Как да се справим с болката в отношенията и да върнем хармонията в живота си?

Здравейте преди години имах няколко връзки не сполучливи. И след тези връзки си мечтаех да срешна любовта и да бъда истински щастлива. Предното лято се запознах с един мъж и още от началото ме грабна по някъв начи почнахме да си пишим да се чуваме да се виждаме и нещата станага серозни. Но беше много ревнив и когато изляза да някъде си мислише че му изневерявам а аз самата съм против тези изневери камули да му изневеря. Той жквеше в друг и когато приключише работа идваше при мен за няколко дни това беше в продължение на нялко месеца докато заживем заедно. Когато си отиваше много мъчно ми ставаше и на него също. Преди да заживем заедно се случваше да ме обижда да ми крещи и аз почвах да рева защото съм супер много чувствителна и нищо не му казвах. Заживехме заедно обаче близките му като чели не бяха съгласни той да дойде да живее при мен. И все му казвах че близките му не ме харесват той все се обрущаше и казваше не е верно и аз млъквах. През месец септември предната година разбрах че съм бременна бяхме много щастливи но съм си много страхлива в смисъл такъв да не ми стане нещо да наврцедя да не настина и си спомням едната вечер ми беше доста студено и си измерих температурата беше 37 и се притесних да не се разболея и се разревах а той вместо да ме успокои се обърна и ми каза ако стане нещо с бебето ти ще си виновна не можех да повярвам че това той ми го каза отидох и си легнах не знаех просто какво да му кажа. След като разбрах че съм бременна отидох след 10 дни на лекар да могат да остановят бремеността и докторката ми каза че всичко е наред. На следващия ден се прибрах от работа и елементарно тръгнах да оправям в къщи да правя вечеря. Но прокървях обадих се веднага на докторката отидох каза ми че всичко е наред и че е доста срештано това прокървяване би ми инжекция и ми изписа хапчета но продължих да си кървя  отидох на второ мнение като очаквах че той ще дойде с мене той отиде на работа майка ми дойде с мене толкова гадно ми стана и казах на майка ми толкова ли е важна работа че дойде с мен майка ми само сви рамене и нищо не каза. С мойта бременност завърши зле сплонтанен аборт като ми каза че съм се изпистила се сетих за неговите приказки който ми каза ако стане нещо с бебето ти ще си виновна. И почнах да се обвинявам че аз съм пречината това да стане защо съм супер много емоционална всичко което ставаше аз си го приживявах по мои си начин. И си помислих че ще сме оставе и бях изпаднала в една дупка и каза само на майка си нито дете нито мъж. Но той се обърна и ми каза че пак ще пробваме да имаме успокояваше ме по някъв начин и сама си казах че трябва да се стегна и така направих от време на време си поплаквах без никой да ме вижда. След време почнахме да се караме за него имаше много по важни работи мен самата чувствах се самотна нямах никакво внимание от него нямаше никакви разгови между нас сякаш нямаше какво да си кажем много ми беше гадно. Родители му рабоят в чужбина и решоха да се връщат за празниците но при всяко тяхно връщане той се държи много гадно с мене и като ми каза че ще си идват го предопредиг че няма да му търпя лошо отношение към мен и този път тези мой приказки преснаха в скандал и пак аз си бях лошата. На 24 декември сутринта ми вика ще дойдеш ли с мен при наще или ще оправяш за довечера аз нищо не казах просто разбрах колко държи аз да отида с него нямаше го много часове дори не се сети да ми се обади а се върна в настроение и се едно нищо не е станало. Нито ми беше до празнуване нито нищо. Тогава той ми предложи брак бях много щастлива и за момент забравих за всичко. Така празниците минаха родителите му заминаха. Къде се успокояваше обстановката къде не и до ден днешен е така. Решихме пак да си имаме дете нещата се поличихацв 7 месец съм но караниците не спират самотна съм нямам подкрепата от никой изпаднала съм в дупка от която няма излизане получавам паник атаки никой не ме разбира имам човек до мен родители но сякаш никой не го е грижа за мен как се чувствам всеки си върши неговата си работа аз съм в пространството. Помогнете ми как да се правя с всичко това.

