Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 373 852
  • 2 561
  •   1
Отговори
# 2 070
  • Мнения: X
Здравейте, Людмил, аз съм авторката от пост 2067.
Ако намерите време да отговорите, бих искала да допълня,че донякъде разбирам защо хората не ме харесват.
Истината е, че не съм интересен събеседник, просто не се сещам какво да говоря и често настъпва неловко мълчание или пък повтаряме едни и същи неща, с хора които се виждаме по-често.
Но пък от друга страна, наблюдавам хора, които говорят съвсем обикновени и безинтересни неща за ежедневието си, дори бих казала прекаляват с говоренето за себе си и своя живот, но другите ги слушат с интерес, харесват ги, демонстират им симпатия. Ако аз започна да говоря подобни неща за себе си, просто на никой не му се грабва интереса, темата веднага се сменя. Дори много често просто не мога да взема думата, не ме забелязват, че се опитвам да говоря ли, не знам... . Понякога се случвало да слушам например 1-2 ч. за любовния живот или за детето на някоя колежка или съученичка, след което аз започвам да разказвам аналогични неща за себе си и тя рязко сменя темата. Това цял живот ме е карало да се чуствам като някакъв вторазряден човек, по-ниско качество, който просто "не е готин",няма видима причина, но просто това сякаш е някакъв всеобщ вселенски замисъл...Все едно стопанката досега е говорила на слугинята си, която е длъжна да я слуша, но чувствата на слугинята, естествено стопанката не я интересуват...Също така познавам и хора, които в компания нищо не говорят, само мълчат и се усмихват, но са изключително популярни и ги канят на всяка дискотека, рожден ден и сватба.
Бих искала да отбележа още, че не съм никак креативна в работата си и въобще в нищо, просто нямам идеи и не се сещам какво да правя, въпреки че подхождам отговорно и се старая, но накрая винаги някой друг се включва и добавя много неща в изпълнението на задачата, които аз не съм се сетила.
За да не става много дълго, най-важното, което исках да кажа е, че при майка ми и баща ми е точно същото. Те нямат приятели и нямат успехи в работата си.
По отношение на връзките майка ми мисли че всички са като нея и често ми казва, че хората бързо си омръзват, че след няколко години съпрузите неминуемо си омръзват, че ако се виждаш с приятелите си всяка седмица, няма да има какво да си кажете. Истината е, че на нея й омръзва и вероятно тя омръзва на хората, защото по същия начин като мен не може да създаде приятна атмосфера и хората не предпочитат контакт с нея, но аз виждам че далеч не при всички хора е така.
Въпросът ми, срещал ли сте подобни случаи в практиката си и какво събитие назад в поколенията би могло да предизвика такова нещо - липса на креативност, липса на енергия и привлекателност, еднообразен и скучен живот. Реално няма тежки проблеми като болести и безпаричие, дори няма кой знае какви тежки междуличности конфликти, но пък няма и любов, радост, веселие, истински професионализъм  и изобилие.
Благодаря.

Последна редакция: пт, 30 сеп 2022, 16:51 от Анонимен

# 2 071
  • Мнения: 26
Здравейте,
Моят проблем, за който ще търся съвет е, че съм постоянно нащрек, чувам и виждам всичко около себе си, не мога да се отпусна да си почивам дори ако слабо чувам телевизора на съседите. Имам две малки момчета и един приказлив съпруг, дори когато са в съседната стая, не мога да се съсредоточа. Живея с усещането, и със страха, че постоянно някой ще иска нещо от мен (разговор, грижа). Често имам чувството, че главата ми ще експлоадира. Четох много чуждестранна литература и там това състояние се определя като “empath”. Абсорбирам енергията на всички около мен, дори тези, които само присъстват. Това много ми пречи и изморява. Моля, посъветвайте ме къде да търся причината. Благодаря.

