В момента минавам през един от най-трудните периоди в живота си - професионално, лични отношения и т. н. и се чувствам ужасно зле. Толкова никога не съм плакала, не мога да спя, не ми се прави нищо, уморена се чувствам без физическа причина, загубих си усмивката, обезсърчена съм и необнадеждена. Също преживявам и лекувам последиците от травма, на която много късно обърнах внимание и се оказва, че се е отразила на всеки аспект от живота ми. Заради нея съм си повтаряла цял живот, че за нищо не ставам и ето го днес резултата с многото грешни избори и съответно последствия. Близките ми ми казват, че се глезя и драматизирам. Че имало много по-страшни неща и трябвало да се стегна. Не мога да им обясня, че никой не се чувства зле по негово желание. Кой не иска да се радва на живота??! Кой предпочита да плаче, вместо да се усмихва??
Въпросът ми е дали сте преживявали неразбиране от вашето семейство, когато просто светът се е сринал, а спасението дебне, ама не отвсякъде? Особено, ако става дума за дупки, депресии и прочие.
Иначе правя неща за подобряване на сегашното ми положение, лекувам се, но си иска време и търпение, понеже предполагам ще питате. А дотогава просто ми се ще поне те, най-близките ми, да ме разберат, подкрепят и да не ми казват, че се лигавя и се правя на болна. Де да се правех... Защото допълнително ме натоварват. Днес им казах, че ако няма да помагат, тогава да не пречат.
Имам чувството, че хората се чувстват неудобно, поне тук в България, или ги е страх, ако някой има такъв проблем. Смятат ги за глупости тези дупки. Ако си счупи някой ръка, не му казваме да играе волейбол с нея, нали?!