- Публикувана: 1 апр. 2021, 21:26 ч.
- Последно мнение: 12 юни 2021, 19:07 ч.
Фентъзи и фантастика - 21
Никога в живота ми не ми е хрумвало да прочета нещо на Майн Рид или който и да е, във връзка с индианци 
Туй не са ли момчешки книги 
Туй не са ли момчешки книги фентъзито и фантастиката да не би да са чиклит
Извинявам се, че прекъсвам индианската дискусия, но да ви кажа, че прочетох " Ветровещ" и ми хареса. Не толкова, колкото първата книга, но е добра. Тъкмо навреме се появи и третата книга, но за съжаление за последната ще почакам, 2021 трябва да излезе. Сега чета " Среднощната библиотека" на Мат Хейг. Имах големи очаквания за нея, но засега не се оправдават.
Извинявам се, че прекъсвам индианската дискусия, но да ви кажа, че прочетох " Ветровещ" и ми хареса. Не толкова, колкото първата книга, но е добра. Тъкмо навреме се появи и третата книга, но за съжаление за последната ще почакам, 2021 трябва да излезе. Сега чета " Среднощната библиотека" на Мат Хейг. Имах големи очаквания за нея, но засега не се оправдават.
Има ли я електронно "Кръвовещ" защото не мога да я намеря никъде
И друг въпрос относно Сандерсън на мога да намеря 4-та част от Летописите на светлината на бурята някаква идея от къде мога да го дръпна или и тях ги няма в ел вариант
Не съм се сещала да деля книгите на момичешки и момчешки.
Том Сойер ми е любим шифу (учител, наставник от китайски).
Като дете се е слувало да използвам номера с оградата. Или по-точно Номера с оградата.
Том Сойер ми е любим шифу (учител, наставник от китайски
).Като дете се е слувало да използвам номера с оградата. Или по-точно Номера с оградата.
Скрит текст:
Но енергията на Том скоро се изчерпа. Той се сети колко забавни неща си беше намислил за този ден и скърбите му се умножиха. Скоро момчетата, необременени от никаква работа, щяха да хукнат на всякакви възхитителни експедиции и щяха да го скъсат от подигравки, задето трябва да се бъхти. Самата мисъл за това го изгаряше като огън. Той извади всичките си богатства и ги заразглежда: парчета от играчки, топчета и всякакви боклуци. Може би щяха да му стигнат, за да подкупи някого да се потруди малко, но бяха крайно недостатъчни, за да му откупят поне половин час пълна свобода. Затова той прибра оскъдните си средства обратно в джоба и се отказа от идеята да предлага подкуп. И в този миг на мрачна безнадеждност внезапно го осени вдъхновение! Велико и сияйно вдъхновение — ни повече, ни по-малко!
Той взе четката и най-спокойно се залови за работа. Не след дълго на хоризонта се показа Бен Роджърс — тъкмо онова момче, от чиито подигравки Том най-много се боеше. Бен не вървеше, а припкаше на подскоци — сигурен знак, че на сърцето му е леко и очаква много от този ден. Той гризеше ябълка и от време на време издаваше продължително, напевно бучене, следвано от басово „дин-дан-дан, дин-дан-дан“, защото си играеше на параход. Щом се приближи, той намали скоростта, мина в средата на улицата, накрени се дясно на борд и започна да завива тежко, с подобаващо великолепие и церемониалност, тъй като се правеше на кораба „Биг Мисури“ с водоизместимост цели девет фута. Той беше едновременно и параход, и капитан, и сигнална камбана, затова му се налагаше да си представя, че стои на собствения си капитански мостик и си издава заповеди, които после сам изпълнява:
— Стоп машина, сър! Дрън-дрън-дрън, дрън-дрън-дрън! — предният му ход почти спря и той бавно се приближи до тротоара. — Заден ход! Дрън-дрън-дрън! — ръцете му се изпънаха и се притиснаха към хълбоците. — Дясно на борд! Дрън-дрън-дрън! Фшшт! Фшшт-шшт-шшт! Фшшт! — междувременно дясната му ръка описваше величествени кръгове, защото представляваше четирийсетфутово колело. — Ляво на борд! Дрън-дрън-дрън! Фшшт! Фшшт-шшт-шшт! — лявата ръка започна да описва кръгове. — Стоп! Дясно на борд! Дрън-дрън-дрън! Ляво на борд! Напред и надясно! Стоп машина! Бавен завой! Дрън-дрън-дрън! Фшшт-шшт-шшт! Спусни въжето! По-живо де! Хей, вие там, какво се мотаете, хващайте въжето! Надявай примката! Сега дръж… отпускай! Машината е спряна, сър! Дрън-дрън-дрън! Шшт! Шшт! Шшт! (Машината изпускаше пара.)