Последна редакция: пн, 03 окт 2022, 19:36 от Katinea

# 2 072
  • Мнения: 78
Добър вечер Д-Р Стефанов поща ви с молба,ако може да ми помогнете със съвет как да постъпя и какво да правя.Накратко баща ми преживя спинален инсулт преди 3 месеца,всичко беше нормално до преди месец,когато спря да се храни. Ходехме по лекари,приеха го в болница защото му се гади  и отказва да яде,прегледаха го пуснаха изследвания вкараха му сонда или както там се казва с камера,абсолютно нищо му няма казаха,че било на психическа основа.В болницата докато беше започнал да се храни,вчера го изписаха и пак започна да отказва ядене,повръща му се,а не може.Как да му обясня,че му няма нищо и няма да умре  аз си мисля,че се е предал и мисли най лошото.Аз и майка ми сме на ръба на силите си нервите ни са опънати до краен предел, не издържам не ми е спокойно не се чувствам добре и аз. Моля ви помогнете ни със съвет,какво е вашето мнение? Благодаря ви предварително,ако ме изчетете  до край.

# 2 073
  • Мнения: 4 115
Здравейте, не знам дали това е подходящата тема за въпросите ми, но ще ги задам.

 Как човек може да прецени, че е попаднал на точния психолог/психотерапевт?

Какво си записват те ?

Човекът, какви очаквания може да има от терапията и изобщо как протича една терапия?
Човекът кога разбира, че терапията е започнала да действа и са на прав път?
Благодаря за отделеното време!

# 2 074
  • Мнения: 993
ОТГОВОР НА ВЪПРОСИ ОТ ЕДНО ПИСМО
Здравейте, не знам дали това е подходящата тема за въпросите ми, но ще ги задам.

Въпрос: Как човек може да прецени, че е попаднал на точния психолог/психотерапевт?
Отговор: Като се довери на собствените си усещания и преценки. И още - терапевтът е професионално ангажиран с нас човек, а не е родител или по-голям брат или сестра. Така че, ако не  чувствате напредък, ако не ви е добре с него, ако преценявате, че не е точния човек, можете да се откажете, да го смените, да отидете при друг....  И ако той се опитва да ви задържи по начин, който ви създава напрежение, това е сигнал, че сте на прав път и наистина е добре да се разделите...

Въпрос:Какво си записват те ?
Отговор: Различни неща: факти и информация, която му дават клиентите, идеи за следващия път, как се е чувствал по време на сесията.... НО аз например, както и много други терапевти, нямам навика да записвам. Това би ми пречило да слушам, а клиентът иска най-вече да бъде чут и видян, да почувства, че фокусът на внимание е върху него.

В. Човекът, какви очаквания може да има от терапията и изобщо как протича една терапия?
О. В различите школи е различно. Но все рак терапевтичния процес си има логика. Той прилича на изследване: какво се случва в живота на клиента, защо се случва, коментира се също така и това, което става между терапевта и клиента по време на сесията. Например терапевта казва на клиента: "Когато ми каза, че ти се струва, че много бавно напредваме, имах чувството, че ме притискаш да бързаме. Случва ли те се и други хора да ти казват, че ги притискаш да бързат: твоите приятели, съпругата ти, колегите в работата"

В. Човекът кога разбира, че терапията е започнала да действа и са на прав път?
О. Тези неща се усещат най-вече в тялото. Например клиентът ми казва или просто си дава сметка за тези неща: "Винаги съм живял с чувството, че имам някаква тежест в стомаха. Но след миналата сесия тежестта изчезна" Или: "Вече не ме боли главата, когато разговарям с майка си"; или "Вчера за първи път влязох в офиса на шефа, без да се свивам и да се чувствам като пет годишно дете"

Това е накратко.

# 2 075
  • Мнения: 4 115
Благодаря за отделеното време.Имам още малко въпроси
"...И ако той се опитва да ви задържи по начин, който ви създава напрежение, това е сигнал, че сте на прав път и наистина е добре да се разделите..."
Може ли пример ?
Защо терапевт ще иска да задържи клиент ? Заради финансите, които ще получава от клиента си ли?

А Вие терапевтите как успявате да останете фокусирани при всички клиенти и историите им не ви отегчават?

# 2 076
  • Мнения: 993
Благодаря за отделеното време.Имам още малко въпроси
"...И ако той се опитва да ви задържи по начин, който ви създава напрежение, това е сигнал, че сте на прав път и наистина е добре да се разделите..."

