С годините станах все по-екзистенциална. Нямаше да е проблем, ако последните години не ме удариха като влак. Просто връщайки се назад и усещайки в ретроспекция как нещата станаха по-зле и по-зле, кара ме да се замисля това има ли смисъл да продължава. От малка не съм била добра със неща свързани с емоции, но положението само се влушава. Емоциите ме напускат и всичко постепенно става сиво без никакво разнообразие от черно и бяло. Чувствам че хората са родени да виждат цветове докато аз никога не съм имала тази възможност. От малка фактът че съм ходещо, дишащо и мислещо същество ме кара да се питам защо. Спомням си множеството случаи на 5 годишното ми аз в детската градина. Вместо да спя аз гледах тавана и си задавах въпроса защо ми се е паднало на мен да се появя тук и сега. Задавах си такива въпроси чувствайки чисто объркване. Накрая този отреден ни час спане минаваше като минути с впереният ми поглед в тавана. Още бях малка и любопитна, виждах всичко през детски очи и се питах тези работи от любопитство. Задавах си тези въпроси с неутрални чувства. Но с времето везните се наклониха към много по тъжни чувства. Питам се същото всяка вечер от години, но потънала в отчаяние опитвайки се да плача възможно най-тихо. Защо трябва да съм тук и сега? Защо трябва да да ми тежат толкова болезнени чувства и преживявания само за да умра накрая? Като за едното нищо?
Всеки ден като нещата ми дойдат в повече се чудя защо продължавам да си го причинявам като мога лесно да прекратя всичко. Много пъти съм била силно склонна и на 2 пъти бях в началото на опит да прекратя живота си, но все нещо ме спира. Не мога да разбера какво е, и за момента съм си поставила за цел да го открия, от чисто детско любопитство. Открия ли го обаче какво следва? И представа нямам. Но и не ми пука.
Осъзнах че винаги всичко ми е било безразлично. Затова често не разбирам неща като семейството и емоционални връзки. Ако не беше възпитанието на майка ми, щях да съм доста неприятен човек.
В момента нещата са неутрални, което значи ок. Не съм тръгнала да правя нищо, но съм забелязала че това положение обикновено не се задържа дълго така че не знам какво следва. Просто се разсейвам
Знам че това прекрачва границата на обичайния екзистенциален те първа излизащ от пубертета тинейджър и то жестоко, но и не знам какво да направя. Както споменах, цял живот съм била така, просто напоследък клони към липсата на желание за каквото и да е. Не мога да се накарам да искам да живея и дори не знам дали искам
Кажете ми как мога да се справя с това сама? Никой външен не може да ми промени ситуацията освен ако аз не го искам, но как да се накарам?
Съжалявам, ако има грешки, не ми се проверява
Всеки ден като нещата ми дойдат в повече се чудя защо продължавам да си го причинявам като мога лесно да прекратя всичко. Много пъти съм била силно склонна и на 2 пъти бях в началото на опит да прекратя живота си, но все нещо ме спира. Не мога да разбера какво е, и за момента съм си поставила за цел да го открия, от чисто детско любопитство. Открия ли го обаче какво следва? И представа нямам. Но и не ми пука.
Осъзнах че винаги всичко ми е било безразлично. Затова често не разбирам неща като семейството и емоционални връзки. Ако не беше възпитанието на майка ми, щях да съм доста неприятен човек.
В момента нещата са неутрални, което значи ок. Не съм тръгнала да правя нищо, но съм забелязала че това положение обикновено не се задържа дълго така че не знам какво следва. Просто се разсейвам
Знам че това прекрачва границата на обичайния екзистенциален те първа излизащ от пубертета тинейджър и то жестоко, но и не знам какво да направя. Както споменах, цял живот съм била така, просто напоследък клони към липсата на желание за каквото и да е. Не мога да се накарам да искам да живея и дори не знам дали искам
Кажете ми как мога да се справя с това сама? Никой външен не може да ми промени ситуацията освен ако аз не го искам, но как да се накарам?
Съжалявам, ако има грешки, не ми се проверява