Том продължаваше да варосва оградата, без да обръща внимание на парахода. Бен се вторачи в него и рече:
— Здрасти! Здравата са те притиснали, а?
Никакъв отговор. Том огледа последната си мазка с окото на художник, после отново мацна леко с четката и пак засъзерцава резултата. Бен се приближи и застана до него. Щом съзря ябълката, на Том му потекоха лигите, но той продължи да работи.
— Здрасти, стари друже! — каза Бен. — Впрегнаха те на работа, а?
Том се извърна рязко и рече:
— О, ама това ти ли си, Бен! Не те забелязах.
— Виж, аз отивам да поплувам. Не ти ли се ще и на теб? Но, разбира се, няма как — нали трябва да работиш! Много ясно!
Том изгледа момчето и отвърна:
— Ти на кое му викаш работа?
— Че това не е ли работа?
Том се захвана отново да варосва и нехайно отвърна:
— Може и да е, а може и да не е. Знам само, че на Том Сойер му е по сърце.
— Хайде стига бе! Да не искаш да ми кажеш, че ти харесва?
Четката продължаваше да се движи.
— Дали ми харесва ли? Не виждам защо пък да не ми харесва! Да не би пък на човек всеки ден да му пада да варосва огради!
Това представи цялата работа в съвсем нова светлина. Бен спря да гризе ябълката. Том изящно прокара четката напред-назад, отстъпи, за да се наслади на резултата, добави тук-таме няколко щриха и отново огледа критично сътвореното. Бен следеше всяко негово движение и му ставаше все по-интересно и по-интересно. Всичко това все повече го увличаше и накрая не издържа:
— Слушай, Том, дай и на мен да побоядисвам мъничко!
Том се замисли и като че бе на път да се съгласи, но после реши друго:
— Не, Бен, не виждам как ще стане. Разбираш ли, леля Поли страшно много държи на тази ограда, щото нали гледа към улицата. Ако беше откъм задния двор, нямаше да имам нищо против — и тя също. Да, тя страшно много държи на тази ограда — трябва съвсем да се доизкусури! Сигурно няма и едно момче на хиляда, нито даже на две хиляди, което да може да се справи както трябва.
— Тъй ли? Хайде де, моля ти се, нека само да опитам! Само мъничко… Ако бях на твое място, аз щях да ти дам, Том!
— Бен, много ми се иска, честна дума, ама леля Поли… Той и Джим искаше, ама тя не му даде. Сид — и той, ама тя и на него не му даде. Не виждаш ли, че просто нямам избор? Ако ти трябваше да боядисваш тази ограда и нещо се прецакаше…
— Ух бе, ама аз също ще се старая! Дай ми де, Том! Слушай какво… ще ти дам огризката на ябълката.
— Ами, става… не, не, Бен, недей. Страх ме е…
— Цялата ябълка ще ти дам!
Том му подаде четката с привидна неохота, но сърцето му пърхаше весело. И докато бившият параход „Биг Мисури“ се трудеше с пот на чело под палещите лъчи на слънцето, художникът в оставка седеше на сянка наблизо върху една бъчвичка, клатеше си краката, гризкаше ябълката и замисляше кървава сеч за другите балами, които щяха да дойдат. А материал не липсваше: мине се не мине, оттам току минаваше по някое момче. Идваха, за да се гаврят — оставаха да боядисват. Когато Бен капна от умора, Том преотстъпи четката на Били Фишър срещу едно хвърчило в добро състояние. А когато и той се умори, Джони Милър се вреди срещу един умрял плъх, вързан на въженце, за да го въртиш над главата си — и тъй нататък, и тъй нататък, час подир час. Към средата на следобеда от последния бедняк, какъвто беше сутринта, Том се бе превърнал в човек, буквално заринат от богатства. Освен гореспоменатото имущество сега той притежаваше и дванайсет топчета, счупен драмбой[1], парче синьо стъкло от бутилка, през което можеше да се гледа, оръдие, направено от макара, ключ, който не можеше нищо да отключва, парче тебешир, стъклена запушалка от гарафа, един оловен войник, чифт попови лъжички, шест фишека, еднооко котенце, пиринчена топка — дръжка от врата, кучешки нашийник (ала без кучето), дръжка от нож, четири обелки от портокал и едно старо разнебитено черчеве от прозорец.
