Истанбул [тема 55]

Отново по маршрута покрай стените на Топ капъ (искахме да минем през външния двор, но поради големите опашки успяхме едва в неделя), през Соукчешме (този път имаше две български коли с червени номера пред къщите там...) и за кратка спирка в Гюлхане. На входа взехме царевица и кестени и поседяхме в прохладата на парка.


От там излязохме през страничния вход (на метри под спирката на трамвая прохода, предполагам го знаете) се спуснахме по трамвайната, като на Сиркеджи не завихме надясно, а пресякохме и продължихме напред към Египетския. Търсехме магазина на LCWaikiki, защото точно в този ден реших да облека на малкия потник, а се оказа, че духа прохладен вятър. Освен това каишките на раничката му го дразнеха... Та, вместо да се връщаме (още на Соукчешме установихме проблема) мама реши, че ще се ходи в магазина. Купихме фланелка и... възглавница за пътуване със Спайдърмен... (на тази фаза сме в момента).
После минахме през уличките встрани и леко над Египетския (долната, съвсем крайна част на "гащите"), за да отидем до нашия дюнер и да хапнем. После спускайки се обратно надолу пресякохме направо страничното крило на Мъсъра, а аз пътьом се осведомих дали работят и в неделя, че скоро не съм гледала, а покрай затварянията имаше моменти с различен режим. За тези, които се интересуват... Да, работят. Излязохме на площадчето с готините синьо-зелени каскади, статуята на продавача на симит (и поредното WC) и след кратък престой с поредните закупени бутилки вода отидохме към пристана на Турьол на Еминьоню. Метнахме се на корабчето, което вече беше доста пълно (оставаха само няколко минути), но нашата цел беше просто да се насладим и разхладим, а не да правим снимки. Седнахме на средните пейки. Надявах се, че малкият ще може да поспи, тъй като го изтормозихме тези дни. Нямаше как да се връщаме в хотела за сън и го лишихме от тази му необходимост в почти всички дни. Без този. Заспа някъде преди втория мост и поспа около час на пейката, с възглавничката на Спайдърмен, която свърши чудесна работа и като стандартна възглавница. За да си почине максимално, не слязохме на Юскюдар, като мислех, а останахме до Еминьоню и на връщане.

Слизайки на пристанището, се отправихме към другата страна на моста за пристаните на Шехир. Мислех да отидем до Юскюдар и от там да вземем маршрутката, както бяхме направили предния път. Смятах да ползвам Юскюдар и защото от там има до по-късно транспорт. Минавайки покрай първия откъм моста терминал обаче видяхме, че фери за Кадъкьой потегля след минута-две и се метнахме (осъзнах, че не е нужно и на отиване да сме през Юскюдар, ама съм малко албански...). Седнахме отвън, на пейката, опасваща салона (изключително много обичам да пътувам там), за да се насладим на гледката към историческия полуостров, а малкия метнА една кръгла вафла.

Пристигнахме бързо на пристана в Кадъкьой. Отдавна не бях ходила там, но на камерите бях виждала, че има огромен информационен екран, който показва кой автобус от кой перон тръгва. Така за секунди фиксирах откъде потегля 8А. Перонът беше близо, но въпреки това отивайки там, видяхме как автобусът потегля и макар че се забави, докато успее да излезе от зоната, шофьорът не пожела да отвори вратата, въпреки настойчивите молби на няколко човека. Явно нямат право... не знам. Само след няколко минути застана следващия автобус по линията, почакахме малко да му дойде часът и потеглихме. Минахме покрай бика (който исках специално да посетим, но времето не стигна и за там...) и започнахме да криволичим из азиатските квартали. Голямо пътуване (около час и половина от слизането на Кадъкьой до заставането пред пеещите фонтани), голяма разходка през няколко нюанса на живота в този град. Доста мизерни райони се редуваха с луксозни сгради и такива от по-среден клас.