Здравейте, Alexx890,

Понякога колкото и да се стараем да избегнем конфликти или скандали, те са неизбежни, особено когато трябва да покажем и защитим своята позиция, осъзнавайки че тя е различна от тази на другия човек. От това, което споделяте като въпрос накрая, виждам два варианта пред Вас - 1. да правите компромис със себе си, да рискувате здравословното си състояние, както и това на детенцето в името на "мира" или 2. да обясните на партньора си спокойно, ясно, но категорично, че в този период не е възможно пътуване, не е позволено от лекар, но най-вече, че това е и Ваше лично желание! Допълнете, че нямате нищо против той да присъства на сватбата, ако желае. Помислете и преценете сама кой вариант е по-удачен. В крайна сметка тук става въпрос и за друго човешко същество и партньорът е добре да свиква да мисли и за него.

По другата тема за "ваши и наши", доколкото разбирам, не чувствате подкрепа от страна на неговите родители, дори напротив. Не става ясно обаче какви точно са отношенията между партньора Ви и неговата майка - колко са близки, как се държат един с друг...

За да съм по-полезна, е нужна повече информация и по-задълбочена работа, но фразата "ще те хвана за ръката и ще те изхвърля”, придружена от “ти ме предизвикваш затова става така”  съм длъжна да посоча като обезпокоителни! Вероятно става дума за вменяване/прехвърляне на вина или дори вид манипулация, сякаш за всички проблеми единствено и само Вие сте виновна, а той няма нищо общо ...
Препоръката ми е следната: поставете на първо място себе си и детето, което чакате, особено по време на бременността! Грижете се за себе си, вслушвайте се повече във Вашите лични потребности и нужди и покажете на партньора си, че те са важни за Вас! В това няма нищо лошо, дори е задължително особено сега. Ако той държи на отношенията ви, би следвало да приеме това и също да започне повече да се грижи за Вас, но започнете първо Вие, за да може той да последва примера Ви.

Пожелавам Ви успех! Лека и безпроблемна бременност и раждане,
Петя

Здравейте, с мъжа ми сме заедно от 10 години, половината от които живеем заедно, имаме дете на 4 години.