Междувременно си прекара чудесно в пълно безделие и в голяма компания, а оградата бе боядисана с три пласта вар! Ако не му се беше свършил разтворът, той щеше да разори всички момчета от градчето.
Том си рече, че в края на краищата този свят не е чак толкова пуст, а животът — толкова безсмислен. Без да знае, той бе открил един велик закон, управляващ човешките постъпки, а именно, че за да накараш някого — възрастен човек или малко момче, да ламти за нещо, нужно е само да направиш това нещо труднодостъпно. Ако Том бе велик и мъдър философ като автора на тази книга, вече щеше да е разбрал, че Работа е онова, което си задължен да вършиш, а Игра — онова, което не си длъжен. И това би му помогнало да проумее защо правенето на хартиени цветя или ваденето на вода е работа, а събарянето на кегли и изкачването на Монблан е само забавление. В Англия има богати джентълмени, които през лятото карат карети с четири коня и изминават по двайсет-трийсет мили дневно, защото тази привилегия им струва значителна сума. Но ако им бяха предложили надница за тази услуга, това щеше да я превърне в работа и те щяха да откажат.
Момчето поразмишлява още малко над значителната промяна, настъпила в благосъстоянието му, а после пое към главния щаб, за да докладва за изпълнената задача.
Той взе четката и най-спокойно се залови за работа. Не след дълго на хоризонта се показа Бен Роджърс — тъкмо онова момче, от чиито подигравки Том най-много се боеше. Бен не вървеше, а припкаше на подскоци — сигурен знак, че на сърцето му е леко и очаква много от този ден. Той гризеше ябълка и от време на време издаваше продължително, напевно бучене, следвано от басово „дин-дан-дан, дин-дан-дан“, защото си играеше на параход. Щом се приближи, той намали скоростта, мина в средата на улицата, накрени се дясно на борд и започна да завива тежко, с подобаващо великолепие и церемониалност, тъй като се правеше на кораба „Биг Мисури“ с водоизместимост цели девет фута. Той беше едновременно и параход, и капитан, и сигнална камбана, затова му се налагаше да си представя, че стои на собствения си капитански мостик и си издава заповеди, които после сам изпълнява:
— Стоп машина, сър! Дрън-дрън-дрън, дрън-дрън-дрън! — предният му ход почти спря и той бавно се приближи до тротоара. — Заден ход! Дрън-дрън-дрън! — ръцете му се изпънаха и се притиснаха към хълбоците. — Дясно на борд! Дрън-дрън-дрън! Фшшт! Фшшт-шшт-шшт! Фшшт! — междувременно дясната му ръка описваше величествени кръгове, защото представляваше четирийсетфутово колело. — Ляво на борд! Дрън-дрън-дрън! Фшшт! Фшшт-шшт-шшт! — лявата ръка започна да описва кръгове. — Стоп! Дясно на борд! Дрън-дрън-дрън! Ляво на борд! Напред и надясно! Стоп машина! Бавен завой! Дрън-дрън-дрън! Фшшт-шшт-шшт! Спусни въжето! По-живо де! Хей, вие там, какво се мотаете, хващайте въжето! Надявай примката! Сега дръж… отпускай! Машината е спряна, сър! Дрън-дрън-дрън! Шшт! Шшт! Шшт! (Машината изпускаше пара.)
Том продължаваше да варосва оградата, без да обръща внимание на парахода. Бен се вторачи в него и рече:
— Здрасти! Здравата са те притиснали, а?
Никакъв отговор. Том огледа последната си мазка с окото на художник, после отново мацна леко с четката и пак засъзерцава резултата. Бен се приближи и застана до него. Щом съзря ябълката, на Том му потекоха лигите, но той продължи да работи.
— Здрасти, стари друже! — каза Бен. — Впрегнаха те на работа, а?
Том се извърна рязко и рече:
— О, ама това ти ли си, Бен! Не те забелязах.
— Виж, аз отивам да поплувам. Не ти ли се ще и на теб? Но, разбира се, няма как — нали трябва да работиш! Много ясно!
Том изгледа момчето и отвърна:
— Ти на кое му викаш работа?
— Че това не е ли работа?