Въпрос: Може ли пример ?  Защо терапевт ще иска да задържи клиент ? Заради финансите, които ще получава от клиента си ли?
Отговор: Не само и не толкова заради финансите. Може би най-вече зааради процеса на контрапренос. Какво означава това? Случва се много често клиентът да вижда в терапевта някой друг човек. Например родител - майка или баща. И това се нарича пренос. А контрапренос е, когато терапевтът вижда в клиента друг човек: майка, баща, дете, и т.н. И това се нарича контрапренос. Ако терапевтът прави такъв контрапренос, той се опитва да спасява клиента или изпитва към него съжаление или му се гневи и т.н.. Тези чувства го карат да страда, ако клиентът реши да си тръгне. Или обратно - карат го да му се ядосва и да иска да се отърве от него. Не го приемат като такъв, какъвто е и като този, който е. Затова терапевтите е важно също да ходят на терапевт и да отработват личните си проблеми с  родителите и другите значими за тях хора. Така те овладяват контрапреноса. Тоест - разпознават го и са способни да си кажат: "О, аз се ядосвам на този клиент, защото той говори за баща си неща, които ми напомнят как моят син говореше с мен, когато беше на 17-18 години. Но това не е моят син." ...
Темата е огромна и ако ви е интересна, можете да влезете в гугъл с ключова дума "контрапренос"....

Въпрос:  А Вие терапевтите как успявате да останете фокусирани при всички клиенти и историите им не ви отегчават?
Отговор:   Според мен това е най-интересната работа на света, защото, както казах по-горе, тя е изследване. Стремеж заедно с клиента да достигнете до неговата вътрешна истина. И на мен буквално всеки ден ми носи някакво откритие. Научавам неща, които не съм си представял, че съществуват на този свят. А ако терапевтът се отегчава от клиента, това пак най-често говори за контрапренос. Тоест - когато го слуша, все едно си казва: "Ох, мамо, пак ли ти с твоето вечно недоволство!" 
Това ми идва на ум на първо четене... А темата за връзката терапевт-клиент е огромна и това е само един малък аспект от нея...
НО ВИЕ НАЙ-ВЕРОЯТНО ИМАТЕ ЛИЧНО ПРЕЖИВЯВАНЕ С ТЕРАПЕВТА СИ И ЗАТОВА ЗАДАВАТЕ ТЕЗИ ВЪПРОСИ. АКО Е ТАКА, ИМАЙТЕ ПРЕДВИД, ЧЕ ОТГОВОРЪТ, КОЙТО СЪМ ДАЛ Е САМО "ПО ПРИНЦИП" И НЕ СЕ ОТНАСЯ ТОЧНО ЗА ВАШИЯ СЛУЧАЙ. ВАШИЯТ СЛУЧАЙ Е КОНКРЕТЕН И МНОГО ПО-ИНТЕРЕСЕН ОТ КАКЪВТО И ДА Е "ПРИНЦИП". Simple Smile Simple Smile
Желая ви здраве и щастие!

# 2 077
  • Мнения: 993
Здравейте, др. Стефанов.
На 22 год. съм попринцип съм по-притеснителна и чувствителна, но от преди 2 , 3 години започнах много да се притеснявам в обществени ситуации, например като трябва да говоря с някой, да свърша нещо под наблюдението на някой и т.н започвам да получавам сърцебиене, треперене, потене. Не съм срамежлива, просто изпитвам едно силно притеснение и от 2 седмици насам направо като паник атака която продължава доста дълго време и като започна да си мисля, че хората ме гледат и ще ми стане лошо пак идва атаката. Ако не се сетя за тази тревожност,тя не идва, ама като си го помисля, че ще ми стане така, и става., просто сама си го правя. Попринцип не съм интровертна личност, обичам да излизам да съм сред хора, да се запознавам, искам да се развивам, не обичам да си седя вкъщи, но точно тази тревожност ме спира, просто мен ме е страх от нея, че ще се разтреперя, че ще ми стане лошо пред хората и ще се изложа, това ме спира.
Искам вашето мнение да ме носочи, да посетя ли психиатър, или да чакам това нещо да мине и да го израстя, понеже не искам да пия антидепресанти от такава крехка възраст.
Тук много съм писал за паник атаките и страховете. Всички те са свързани с конкретни преживявания в миналото, когато сме били деца. Или със съдбите на хора от нашия род, с които се идентифицираме. Така че аз винаги съветвам хората да се консултират с терапент или психорог, на когото имат доверие, преди да потърсят помощ от хапчетата. Не отричам полззата от хапчетата. Само казвам, че те не могат да ви придвижт напред в личното ви израстване и осъзнатост, а само потискат симптомите.