Минавайки целия маршрут на 8А до предпоследната спирка, се озовахме на стотина метра над входа към водните градини, който е от страната на булеварда и кметството на Аташехир. Влизайки, попитах гювенлика отпред до колко се движат маршрутките до Юскюдар. Дамата беше категорична, че до 23 ч... Минахме през търговския център и точно вече виждахме фонтаните през вратите, когато почна програмата. Чудесна е и се радвам, че този път я видяхме, защото отново духаше доста, особено по част от пътя, а и едни черни облаци се бяха задали, като слязохме на Кадъкьой... Ако втори път бяхме отишли на туйтУ на географията напразно, сигурно трети път нямаше да се метна, поне докато няма по-уреден и бърз транспорт, който да върви до някакъв нормален час, а не да спира със заспиването на кокошките.
Та, изгледахме програмата първия път и се огледахме къде да хапнем, докато ѝ се наслаждаваме отново. Между другото, около водната площ има няколко часовника, които отброяват времето до следващата програма. Не обърнах внимание с точност, но е на повече от 20 и на по-малко от 30 мин. интервал. Видяхме 3 или 4 „танца“ на фонтаните, като мисля, че не бяха с еднаква музика. Седнахме да хапнем в Tost academisi, но не ядохме тостове (за което съжалявам, като гледам снимките). ММ и детето ядоха паста, а аз – пилешки хапки и лучени кръгчета. След салатата нямах място за друго. И това ми дойде много, въпреки че го споделихме. Салатите са големи и много хубави. Пастата също одобриха мъжете. Цените не са ниски, но въпреки разхитителното поръчване, платихме под 50 лв.
Тръгнахме към 22 ч. Броячите вече не отброяваха време, което значи, че последната програма е преди този час. Магазините затваряха... Явно до това време приключва активната работа на обекта. А ние излязохме да чакаме заветната маршрутка за Юскюдар... Не бяхме единствените...
Чакахме повече от половин час. Минаха 2-3, но за Кадъкьой, а според наличната ми информация от там нямаше как да се върнем в европейската част. (Струва ми се, че не е така обаче. Трябва да разуча какви ферита има до там късно, защото от покривната тераса на хотела виждах да вървят нататък корабчета и около полунощ...) Нямаше и как да ровя в нета. Та, чакахме си ние... А хората около нас като видеха, че се налага, взимаха таксита. Едно арабско семейство се натовари чак за Лалели... Ама те бяха толкова хора, че може и по-изгодно да им е. Когато наближи 22:40, вече бях благословила всички виновни и невинни.
Започнахме да се оглеждаме и ние за такси. Завърнахме едно от отсрещното платно и го питах колко ще ни вземе до Юскюдар. Каза, че на апарата ще се види, но на настоятелното ми питане отговори, че около 50 лири. Струва ми се, че щеше да е по-малко, даже. Между другото, 50 метра по-надолу се обърнах... на спирката беше поредната маршрутка, която вероятно вече е била за Юскюдар, но нямаше как да сме сигурни, още повече, че едно местно момиче ни каза, че не е сигурно дали ще мине, предвид късния час. Не съм наясно как стои въпросът с разписанията на този тип транспорт... В колата вече шофьорът ни попита къде отиваме и на отговора ми, че ще се придвижим до Султанахмет, като минем отсреща с Мармарай, започна нещо да говори, ама вече рязко надвиши моите способности по турски. Не знам защо като им кажа пет приказки, решават че зная езика. Явно ми се отдава
След като вдяна, че не съм "абла", ни попита откъде сме и включи автоматичен превод на телефона си. Обясни, че Мармарай вече може и да не работи. Аз бях сигурна, че не е така, но честно казано, предпочетох да не се мятам от такси на метро, а после и на трамвай. Имаше и доза вероятност да е прав, защото не бях сигурна дали инфото ми за последните курсове на Мармарай е актуално (после погледнах... последния курс е в 23:30 от Юскюдар, та щяхме да го хванем, но не съжалявам). Каза ни, че може да ни закара оттатък и че не плаща за моста. Обясни, че на апарат ще е около 120 лири (което пак не е много, защото разстоянието е поне 18 км), но ще ни закара за 100. Съгласихме се и се отправихме към Европа. Пътьом се насладихме на светлинното шоу по фасадата на новата кула. От покрива не го улучвахме... явно свършваше преди да се качим горе. Минахме по големи булеварди, по моста... караше доста бързо, но пак попътувахме доста. Апаратът беше включен до един момент, в който бяхме някъде на високото, вероятно около Капалъто, защото долу в ниското се видя моста на метрото над Златния рог. Та там някъде показваше под 90 лири, т.е. даже и на апарат вероятно нямаше да стигнем 120 лири, което значи, че цените им никак не са високи. Спуснахме се надолу и покрай морето към хотела. Взехме си бира и се прибрахме. Сложихме малкия да спи. Заспа почти веднага,  а ние се насладихме на прохладата горе със студена биричка.

Най-хубавото беше, че в три от вечерите имах удоволствието и честта да слушам на терасата химна на България, гледайки награждаванията на нашите шампионки. Не знам това как е изглеждало в очите на гостите на ресторанта на съседния покрив, ама честно казано и не ми е важно. Чудесна комбинация - да си на любимо място, с любими хора и да получаваш подобни поводи за радост... Какво му трябва на човек?! Студената биричка е само добавка... :sweat_smile