Том се захвана отново да варосва и нехайно отвърна:
— Може и да е, а може и да не е. Знам само, че на Том Сойер му е по сърце.
— Хайде стига бе! Да не искаш да ми кажеш, че ти харесва?
Четката продължаваше да се движи.
— Дали ми харесва ли? Не виждам защо пък да не ми харесва! Да не би пък на човек всеки ден да му пада да варосва огради!
Това представи цялата работа в съвсем нова светлина. Бен спря да гризе ябълката. Том изящно прокара четката напред-назад, отстъпи, за да се наслади на резултата, добави тук-таме няколко щриха и отново огледа критично сътвореното. Бен следеше всяко негово движение и му ставаше все по-интересно и по-интересно. Всичко това все повече го увличаше и накрая не издържа:
— Слушай, Том, дай и на мен да побоядисвам мъничко!
Том се замисли и като че бе на път да се съгласи, но после реши друго:
— Не, Бен, не виждам как ще стане. Разбираш ли, леля Поли страшно много държи на тази ограда, щото нали гледа към улицата. Ако беше откъм задния двор, нямаше да имам нищо против — и тя също. Да, тя страшно много държи на тази ограда — трябва съвсем да се доизкусури! Сигурно няма и едно момче на хиляда, нито даже на две хиляди, което да може да се справи както трябва.
— Тъй ли? Хайде де, моля ти се, нека само да опитам! Само мъничко… Ако бях на твое място, аз щях да ти дам, Том!
— Бен, много ми се иска, честна дума, ама леля Поли… Той и Джим искаше, ама тя не му даде. Сид — и той, ама тя и на него не му даде. Не виждаш ли, че просто нямам избор? Ако ти трябваше да боядисваш тази ограда и нещо се прецакаше…
— Ух бе, ама аз също ще се старая! Дай ми де, Том! Слушай какво… ще ти дам огризката на ябълката.
— Ами, става… не, не, Бен, недей. Страх ме е…
— Цялата ябълка ще ти дам!
Том му подаде четката с привидна неохота, но сърцето му пърхаше весело. И докато бившият параход „Биг Мисури“ се трудеше с пот на чело под палещите лъчи на слънцето, художникът в оставка седеше на сянка наблизо върху една бъчвичка, клатеше си краката, гризкаше ябълката и замисляше кървава сеч за другите балами, които щяха да дойдат. А материал не липсваше: мине се не мине, оттам току минаваше по някое момче. Идваха, за да се гаврят — оставаха да боядисват. Когато Бен капна от умора, Том преотстъпи четката на Били Фишър срещу едно хвърчило в добро състояние. А когато и той се умори, Джони Милър се вреди срещу един умрял плъх, вързан на въженце, за да го въртиш над главата си — и тъй нататък, и тъй нататък, час подир час. Към средата на следобеда от последния бедняк, какъвто беше сутринта, Том се бе превърнал в човек, буквално заринат от богатства. Освен гореспоменатото имущество сега той притежаваше и дванайсет топчета, счупен драмбой[1], парче синьо стъкло от бутилка, през което можеше да се гледа, оръдие, направено от макара, ключ, който не можеше нищо да отключва, парче тебешир, стъклена запушалка от гарафа, един оловен войник, чифт попови лъжички, шест фишека, еднооко котенце, пиринчена топка — дръжка от врата, кучешки нашийник (ала без кучето), дръжка от нож, четири обелки от портокал и едно старо разнебитено черчеве от прозорец.
Междувременно си прекара чудесно в пълно безделие и в голяма компания, а оградата бе боядисана с три пласта вар! Ако не му се беше свършил разтворът, той щеше да разори всички момчета от градчето.
Том си рече, че в края на краищата този свят не е чак толкова пуст, а животът — толкова безсмислен. Без да знае, той бе открил един велик закон, управляващ човешките постъпки, а именно, че за да накараш някого — възрастен човек или малко момче, да ламти за нещо, нужно е само да направиш това нещо труднодостъпно. Ако Том бе велик и мъдър философ като автора на тази книга, вече щеше да е разбрал, че Работа е онова, което си задължен да вършиш, а Игра — онова, което не си длъжен. И това би му помогнало да проумее защо правенето на хартиени цветя или ваденето на вода е работа, а събарянето на кегли и изкачването на Монблан е само забавление. В Англия има богати джентълмени, които през лятото карат карети с четири коня и изминават по двайсет-трийсет мили дневно, защото тази привилегия им струва значителна сума. Но ако им бяха предложили надница за тази услуга, това щеше да я превърне в работа и те щяха да откажат.