# 2 078
  • Мнения: 993
Здравейте, г-н Стефанов,

Поради ред причини, сред които разведени родители -  груб баща алкохолик и вечно критикуваща ме майка, имам вкоренената в подсъзнанието  мисъл, че аз съм неуспешен човек и съответно явно имам излъчване на загубенячка. В резултат на това хората не ме харесват и нямам никакви приятели. Смея да твърдя, че не се държа грубо, нито неуместно по някакъв начин, просто явно не съм достатъчно забавна и "готина". В ученическите и студентските години имах някакви компании, в които излизах, обяснявам си го, че някак си по-младите хора са по-отворени, излизат повече и е по-лесно да се озовеш в някаква компания сред тълпата, дори и да не те харесват много.
Сега обаче съм малко над 30 г., имам съпруг и дете на 3 г. и нямаме никакви приятелски семейства. Детето ми никога не го канят на рождени дни. Излизаме само тримата и детето скучае. Няма кого да поканим на нейния рожден ден. Тежко ми е най-вече заради нея, иначе само двамата не ни е толкова зле. Имаме братя и сестри, и племенници, но и те не ни харесват очевидно поради гореизброените причини.
Напоследък уж се сприятелих с една жена на детската площадка, децата - също. Два месеца преди рождения ден на нейното дете тя ми спомена, че ще ни поканят, без да съм отваряла темата. Когато наближи рождения ден, я чувах как обсъжда с другите родители празника и естествено нас не ни покани. Това се е случвало и друг път с мен лично и всеки път се натъжавам адски много и се чувствам смачкана дни наред. Не разбирам защо им трябва да лъжат - явно от криворазбрана учтивост. Убедена съм, че междувременно не се е случило нищо, с което да  обидим точно тези хора, а децата продължаваха да си играят и да се разбират добре.
Но тези хора не са най-важните. Мисълта ми е - може ли това, за Бога да се оправи някога, с някаква терапия или не знам и аз какво? Имали ли сте такива случаи и подобрили ли са се те? Ужасно ми е тъжно. Като гледам, повечето хора имат приятели, не би трябвало да е нещо чак толкова трудно и непостижимо.
Благодаря!

P.S. Забравих да спомена, че всъщност хората не се държат грубо с мен, напротив - в службата и на детската площадка се държат учтиво, просто никога никой не ме търси за забавления и не ме кани никъде. Моля не ми казвайте, аз да ги каня, защото не се получава. Или си намират извинения, или ако дойдат, после не ме канят реципрочно, т.е. само аз търся и каня хората. Разбрах, че повечето хора всъщност не искат да се карат с никого, особено с колега или съсед, защото не се знае кога човек може да ти потрябва - та случва се от време на време да им потрябва нещо и да ми го поискат. Обаче аз освен, че съм натъжена, вече съм и много разгневена на този човек, който се е правел, че ме харесва и нарочно пасувам и не му правя услугата. След случка като гореописаната не мога да си представя някога да бъдем истински приятели и да се харесваме истински.
Необходимо ли е да се справя с този гняв или той е нормален според вас? И ако според Вас по-добре е да го преоделя, има ли начин как?
Здравейте!
Замислих се какво точно бих ви попитал, за да се ориентирате по-добре в ситуацията си.
Например - кой точно е човекът, който искате или сте искали  да ви забележи, да ви обърне внимание, да ви обича и цени, а пък той или тя не го прави?
Защо този въпрос е важен? Защото най-вероятно, щом повечето хора сякаш ви обръщат гръб, това означава, че вие не сте отворена към тях. Възможно е да сте потънали в копнежа си за вниманието и топлината на точно определен човек, от когото сте се почувствала отхвърлена или изоставена.
Ако е така, може би е време вътрешно да се сбогувате с този човек и да му кажете в душата си: "Аз мога без теб и ти можеш без мен. И това е прекрасно!"
Помислете си!....

ОСВЕН ТОВА МИ ПИШЕТЕ ПО-КЪСНО СЛЕДНОТО:
"По отношение на връзките майка ми мисли че всички са като нея и често ми казва, че хората бързо си омръзват, че след няколко години съпрузите неминуемо си омръзват...
Въпросът ми е .... и какво събитие назад в поколенията би могло да предизвика такова нещо..."