Не знам от къде да започна, напоследък правим от мухата слон, ама буквално за няма нищо. Но това е само повода за се захване и от там става скандал. Прераства във викане, говорим за едно а започваме да намесваме и други неща "стари", които по някакъв начин уж сме изговорили, но явно ни тежат... И на мен и на него, като тук обаче условието е, че той не го признава, казва, че каквото било, било, забравено е ... да де но до следващия път. Докато аз си го казвам откровено, че има неща, които във времето са останали (къде казани, къде не) и са ме огорчили, накарали са ме да се почувствам зле.  Докато бях бременна, все казвах, че стига вс да е наред ще си се оправям с детето, понеже той работи на две места от понеделник, до неделя ... Да но сметките излязоха малко криви, вс е наред здравословно, но детето не спеше, имах трудности с кърменето, после зъби, захранване ... През първата 1,6 г. ми беше мн трудно. Не казвам, че не е помагал, но е имало случаи, в които направо ме е изумявал ... Детето е болно аз съм по цял ден сама с него и съответно ми е на ръцете, нито съм яла, нито спала, моля го да ми помогне, а той си излиза на кафе ... И съм му го кавала. Но той сякаш не се чувства зле от това. Дори едно извинявай не казва. Уж разбира и казва, че е сгрешил, но до там. И такива разни случки, дребни може би за някой, но някак си бъркащи в душичката.
Той мн се сърди, че не правим редовно секс, че все съм изморена - но как да не съм, по цял ден детето гледам разходни, занимания, оправям къщата, готвя (не много добре, но се старая), чистя, пера, гладя. Да имаме всички необходими удобства, но понякога дори съдомиялната не се сеща да й натисне копчето. До преди няколко месеца даже спеше в другата стая, а сега ми обяснява, че съм спала на другия край на леглото и това не било никакво семейство - което мн ме нарани. А аз имам нужда да се наспя, наистина, защото вече и на работа ходя.
Често се случва да ми обещае, че ще свърши нещо и да трябва да го ръчкам и да му се моля със седмици, да не кажа с месеци (монтиране на контакт, поправка на тоалетното казанче и т.н.), като това мен ме изнервя, и в даден момент става повод за скандал, защото той не вижда проблем, че не е свършено, нищо че е обещал. Така с времето доверието ми в него се подкопа.
Не е от най-приказливите мъже, не ме обгражда с комплименти и засипва с подаръци, и това не ми е тежало, но през последните години започна да ме критикува повече. Т.е. ако всичко е наред, изчистено е, сготвено е, изпрано е няма да каже нищо, или ако съм се облякла добре, или съм купила нещо за вкъщи вс е точно. НО ако не е веднага се започва с критиката, което мен ме побърква. Казвала съм му, че искам да ми казва и хубавите неща, но си остава там където е казано. Например, цяла седмица чистя и подреждам, вс е под конец, но се случва детето да се разболее и да не съм пуснала прахосмукачката веднага ще ме чукне така да кажа, или мивката е пълна със съдове ... Или пък другото е, че когато е такова положението да да, така няма проблем, чистенето не е по-важно от детето или пък аз да съм си била починела, но при някоя разпра ми го напомня ... Което ми е мн объркващо, хем ми казва легни почини и, даже насила ме е слагал в леглото защото едвам си седя на краката, а примерно не е сготвено за детето и искам докато то спи да го свърша това, за да му обърна внимание след това, после като каже, че няма какво да яде детето и трябва да го погледа за малко - Е та до сега не сготви ли!? И това съм му го казвала. Но и се започва - аз мисля за теб ти да си починеш, сега какво искаш да кажеш!?
Иначе е много добър баща, от както детето порасна се грижи за него, въпреки, че пак оставя основните неща на мен, но се опитва и даже, в някои неща се справя мн добре. А и аз се старая да му възлагам някой задачи с детето. Защото да си призная наистина се опитвах да бъда Капитан планета и да върша всичко сама, но видях че не става, а и детето си го търси иска време и с баща си, аз съм му омръзнала.

В крайна сметка, просто има такива уж дребни неща, но мен ми тежат, казвам му ги, а понякога и не, защото се изморявам да повтарям едно и също, а и защото често се стига до разпри, после не си говорим с дни, насажда ми чувство за вина, че изобщо съм повдигнала въпроса. Не знам по какъв начин да говоря с него така, че да ме разбере правилно. Искам понякога да чуя едно извинявай или да ме прегърне и да ми каже, че всичко е наред, че е сгрешил ... но не все аз съм разбрала грешно нещата. Опитвам се да стана и аз по-търпелива, знам че си имам трески за дялане, но и това постоянно чувство на вина, това постоянно съобразяване какво ще кажа и как ме напрягат много. Говорили сме казвала съм му, че трябва да се постараем и двамата и да изслушваме другия, но се въртим в един омагьосан кръг - Той прави нещо, мен това ме наранява, след което аз правя друго, той се ядосва .... При нас важи закона че Всяко, действие има равно по сила противодействие ... Все си казваме, че миналото си е минало но е само на думи, подсъзнателно това си се трупа в нас. Аз го осъзнах, но той отказва ... Чета книги за самопомощ, но в случая само аз се опитвам да изляза от омагьосания кръг, той казва, че  при него вс е ОК. Искам да мога да забравя нещата, да си простя както на мен така и на него ... Защото иначе не виждам на къде. Даже последния път ми каза, че ако искам да си тръгна да си вървя няма да ме спира, той не го искал, но както реша аз, той се борел за това семейство а аз не - пак топката, в моето поле. Понеже му казах, че ако не можем да разговаряме нормално и да се разберем, мен като съквартиранти да живеем не ме устройва.
Как да направя отношенията ни по-нормални, аз даже се усещам че го избягвам, защото не се чувствам добре и ме е срам от това   ... Знам, че без караници е невъзможно, но понякога излизат извън контрол, той става неузнаваем, сякаш натрупва някаква агресия спрямо мен и когато дойде пика я излива - за сега само вербална! Аз обикновено се разплаквам, но на него не му пука ...