Момчето поразмишлява още малко над значителната промяна, настъпила в благосъстоянието му, а после пое към главния щаб, за да докладва за изпълнената задача.
Прочетох Косачи 2 на Шустърман
Първата половина на книгата е доста силна. Всички развръзки, от Косачи 1 намират естествено продължение. Роуан се превръща в Косач Луцифер, защитава принципната кауза да ликвидира прегрешели морално косачи...те пък го нарочват за враг номер едно. В същото време бившата Цитра - сега Косач Анастасия, се учи как да бъде добър косач при Косач Кюри. Книгата разкрива за нас същността на Облака/Буря, като по приятен начин е представена нейната гледна точка - отчасти чрез размишленията на Бура в началото на всяка глава, отчасти, чрез погледа на Грейсън/Главорез, като инструмент на Буря.
Книгата е увличаща, чете се на един дъх, темпото е динамично. Това обаче което ме подразни е финалът - твърде отворен остана, твърде много въпроси останаха нерешени. Да, знам, че книгата е трилогия, а това е втора част но някои от героите като Фарадей в дадени моменти действаха съвсем нелогично и нямаха нищо общо с първата част. Решението на Роуан да остави жив точно Брам също не е логично. То е нещото което наричам метаигрова информация - предвиди, че точно Брамс остава жив се случва поредица от събития, но наглед читателят не вижда логиката поне половината книга, нея я знае само авторът. Никак не ме допадат подобни подходи-
Все пак като че ли положителното надделява. С интерес ще прочета и трета част, за да проверя в каква посока се развиват тенденциите.
Първата половина на книгата е доста силна. Всички развръзки, от Косачи 1 намират естествено продължение. Роуан се превръща в Косач Луцифер, защитава принципната кауза да ликвидира прегрешели морално косачи...те пък го нарочват за враг номер едно. В същото време бившата Цитра - сега Косач Анастасия, се учи как да бъде добър косач при Косач Кюри. Книгата разкрива за нас същността на Облака/Буря, като по приятен начин е представена нейната гледна точка - отчасти чрез размишленията на Бура в началото на всяка глава, отчасти, чрез погледа на Грейсън/Главорез, като инструмент на Буря.
Книгата е увличаща, чете се на един дъх, темпото е динамично. Това обаче което ме подразни е финалът - твърде отворен остана, твърде много въпроси останаха нерешени. Да, знам, че книгата е трилогия, а това е втора част но някои от героите като Фарадей в дадени моменти действаха съвсем нелогично и нямаха нищо общо с първата част. Решението на Роуан да остави жив точно Брам също не е логично. То е нещото което наричам метаигрова информация - предвиди, че точно Брамс остава жив се случва поредица от събития, но наглед читателят не вижда логиката поне половината книга, нея я знае само авторът. Никак не ме допадат подобни подходи-
Все пак като че ли положителното надделява. С интерес ще прочета и трета част, за да проверя в каква посока се развиват тенденциите.
4-тата на Свенлината я четох на английски. Българският превод е безумен.
Карл Май - четох, че някаква организация правила кампания да посвещава гермавците как било наистина в Америка, но никой не искал да ги чуе. Карл май било истината:)))
Майн Рид - "Квартеронката" ми беше много натоварваща.
Карл Май - четох, че някаква организация правила кампания да посвещава гермавците как било наистина в Америка, но никой не искал да ги чуе. Карл май било истината:)))
Майн Рид - "Квартеронката" ми беше много натоварваща.
И аз не съм чела книги за индианци и каубои. Гледах един-два филма с Гойко Митич навремето, но не ми бяха интересни. Такъв тип сюжет може да ме заинтригува, само ако участва Джеки Чан... Или ако има сай-фай елемент, като в Западен свят...
Я кажете нещо за книгите на Ишигуро - само Клара и слънцето ли е фантастика?
П.п. чела съм Квартеронката, бях относително малка, помня, че ми приличаше на сапунените сериали, които гледах. Имам предвид историческия тип, като Робинята Изаура, Лус Мария и др. подобни. Не помня нищо от сюжета.
Я кажете нещо за книгите на Ишигуро - само Клара и слънцето ли е фантастика?