Щом  майка ви има подобни разбирания, може би те са свързани със собствения ѝ опит и също със съдбите на жени от вашата семейна система, които са били напуснати или третирани зле от мъжете си. Или жени, които са прекарали живота си в самота...  Ако е така, съвсем естествено е вие дълбоко в себе си да не искате да създавате по-близки отношения и контакти. Защото ви е страх, че те рано или късно ще се разпаднат и ще ви боли. А също и защото дълбоко в себе си искате да сте лоялна към майка си и тези жени, като им покажете своята съпричастност и  споделите тяхното страдание.
Така че помислете и дали има такива жени, освен майка ви, разбира се.
Ако е само майка ви, кажете ѝ в ума си: "Мамо, аз не мога да ти помогна. Оставям те сама да се справяш с тази болка."
Това е за сега....

Последна редакция: чт, 13 окт 2022, 04:37 от Людмил Стефанов

# 2 079
  • Мнения: 18 503
Здравейте!
Имам някои въпроси във връзка със свръхчувствително дете.
 Вашите съвети и преди ми помогнаха, благодаря ви!
Моята дъщеря е на 5 годинки и половина и е много емоционално и чувствително дете.
Разплаква се от най-малкото нещо. Например нежна и приспивна, бавна музика, ако й се карат и й викат веднага започва да плаче.
Когато гледа детско филмче също се случва ако види друг да плаче, някое животинче да страда, всякакви такива ситуации.
Често казва, че й е тъжно и жално за еди какво си.
Един ден ме попита за пра-баба й(тя не я познава, почина преди да се роди).
Попита ме защо е на небето.
После каза, че не иска аз да отида там и започва неистов рев.
Дори говорейки с мен, искайки елементарни неща понякога започва говоренето си с рев и хленчене.
Давам тези примери за да се ориентирате за какво става въпрос.
Срамежлива е и е много страхлива.
Ако не става това което тя иска започва веднага да плаче.
В места с много деца само да й кажат нещо лошо(да я обидят, да се скарат или каквото и да е) реакцията е рев.
Ако има някакв конфликт с другатчета, най-елементарен(за кукла, за люлката, за каквото и да е) на мига се започва викане, крещене и рев.
Понякога и тя и другите деца агресират, викат, започват да си посягат едно на друго, никое не отстъпва и ние се чудим как да ги смирим.
Не може да се защити и сама да се справи с такива ситуации.
Имахме случка наскоро-участие с танц на голяма сцена.
Тя излезе и се разрева пред цялата зала и просто си тръгна от сцената.
Питах я защо, обяснявах спокойно, опитах се да разбера какво я е притеснило.
Тя ми каза, че е защото искала да е с мен и само да гледа, защото била най-отзад в танца(тя иска винаги да е първа) , не била сложена да танцува до приятелчето си, защото госпожите й се карали.
Каза "искам мама, не искам да танцувам".
Отиде при съдийската маса.
И каза на съдиите "искам при мама".
На мен ми стана лошо от притеснение, притъмня ми и почти припаднах. Получих паник атака.
И друг път ми се случва сред много голяма тълпа.
Оказа се след събитието, че детето е плакало през цялото време в репетиционната зала, никое от другите деца не й е обръщало внимание и госпожата не ме е повикала.
Това са 2 часа рев и тормоз, неглижиране и притеснение, а можехме да си ги спестим.
Ходи с желание да репетира, но в момента, в който опре до изява се отказва. Всеки път преди да влезе на тренировка ме пита там ли ще съм аз, ще я чакам ли и казва, че й е жал за мен.
Всеки път обяснявам, че съм навън и я гледам с другите майки през прозореца и ще я чакам.
Казва, че иска мама, жал и е за мама.
Като залепена е за мен за всичко.
 Не мога да изляза дори до двора без нея. Страх я да спи сама, страх я е да стои сама.
В същото време ако си има другарче на тренировките(наскоро дойде и нейно приятелче там) няма никави проблеми и е много радостна и щастлива.
Когато някое детенце от групата говори с нея, хване я за ръчичка, играе с нея и й обръща внимание нямаме такива проблеми.
На детските площадки играе само с познати деца. Ако има други или си тръгваме или чака да я представя аз.
В противен случай няма да отиде сама ако детето не я повика.
Ще стоим един час там, ще ги гледа и няма да отиде при тях. След горе - долу един час се отпуска и се включва в играта,а ние вече трябва да си ходим.
Супер чувствителна е само ако й се повиши тон от учителка, от който и да е.
В непозната среда страни от децата.
Не може да се интегрира в групите по интереси ако с нея няма друго познато дете.
Ако обаче това познато дете играе с друго детенце, с което е по-близко и не й обръщат внимание имаме проблем и тя страда от това.
Тези деца, които си се познават помежду си я игнорират и се държат така все едно я няма там.
Това го забелязвам на всяка тренировка. Забелязах го и на участието им.
Никой, абсолютно никой не й обръща вниамние и не говори с нея.
Тя  също не се опитва да отиде при тях, страни от тях.
Това беше и причината да се откаже от едни от заниманията.
Мисля да поговоря с учителката й. Смятам, че тя е тази, които би могла да й помогне да се адаптира.
Детето ходи на тези тренировки от няколко месеца и казва, че не познава децата, а вече трябваше да се е сприятелила с тях.
Подчертавам, че ходи с желание. Проблема е средата.
Виждам я, че страда и искам да й помогна да е по-спокойна и оцеляваща в такива среди, защото тепърва предстои училище и всякакви други ситуации, с които трябва да се справя.
Онзи ден се наложи да се моля на децата в състава да я хванат за ръка.
При което те ме гледат и не ми отговарят нищо.
Трябва всеки път да търся контакт аз с децата и да я бутам при тях, а те стоят и я гледат и нищо не й казват.
Какво ще ме посъветвате?
Не зная как да процедирам, защото тези моменти са ежедневие.
Ще уточня, че самата аз бях такова дете и съм такъв възрастен. Но при мен нещата бяха доста по-добре.
Това е важно.
Много съм чувствителна. Тя е същата и не зная как да се справя за да се поучупи малко, а много искам да й помогна да се справя с емоциите си, защото знам, че няма да й е лесно в бъдеще.
Също така да уточня, че тя е много общителна по принцип или поне беше такава доскоро.
Това е от около една година, вече започва много да се срамува и страхува.
Отделно учителките ги разбирам, че няма как да сменят цялостния си подход само заради едно дете, нито в градината, нито на другите занимания. Те са и по-строги, защото танци и спорт го изискват.
Но тя иска да й се обръща внимание, да не се крещи и при нея трябва по-различен подход.
Ще се радвам да ми дадете съвети.
И ако имате въпроси ще отговоря с удоволствие.
Благодаря ви!

