Бърнаут

Бърнаут е сериозно нещо и трябва да се обърне внимание. Поне вземете болничен и се отдайте на почивка, лечение, среща с психолог.

Аз преживях нещо подобно, напуснах за един ден, след като мениджмънта не прояви особено разбиране. Бях в изпитателен срок и ми прекратиха договора по чл. 71.

Трябваха ми поне два месеца да се оттърся. Имах косопад, който спря два-три месеца след това. Дано се оправите скоро!

Знам за какво говориш. Напуснах работата си, без да съм намерила нова.  Имах дълъг срок на предизвестие заради позицията в компанията и това ми даде шанс да си намеря нова по-хубава работа при по-добри условия. Явно съм била в отвратителен, но и в щастлив период.
Месеците с предизвестието се изнизаха много бавно, дори последния ден стоях до 7 на работа, за да не оставям несвършени неща. Направила съм много добре, че съм взела решението да се разкарам. За мене беше станало нетърпимо положението. Това се разви точно по времето на най-сериозното затваряне през 2020. Много фирми дори интервюта не правеха. Бяха притихнали и не знаеха какво ще става.

Проблемът е, че болничен буквално ще ми излезе през носа като се върна - ще съм още по-претрупана. Няма как да си почина психически, като знам какво следва. Не мога да си представя, обаче, да продължа да карам така още месеци и не дай боже години. Имам финансова възможност да не работя известно време, но в сферата, в която съм, има висока вероятност да не успея бързо да намеря нова работа. А ако остана твърде дълго без - дупката в CVто да се окаже сериозна пречка и да стана трайно безработна. Разведена съм с дете и не мога да си позволя прекалена несигурност. В същото време буквално вече има отражение върху здравето ми и трябва да сложа стоп веднага. Усещам се направо в капан.

Според мен, без много да бързаш или да се бавиш, започни да си търсиш ново поприще, което да не те натоварва. След като вече има отражение на здравето, нещата стават много сериозни. Просто измисли спасителен план Б - не знам какъв, но да не те съсипва, защото така далеч няма да стигнеш. Детето ти има нужда от теб.

Два пъти съм стигала до бърнаут (или поне така си мисля):

1. Когато удари карантината и всички се прибрахме да работим от вкъщи. Тогава шефовете постоянно ни пишеха и ни занимаваха с глупости, само и само да разберат дали наистина седим и работим, а не сме забегнали нанякъде. Редовно ни слагаха срещи или ни пишеха в извънработно време, защото знаеха, че лаптопите са пред нас и не можем да минем с оправданието "лаптопа е в офиса, ще погледна утре сутринта за какво става въпрос". И целия екип работехме страшно много, правехме неусетно много овъртайм, който беше недоказуем и нямаше как да ни го платят. И в един момент забелязах, че съм изтощена, нервна, подскачам като заек когато ми изпищи телефона или лаптопа, отменям лични ангажименти и уикенда не мога да стана от леглото. И вкарах ясни граници, спрях да отговарям в извънработно време, наложих си в 6 да ставам от лаптопа и малко по малко нещата влязоха в ред. Шефовете не съм ги информирала изрично, в началото бяха леко изненадани, попитаха защо не съм на разположение, при което учтиво обясних, че работният ми ден е 8ч, от 9 до 18:00 и в извънработно време нямам възможност да присъствам на срещи и да отговарям на обаждания. Беше ме много страх от последиците от този разговор, но реално нямаше такива за мен, просто ме оставиха на мира.

2. Когато започнах нова работа в началото на миналата година - подведоха ме много на интервюто, сложиха ми кофти шефка, вечно недоволна и ми дадоха да оправям процесите в екип, в който всеки прави каквото си иска. Работих с голямо желание, но всичко което правех беше отхвърляно или критикувано с широка усмивка, аз се стараех все повече с надеждата в един момент нещата да потръгнат и изпаднах в омагьосан кръг. За капак, настояваха да се работи от офиса, половината колеги бяха с ковид, някои от болните дори идваха на работа (?!?!?!). И започнах пак да съм вечно изтощена, започна всеки ден сутрин да ми тече кръв от носа и не мога да я спра до обяд, свалих кг (от 48 станах 42, не звучи много, но на дребен човек като мен личи ужасно много). И просто напуснах, без да съм намерила друга работа, просто трябваше спешно да се махна от тоя ад.

Та това е моя опит. Идентифицираш причините и почваш да ги бориш една по една.

Щом имаш финансовия комфорт, възползвай се!
Напиши ми на лични коя е сферата ти и в кой град живееш.
Аз също имах финансова възможност да не работя известно време, затворих очи и подадох молбата за напускане. Опитаха се да ме задържат и знаех, че ще го направят, затова се бях самообработила  да не дам шанс на "да помислим и ние, и ти..."

