходите - като почнеш от А и Б на нещо, ти плащат за толкова. Колкото и да не му пука на човек за парите на първо четене, на второ те носят някакъв комфорт да си посрещаш разходите, които не изчезват мигновено.
Явно авторката е добра в това, което прави. Нека да продължи да го прави - инвестирала е години, за да стигне до ниво на професионализъм. Просто да си промени нагласата.

А вече, ако обмисля да сменя сферата, да си действа поетапно в тази посока.

Абсолютно.
Примера с германката е хубав.
Работата си е работа. Но трябват и граници. Има работодатели не ги знаят. Ама в случая и авторката не си ги знае. И върху това трябва да работи.
Авторката определено има трудов договор. Да почва да си го спазва.
Ако авторката получи някои инфаркт, единствените потерпевши ще са нейните близки и нейното дете. Шефовете ще им е мъчно за 3 дни и ще намерят друг човек. След време ще забравят дори, че е съществувала и че е влагала толкова много.

Таф, ето ти моето предложение. Някои написа, че е взел болничен за бърнаут. Проучи въпроса спешно. Ако може, тогава ще си доста време в почивка, ще се възстановиш и ще прецениш дали да оставаш или да търсиш. Също така след болничния поведението на началниците ти ще ти даде представа за какво се бориш и има ли смисъл.
Пък ако не стане с болничен преди напускане говори с тия хора. И ако те не стоплят ситуацията, тогава да им метне молбата.
Аз като напуснах си търсех работа за същите пари. Получих предложение в същата сфера, но за по-ниска заплата. Отказах. Беше ми малко криво, все пак е работа, но не ми се работеше за мижави пари. Рискувах и не приех. Понякога за да спечелиш нещо, първо трябва да загубиш.
После намерих по-хубава.
Впрочем моите проблеми започнаха на работата , която напуснах, е че имах коремна операция преди време. Настояваха седмица след операцията да се върна на работа. При нас нямаше хоум офис. Обясних за пореден път на шефката, че съм оперирана в корема и поне месец няма да съм там, а може и два. Принципно трябваше и три. Но на втория се върнах. Че ми дожаля. Ама явно не е трябвало.
Грозно е да искаш от прясно опериран човек, който едвам ходи и е на антибиотици да ти тръгва на работа. Това е слабоумно.
Заслужиха си ада който им стоварих.