Последна редакция: чт, 13 окт 2022, 14:40 от Caroline_Bingley

# 2 080
  • Мнения: 1 666
Здравейте д-р Стефанов. Пиша ви във връзка с проблемно дете ,което обича да се налага и в момента имаме доста голям проблем с тръгването й на детска градина . Тя е вече на 4г и половина,до сега е гледана през деня от баба,дядо и тн ,тъй като миналата година пробвахме,отново беше кошмар,а и много боледуваше.  Тази година ,една година по-късно реших,че е време да свиква с колектив,и е крайно време да свикне ,но тя отново не желае да ходи,мрънка,плаче, тази сутрин даже повърна един сироп,който й давам на гладно , и сякаш вместо да става по-добре с всеки следващ ден ,то е обратното . Не знам вече как да подходя ,за да разбере,че там не е толкова лошо и е необходимо да ходи  . Моля ви за съдействие.  Благодаря.
Здравейте!
Чувството ми е, че сте влезли във война с детето. Всеки се опитва да доминира над другия с всякакви средства. И за сега детето излиза победител, успява да се налага, както казвате.
Ще ми се първо да си дадете ясна сметка, че едно дете на 4 години, което още ходи право под масата, е твърде малко, за да се налага над майка си. Защото децата се тотално зависими от майките и бащите си и по-скоро се опитват да им се харесат, а не да им се налагат.
Следователно за да ви се налага едно толкова по-малко и толкова зависимо от вас човешко същество, то трябва да е стъпило на раменете на някой друг. Да получава сили от накой, който е достатъчно голям, за да може да се налага над мама.
Питам се - от кого вашето дете получава такива сили, че да ви се налага?
Възможно е това да са баба му и дядо му. Ако те са се чувствали щастливи, удовлетворени и значими, че детето е около тях, може сега да им е криво, че им го отнемате и го пращате на градина при тези все болни и заразни деца и при тези лоши учителки...
Ако те имат това чувство, детето намира сили от тях, за да ви се противопостави; стъпило е на техните рамене.
И ако е така, добре е първо с тях да си изясните ситуацията. Да ги убедите, че и от тях е нужно да дойде насърчението за ДГ. /Например: "Беше ни добре заедно и ти се радвахме, но сега още повече ще ти се радваме, като ходиш на градина. Ще ни разказваш всеки ден как е било там..."/
Възможно е детето да се налага и когато между майката и бащата има конфликти. Тогава то пак стои като най-голямото в семейството. И придобива твърде много власт, която няма капацитета да упражнява правилно.
С една дума - влезте в диалог в възрастния, който дава енергия и сили на детето да ви се налага.
Поздрави!
Здравейте,не съм аз авторката на поста и предварително се извинявам,че го използвам,но у дома се забелязва тази тенденция от дете на 8 години,в следствие на реплики разменяни от мен и съпругът ми в опит да решим спор или конфликт пред него.Какво значи,че се налага-почти никога не се вслушва в съветите ни,капризничи,не спазва правилата и границите,които сме поставили.Зная,че не е редно и това много вреди,но не съм аз инициаторът,опитвам се да го обясня на мъжът ми,явно просто не се усеща.Бихте ли дали насоки как да се справим в тази ситуация?В случая няколко пъти съм обяснила на синът ни,че това не засяга него и е редно възрастните по между си да разрешат разногласията,това е техен проблем.Че е обичан от двамата и няма общо с това...
Поздрави и приятен ден!