Съжалявам, дълго е и разпокъсано, но наистина са много нещата. Понеже отново не си говорим ... на него за ден два му минава, поне така казва, а аз съм толкова смачкана и се чувствам по-ниска от тревата, че не мога да се пречупя и да се правя, че нищо не е станало, а ако тръгнем да говорим, ще се стигне до скандал отново, а аз не искам, не искам, ИСКАМ спокойствие ...  въпреки, че и сега ще е същото най-много още ден два, и ще ми каже - ти до кога ще ме подминаваш и игнорираш ... ето вчера цял ден съм плакала, вижда ме, чува ме, но се прави че не съществувам, това си било мой проблем. Куче на улицата да бях, щеше вода в купа да ми сложи ...

Наистина не намирам светлина в тунела ...

Здравейте ,
Имах силна, емоционална и с доста тежки моменти връзка в продължение на година и половина .
Много пъти се  отказвах от любовта ни , а мъжът винаги стоеше и подкрепяше отношенията ни .
Изведнъж му писна от постоянното напрежение, тормоз - два дни сме щастливи един с друг  и другите  дни пак спорове, мълчание , отхвърляне от моя страна.
Изключително емоционално нестабилна съм , в труден период след развод и може би това ми оказваше влияние .
След поредната седмица с проблеми той се отказа от мен и прекрати отношенията ни .
1 месец бяхме разделени и той се върна при мен . Но научих, че е имал отношения , връзка по време на нашата раздяла и то почти веднага .
Не мога да преглътна , че е докосвал друга жена, че него са докосвали . Той ми казва, че нямам право да се ровя там , защото сме били разделени .
Но за мен болката е огромна, че Човек, който даваше всичко за мен въпреки лошото ми  държание почти веднага след мен се е сближил с друг човек .
Обича още , а влага емоции към друг човек .
Как да преодолея това, за да продължа напред с него ...

Здравейте. Много неща се случиха тази година. Моят мъж замина да работи в чужбина през август. Той се справя там, но въпреки това е несигурен и много нервен и ревнив при разговорите с мен. Понякога е спокоен, но понякога казва, че го мамя и това ме потиска ужасно.
Отделно, че дори и да сме в добри отношения, аз съм сама с децата тук и се чувствам все по-потисната. В началото се държах, но като разбрах, че ще си дойде чак декември, направо ми идва да не ставам от леглото. Децата са ми единственият стимул да правя нещо.

