Здравейте!
Отдавна съм във форума. Споделям моята история и се надявам да получа от вас съвети, критика и всичко, което мислите.
Аз съм на 31,омъжена с дете на почти две години. С половинката ми сме от почти 10 години заедно - работихме, пътувахме, имали сме спорове и караници, но винаги винаги е имало компромиси и нещата са влизали в ред. Решихме да имаме дете и стана от първия път. Имах кофти бременност - лржах през повечето време, изживявах стрес ежедневно последните месеци от бременността. При раждснето пак имаше драма, но Слава Богу родих едно прекрасно дете. Прибрахме се вкъщи, започнах да си го гледам с любов и търпение до преди няколко месеца. Живеем в различен град от този на родителите ни, на има няма 100 км. Знаете миналата година - пандемия, ние с бебе, стрес. И така - 0 помощ от никой. Тази година вече усетих, че започва да ми идва на нагорнище. Искам да вметна, че мъжа ми гледа детето абсолютно наравно с мен. Мъка ми беше, че родителите ми не искат да гледат сами малкия, защото мама се притеснава. А пък е имало пъти, в които сме искали да го гледа някой, за да отидем ей така един ден на спа или на басейн или просто някъде. Зс година и девет месеца никой никога не го е гледал за секунда. Разбира се, че никой не ни е длъжен. Въпроса е, че аз превъртях играта. Умората, стреса, недоспиването отключиха проблеми със щитовидната жлеза. Бях на терапия, влезе в норма уж. Но аз се промених. Станала съм много нервна, крещя на детеро, избухвам, рева, пищя, аз съм извън контрол. От грижовната майка, която бях сега се превърнах в един тотален изрод. Мразя се. И го осъзнавам и пак повтарям грешките си. Детето се озлоби към мен, нормално. Хем ме търси, хем като ме види и започва да агресира. Загубих близка приятелка - каза ми, че я натоварвам много и иска да се дистанцира за момента. Ако продължавам така ще загубя сигурно и семейството си. Дразня се на всичко, полудавам от всичко - защо детето е станало рано, защо не си е изяло всичко, защо е спало малко на обяд. Тези неща ме изкарват извън контрол и развалят целия ми ден. Имам чувството, че сега ме е хеанала следродилната депресия. Моля ви за съвети как да се спася от себе си.
П. С Родителите на мъжът ми са предлагали дс гледат малкия с преспиване, но аз им нямам вяра. Много ги харесвам, но са супер разсеяни. Малкия още не говори и те не могат да разберат какво иска. Пиша за тях, защото споменах за моите родители.
Но не в това е проблема. Проблема съм аз и моята глава.
Благодаря ви!
Отдавна съм във форума. Споделям моята история и се надявам да получа от вас съвети, критика и всичко, което мислите.
Аз съм на 31,омъжена с дете на почти две години. С половинката ми сме от почти 10 години заедно - работихме, пътувахме, имали сме спорове и караници, но винаги винаги е имало компромиси и нещата са влизали в ред. Решихме да имаме дете и стана от първия път. Имах кофти бременност - лржах през повечето време, изживявах стрес ежедневно последните месеци от бременността. При раждснето пак имаше драма, но Слава Богу родих едно прекрасно дете. Прибрахме се вкъщи, започнах да си го гледам с любов и търпение до преди няколко месеца. Живеем в различен град от този на родителите ни, на има няма 100 км. Знаете миналата година - пандемия, ние с бебе, стрес. И така - 0 помощ от никой. Тази година вече усетих, че започва да ми идва на нагорнище. Искам да вметна, че мъжа ми гледа детето абсолютно наравно с мен. Мъка ми беше, че родителите ми не искат да гледат сами малкия, защото мама се притеснава. А пък е имало пъти, в които сме искали да го гледа някой, за да отидем ей така един ден на спа или на басейн или просто някъде. Зс година и девет месеца никой никога не го е гледал за секунда. Разбира се, че никой не ни е длъжен. Въпроса е, че аз превъртях играта. Умората, стреса, недоспиването отключиха проблеми със щитовидната жлеза. Бях на терапия, влезе в норма уж. Но аз се промених. Станала съм много нервна, крещя на детеро, избухвам, рева, пищя, аз съм извън контрол. От грижовната майка, която бях сега се превърнах в един тотален изрод. Мразя се. И го осъзнавам и пак повтарям грешките си. Детето се озлоби към мен, нормално. Хем ме търси, хем като ме види и започва да агресира. Загубих близка приятелка - каза ми, че я натоварвам много и иска да се дистанцира за момента. Ако продължавам така ще загубя сигурно и семейството си. Дразня се на всичко, полудавам от всичко - защо детето е станало рано, защо не си е изяло всичко, защо е спало малко на обяд. Тези неща ме изкарват извън контрол и развалят целия ми ден. Имам чувството, че сега ме е хеанала следродилната депресия. Моля ви за съвети как да се спася от себе си.
П. С Родителите на мъжът ми са предлагали дс гледат малкия с преспиване, но аз им нямам вяра. Много ги харесвам, но са супер разсеяни. Малкия още не говори и те не могат да разберат какво иска. Пиша за тях, защото споменах за моите родители.
Но не в това е проблема. Проблема съм аз и моята глава.
Благодаря ви!