# 2 081
  • Мнения: X

Здравейте!
Замислих се какво точно бих ви попитал, за да се ориентирате по-добре в ситуацията си.
Например - кой точно е човекът, който искате или сте искали  да ви забележи, да ви обърне внимание, да ви обича и цени, а пък той или тя не го прави?
Защо този въпрос е важен? Защото най-вероятно, щом повечето хора сякаш ви обръщат гръб, това означава, че вие не сте отворена към тях. Възможно е да сте потънали в копнежа си за вниманието и топлината на точно определен човек, от когото сте се почувствала отхвърлена или изоставена.
Ако е така, може би е време вътрешно да се сбогувате с този човек и да му кажете в душата си: "Аз мога без теб и ти можеш без мен. И това е прекрасно!"
Помислете си!....

ОСВЕН ТОВА МИ ПИШЕТЕ ПО-КЪСНО СЛЕДНОТО:
"По отношение на връзките майка ми мисли че всички са като нея и често ми казва, че хората бързо си омръзват, че след няколко години съпрузите неминуемо си омръзват...
Въпросът ми е .... и какво събитие назад в поколенията би могло да предизвика такова нещо..."

Щом  майка ви има подобни разбирания, може би те са свързани със собствения ѝ опит и също със съдбите на жени от вашата семейна система, които са били напуснати или третирани зле от мъжете си. Или жени, които са прекарали живота си в самота...  Ако е така, съвсем естествено е вие дълбоко в себе си да не искате да създавате по-близки отношения и контакти. Защото ви е страх, че те рано или късно ще се разпаднат и ще ви боли. А също и защото дълбоко в себе си искате да сте лоялна към майка си и тези жени, като им покажете своята съпричастност и  споделите тяхното страдание.
Така че помислете и дали има такива жени, освен майка ви, разбира се.
Ако е само майка ви, кажете ѝ в ума си: "Мамо, аз не мога да ти помогна. Оставям те сама да се справяш с тази болка."
Това е за сега....

