Преди години ми се отключи много тежка форма на депресия и тревожност, която с много усилие сам-сама успях да овладея- терапия, антидепресанти, спорт, хобита, приятели. Даже записах подобно образование, за да разбера проблема и да помогам на други, тъй като сама се борих с това. Но да не задълбавам в това. Майка ми беше, и е прагматичен, студен човек и аз все се заричах, че няма да съм като нея. Третираше баща ми доста дистанцирано, никога не ни е гледала като малки- или баба, или татко, а като бяхме още деца замина в чужбина да работи и контактите преминаха във финансови и по Скайп. За нея тя е постъпвала ОК, че ни е осигурила, но има и доза егоизъм: гони си кариерата, не се е занимавала с деца (от бебета почти не ни е гледала).
Аз се заричах да не стана като нея, но ето... роди ми се бебе, на няколко месеца е. Нямам търпение, като реве цял ден и аз се изнервям, но не тип “безсилна съм”, а тип: не е за мен тая работа. Преместих се след забременяването при мъжа си и сега започнахме да спорим точно на темата: аз захвърлих всичко за теб, искам си и аз живота. Най-ме е страх, че за да се справям с депресията имах рутина, занимания и план за бъдещето, а с преместването това пропадна. И да, някой ще каже: е, работи в другия град, намери си нови приятели. Реалистично за 2 години нямам нито един нов приятел- дружа с приятелите на мъжа ми и то никой от тях не е звъннал отделно на мен да се видим. Професията ми не е за извън София, или поне не така успешно...
Чудя се до колко е депресията, доколко следродилно хормони... но направо си представях днес как пиша бележка: не е за мен това и бягам. Като съм вкъщи и се грижа за бебето старателно, не е да не ми пука, само да хлипне тичам, все мисля как да му е комфортно. Но ми е най-спокойно като изляза някъде за 2 часа и не мисля за него. Все едно тази отговорност я няма и съм свободен човек, а не зависима от чужд град, живота на мъжа ми, а сега и бебе. Сякаш аз и моите нужди отдавна не сме важни за никого, а аз трябва да си мълча, за да не звуча като лоша майка. Мъжът ми, с когото говоря открито за това, каза че го е страх да не избягам наистина. То и мен ме е страх.
Даже сега седя и гледам бебето по бебефона на всяка минута, притеснявам се и се чудя как хората издържат на това да захвърлят всичко и да се отдадат на детето си, а аз искам да бягам. И после се чувствам гузна, че чувствам това.
Аз се заричах да не стана като нея, но ето... роди ми се бебе, на няколко месеца е. Нямам търпение, като реве цял ден и аз се изнервям, но не тип “безсилна съм”, а тип: не е за мен тая работа. Преместих се след забременяването при мъжа си и сега започнахме да спорим точно на темата: аз захвърлих всичко за теб, искам си и аз живота. Най-ме е страх, че за да се справям с депресията имах рутина, занимания и план за бъдещето, а с преместването това пропадна. И да, някой ще каже: е, работи в другия град, намери си нови приятели. Реалистично за 2 години нямам нито един нов приятел- дружа с приятелите на мъжа ми и то никой от тях не е звъннал отделно на мен да се видим. Професията ми не е за извън София, или поне не така успешно...
Чудя се до колко е депресията, доколко следродилно хормони... но направо си представях днес как пиша бележка: не е за мен това и бягам. Като съм вкъщи и се грижа за бебето старателно, не е да не ми пука, само да хлипне тичам, все мисля как да му е комфортно. Но ми е най-спокойно като изляза някъде за 2 часа и не мисля за него. Все едно тази отговорност я няма и съм свободен човек, а не зависима от чужд град, живота на мъжа ми, а сега и бебе. Сякаш аз и моите нужди отдавна не сме важни за никого, а аз трябва да си мълча, за да не звуча като лоша майка. Мъжът ми, с когото говоря открито за това, каза че го е страх да не избягам наистина. То и мен ме е страх.
Даже сега седя и гледам бебето по бебефона на всяка минута, притеснявам се и се чудя как хората издържат на това да захвърлят всичко и да се отдадат на детето си, а аз искам да бягам. И после се чувствам гузна, че чувствам това.