П.п. чела съм Квартеронката, бях относително малка, помня, че ми приличаше на сапунените сериали, които гледах. Имам предвид историческия тип, като Робинята Изаура, Лус Мария и др. подобни. Не помня нищо от сюжета.
Има ли я електронно "Кръвовещ" защото не мога да я намеря никъде
Лорд Сняг, на мен много ми харесаха първа и втора книга на "Косачи", но третата за мен беше разочарование.
Хепи, не смятам че има "момичешки" и "Момчешки" книги. АЗ що любовни романи съм изчел-. Що се отнася до сестра ми, тя пък препочита трилъри и ужаси. Впрочем аз Майн Рид като го четох намирах любовната тематика много по-истинска отколкото в порно-романчетата на Нора Робъртс,Джейн Ан Кренц и Катрин Каултър където мъжът отвлича жената преспива с нея (често - без съгласието й) и хоп - тя се влюбва в него. В автори които пишат през 18 век като Дюма, Майн Рид и пр. често се поставят невъзможни изпитания пред любовта, което я прави по-истинска за мен
А на Оцеола
За Косачи- идеята е доста добра като цяло, изпълнението не лошо, подразни ме обаче, че към края на Косачи 2 се поразтегнаха едни локуми. Честно казано бих сравнил Косачи 2 донякъде с четвърта книга на Небесните господари на Броснан в определени отношения (не в тази част която ми хареса). Много е важно как ще завърши всичкото, все пак ще прочета Косачи 3
Меган, мерси за предупреждението ще съм със занижени очаквания
pppqqq - Квартеронката е от "сапунените" романи на този автор. Най-добрите попадения на Майн Рид (според мен) са Оцеола, Конникът без глава и Бялата ръкавица, като само първото е индиански роман, второто е прериен, а третото е средновековен
иначе ако трябва да напиша най-великите индиански романи, това разбира са Оцеола, Синовете на Великата мечка и колкото и да не харесвам Карл Май - не можем да минем без трилогията Винету, Съкровището в сребърното езеро и особено - трилогията Крепост в скалите (Сатана-Юда ИСкариотски-Крепост в Скалите) Впрочем още една причина да не харесвам Карл Май е, че с малки изключения при него няма развити женски образи
А на Оцеола
Скрит текст:
като я хвана всеки път рева с дори и съвсем наскоро -пак. Майн Рид , за разлика от Карл Май води книги с много действие, без тромави описания на колко мили от Гранд Каньон е дадена местност, героите са пълнокръвни.На всичкото отгоре на Карл Май оценките са невероятни пристрастни, команчите, които защитават земята си от белите са "лоши", апахите които са им са подчинили са "добри". А в арабските му книги какви неистини и легенди има не е истина. и ако в първите ми "индиански" романи все пак има и сюжет, последните са много зле
За Косачи- идеята е доста добра като цяло, изпълнението не лошо, подразни ме обаче, че към края на Косачи 2 се поразтегнаха едни локуми. Честно казано бих сравнил Косачи 2 донякъде с четвърта книга на Небесните господари на Броснан в определени отношения (не в тази част която ми хареса). Много е важно как ще завърши всичкото, все пак ще прочета Косачи 3
Меган, мерси за предупреждението ще съм със занижени очаквания
pppqqq - Квартеронката е от "сапунените" романи на този автор. Най-добрите попадения на Майн Рид (според мен) са Оцеола, Конникът без глава и Бялата ръкавица, като само първото е индиански роман, второто е прериен, а третото е средновековен
иначе ако трябва да напиша най-великите индиански романи, това разбира са Оцеола, Синовете на Великата мечка и колкото и да не харесвам Карл Май - не можем да минем без трилогията Винету, Съкровището в сребърното езеро и особено - трилогията Крепост в скалите (Сатана-Юда ИСкариотски-Крепост в Скалите) Впрочем още една причина да не харесвам Карл Май е, че с малки изключения при него няма развити женски образи
Приключих с втората книга от „Летописите на Светлината на Бурята“ . Отметвам щастливо пет звезди в GR, въодушевена, че ми остава още една трета и отварям списъка с книги. 10! 10!!! Шестата ще е 2028!!! Но вината е моя, че този път не догледах за каква поредица става въпрос!
Някой чел ли е "Смъртоносна академия" на Наоми Новик? Кажете две-три думи за нея, моля. Уж я купих за подарък, поради което не ми се иска да я разлиствам много, но изкушението е голямо... 
Препоръчани теми