През последната година мисля, че преминавам през нещо такова- несигурност в работата и невъзможност за контрол върху ситуацията, комбинирани с крайна демотивация за каквото и да било. Чувствам се изчерпана и изтормозена. Не зная дали е бърнаут. През лятото почивах един месец, от първия ден на работа се чувствах аналогично на това, както и преди отпуската. През отпуската работих, защото нямам заместник.
 В момента съм в предизвестие, отивам на по-ниска и нископлатена длъжност, но имам неистово желание за промяна.
Не знам доколко бях полезна, но за мен решението е това - цялостна промяна, искам да избягам от сроковете и проблемите.

Напусни работа!

При мен имаше разбиране от началството, даже повече, отколкото очаквах. Бях готова да напусна от днес за утре, просто не можеше така да продължава, физически не можех буквално да стана от леглото, а и голямото ми дете беше тогава на 1,5 години и бяхме в голямото затваряне. Шефът ми каза тогава, че не иска да напускам и да оставам без доходи и да си кажа условията, за да видим какво могат да ми предложат. Спрях веднага работа по проекта, който ме беше докарал до това състояние, шефът ми обра всички негативи от това, аз поисках да мина на 4-часов работен ден за поне 3 месеца с опция за удължаване на периода. Позицията ми не предполага особено такава почасова работа, но се съгласиха. Паралелно с това тръгнах на физиотерапия и на психотерапевт и се позакрепих за около 6 месеца.

Милинка, буквално в момента изпитвам неистово желание да избягам. Нямам страх, че ще ме уволнят, в момента съм им много нужна, но тъпо и упорито на много високо ниво се отказват повече бройки при очевиден overload и текучество в екипа ни, съответно поставян многократно проблем на масата. Аз съм първо ниво мениджър и се чувствам между чука и наковалнята - да си защитя хората и да поемам от тяхното натоварване и да се опитам поне малко да намаля лавината от задачи. Вече съм толкова изтощена, че имам нужда от поне месец пълна почивка.

Да, това, което описваш, е сходно при мен. Само, като видя, че звъни непознат номер, и ми иде да се гръмна. Очаквам от някоя надзорна институция да звънят за поредния проблем. При нас ръководството са чужденци извън БГ, от началото на пандемията не са стъпвали в БГ и съм на предна фронтова линия. Сутрин шефката пише в 7.30-8, без да се съобразява, че имаме часова разлика. През нощта са се натрупали мейли и с първото отваряне на очите, проверявам часа и след това мейла през телефона.
Проблемът е, че и месец почивка няма да допринесе с нищо за подобрение на положението. При нас всеки чака в мое лице решение на поредния проблем и ми звънят от най-голямата глупост до най-сложния проблем. Така не може да се кара дългосрочно. От 2 години съм така и с пяна на уста чакам да оформя трудовата книжка и да отида на новата длъжност, за да бъда обикновен офисен планктон. И аз съм необходима, но нямам сили да продължавам в тоя дух. В младите си години носех много на стрес, но на 40+ определено имам нужда от баланс.

Я зарежи хората под и над тебе.
Ти си важна - да си здрава заради детето си. Като се влошиш кой ще го гледа?
Вземи дългосрочен болничен за нещо, да се оправят. Ако има спешна работа ще я свършат. И не мисли, че тебе чака. Ако умреш нощес - няма да се затрие фирмата, нали.
Имах подобен проблем - все повече работа,  на принципа - пред пенсия си , ще бъхтиш,  няма къде да ходиш. Ами един хубав ден в края на 2019 г. написах заявление за напускане. Тогава чак се сетиха, че заплатата  от 2014 не е актуализирана, че работата може да се раздели с други колежки.  Бях непреклонна - махам се, не ви ща нито меда, нито жилото. От тогава си седя в къщи, пътувам в чужбина при дъщеря ми и внуците, търгувам си на борсата и така.
Но все още поне 1 път месечно сънувам кошмарната ми последна месторабота.  А и заплатите на колегите все още са 3цифрени и не са актуалиирани. Аман от шефове - измекяри, проклела съм ги.

Милинка и двата ти поста, все едно аз съм ги писала. И при мен е от доста време, но с поредния напуснал вече е съвсем непоносимо. Точно същото положение е и при мен. Явно просто трябва да хвърлям предизвестието и това е.

Аз избрах варианта да дочакам смяна на работата, но направих огромен компромис по отношение на позиция и заплащане. В момента нямам никакви оплаквания към заплащането, но за да предприема тази смяна, значи съм стигнала до предела и отвъд. Помисли и за такава опция, колкото за временен пристан, докато си прегрупираш силите.