Здравейте,Петя!
Първо искам да благодаря за отделеното внимание!
Искам накратко да разкажа моята история и да помоля за съвет от ваша страна:
С моят съпруг сме заедно от 9 години,брак имаме от 7,а детето ни е на 6г.Докато бяхме просто двойка,връзката беше хармонична,имаше само един проблем-моите втори смени на работа,които пречеха да прекарваме повече време заедно!След като сключихме брак и родих,се появиха по-сериозните проблеми.Започнаха спорове и скандали за това,че и двамата трябва да се включваме в домакинството,не е само мое задължение(според моите разбирания),за грижите за детето(трябва също да са споделени от двамата),той пък от своя страна казваше,че работи(едва ли не това автоматично го отписва от другите му у дома) и неговата мания-футбола.И двамата сме спортни натури,но това му занимание сякаш ни изместваше (мен и детето)....Полудявах,когато излезем тримата на разходка и той замине за поредната футболна среща и времето прекарано заедно като семейство беше мираж...Пътите,в които пък не отиваше да играе,го виждах,че не се чувства ок и го прави,за да не се скараме,а не защото го иска...Върнах се на работа след майчинството и тогава започнаха упреците към мен-каква майка  съм да работя на тези смени,как може да си оставя детето...Аз не разбирах това,защото все пак го оставям на баща му,не го оставям на съседа....Проблема идваше от там,че му беше трудно да се справя с малкия,много своенравен,енергичен и буен,съпругът ми е доста мекушав между другото,но само в отношенията си с мен и детето.Работата му е свързана с взимането на решения,там успява да е категоричен...Много лесно се изнервя,при най-малкото непослушание от страна на сина ни и той избухва,затова много често спорим.Давам насоки как да реагира,предлагам статии да чете,от които съм почерпила полезна информация,а той иска думата му да е закон и адски се изнервя,когато детето не го чува...Така,опитах да сменя работата,макар и с по-лоши доходи,само и само да има мир и нещата да са ок ,не сполучих и пак се върнах на старата,та тогава той прие нещата...От година и нещо нещата съвсем не вървят ,няколко пъти се прибира при родителите си и после се връща отново.Говорим,коменрираме,но пак стигаме до задънена улица!
У дома разчитам на него за ремонтни дейности,но си признавам това му е слаба част.Виждам,че иска и че полага усилия,но...Спорвд мен това идва от семейството му,родителите му са семейство а предразсъдъци.Сам ми е казвал как баща му не в отделял нужното внимание за него,а и не само (три деца са,и то все момчета) ,за да му покабже нещо,да го научи на нещо,да го заведе някъде.Сега сякаш моят съпруг по същия начин-липсва му усет къде да заведе детето,да прекарат време само двамата,и т.н ...Разбирате за какяо говоря...Сякаш е много пасивен в нашата връзка,а аз обичам да държа нещата под контрол и явно надделявам и изисквам много от него...Иначе е много грижлив,дори сега за пореден път,в който всеки е у тях си(детето с мен) постоянно ме пита как е,постоянно предлага помощ(да ни закара до накъде),оставя ни пари...Честен е и аз още го обичам,сигурна съм,че и той мен,но не се получават нещата!
В момента съм много объркана и аз не знам дали искам да приключат нещата!Изпадам в различни настроения .Всеки път аз подемам разговори,той мълчи или не коментира,накрая всеки казва колко другия му липсва и пак се събираме!
Ако реша да преустановя взаимоотношения той не ни оставя на мира така да го кажа,ами все за нещо се появява...Не ме оставя сама да се оправя,какво искам да кажа-скоро например водя детето на градина,времето беше много лошо,предложи да ни закара,приех,след това предложи да ме изчака,аз отказах....Мн силен дъжд ме заваля ,при което той звъня,докато не му отговоря,искаше да се върне и да ме вземе...Това за мен значи все пак,че го е грижа,а когато направя опит да говорим с цел да изясним нещата или да ги оправим ме отблъсква!Не го разбирам това.Така не мога да го забравя,нито да се "откъсна" от него дори и да искам!Само да допълня,че и двамата сме сприхави,първосигнални,но пък истински!
Чувствам се като в задънена улица

Забременях непланувано с 2бебе, а машктото ми дете още няма 2 години. Бях категорична, че вече нама да раждам деца, т. К. Не срещам помощ от мъжа ми, или поне не това, което аз очаквам. Освен това аз самата бе се виждам с две двца на този етап, не мога да си предтавя да съм бременна и дете под 2 години. Тъкмо синпредставях как се връщам на работа, детето срава малко по-самостоятелно. Вонаги съм била против деца с малка разлика, а сега ми се случва. Бях на 100% сигурна за аборт, и след лсто казах на мъжа ми, мисшех, че и тох ще ме подкрепи, но той иска бебето. Обясних му всичко, което мисля, а той ми заяви, че съм егоист и не оценявам нищо.
Реално много хора се борят за това, но в момента за мен е кошмар. Страх ме е, че ако прекъсна бременноста ще со развалим семейството и обратното, ако родя също, защото не е това, което аз искам.
Имала ли е някоя жена такъв проблеми как го е решила?
Благодаря Ви.