Здравейте, ами вероятно човекът, за чието внимание копнея, е баща ми. Докато живеехме заедно живеех с усещането, че той просто не ме отразява, никога не е имало връзка между нас. След като се разделиха с майка ми и се преместихме, той ме търсеше и до ден-днешен ме търси да се чуваме, но смятам, ще се съгласите, че това не е истинска връзка. Той просто няма енергията да живее всеки ден с хора и да им обръща внимание. Няма да изпадам в подробности в тази насока.
Искам само да попитам, макар че мисля, че отговорът е положителен, ако човек не е имал любящи родители, които го окуражават да следва мечтите си, възможно ли е все пак да постигне вътрешен мир, щастие и успехи в различни дейности? Моите родители просто никога не са ме подкрепяли в това, което искам. Да, майка ми е гледала да са задоволени базовите ми потребности от храна и дрехи, както и да имам висше образование. Но никога не ме е подкрепяла в това, с което искам да се занимавам, винаги се е противопоставяла  на желанията ми да правя нещо различно от това, което тя смята, че е правилно. Понеже така звучи много общо, давам пример - противопоставяше се да се занимавам с пеене, както и да шофирам, защото на нея не й вървяло в тези неща и интиуицията й казвала, че приличам на нея и на мен няма да ми върви. Интуицията й казвала, че ми се удава дадена специалност, която завърших, но се оказа, че интиуцията й греши и не съм добра в това. На практика не съм добра в нищо.
Също така майка винаги настръхва от гняв и ужас, когато спомена, че искам да си купя нещо по-скъпо и луксозно, нещо което не е от базова необходимост. Същевременно обаче иска да е залепена, както за мен, така и за брат ми, непрекъснато звъни по телефона, иска да знае всяка подробност от живота ми и заема често срещаната роля: "Аз толкова те обичам и искам най-доброто за теб, а ти си неблагодарна". Но в моите очи тя не иска най-доброто за мен, защото не иска заедно с мен това, което аз искам. Аз така разбирам любовта, за това съм й гневна. А тя просто иска да съм здрава, сита и в безопасност и според нея в това се изразява любовта и грижата, но истината е, това не е най-доброто, което може да има един човек, макар че е базово.
Та в този смисъл аз никога не съм се чувствала обичана и подкрепена от родителите ми. Въпреки това възможно ли е да се почувствам щастлива и сигурна в себе си, да създавама връзки и да правя нещата, които искам? Все пак мисля, че да, макар че е трудно. Ако можете, моля дайте съвети в тази връзка. Благодаря!

Последна редакция: нд, 16 окт 2022, 19:13 от Анонимен

# 2 082
  • Мнения: X
Здравейте!
Не мога да се отърва от чувството за безизходица. Страхувам се да правя , каквито и да е промени в живота си, защото съм скована от страх какво мнение ще имат близките ми и въобще хората около мен. Не мога да търпя работата си, вече две години съм там, но не смея да намеря друга, по-малко доходоносна, но по-интересна, защото ме е страх от кризата и от това, че ще бъда "провал" в очите на хората, понеже имам добро образование, а тръгвам да работя нещо по-"недостойно".
Не мога да имам и никакви отношения с другия пол, защото се ужасявам какво ще кажат нашите. Не съм малка, но досега не съм имала гадже. Те искат аз да съм щастлива, но аз се сковавам при мисълта за техните надежди, притеснения и очаквания. Те искат да съм перфектна пред обществото, а аз не мога да обещая такова нещо. Не искам да избирам партньор само по разум - да ми пасва като години, образование и т.н. Объркана съм и не зная изобщо кого харесвам и с кого искам да бъда. Винаги избирам неподходящи мъже - такива, които не искат сериозно обвързване. Дори не мога много ясно да изразя какъв ми е проблемът - просто чувствам паника и страх. Сега имам и финансови проблеми, които трябва да реша, което допълнително ме напряга. Но това с работата, която не обичам, е основният ми източник на нещастие - защото се чувствам в безизходица и отчаяние, че това е животът ми... 8 часа на ден, прекарани в желание да съм другаде, а не там и да правя нещо друго, а не това. По принцип работя от вкъщи, но всички ми казват да започна да ходя в офиса, за да се чувствам по-добре. Но как да ходя в офиса, като там трябва да се правя, че съм много продуктивна и искам да работя, а аз не искам... Може ли да ми дадете съвет освен за всичко по-горе написано, дали трябва да се принудя да ходя в офис? Благодаря Ви!

# 2 083
  • Мнения: 187
Здравейте! Слушах няколко ваши лекции съвместно с Академия за родители миналата година и бях много впечатлена от метода Семейни констелации, за който споненавахте. Исках да ви попитам трябва ли някаква специална подготовка, за да участвам в сеанс и какво мога да очаквам? Основният проблем, който се надявам да се повлияе, са влошените отношения със съпруга ми. Като цяло от доста време не вървят нещата, много дълго съм обмисляла развод,но така и не събирам смелост. Сигурна съм, че нещо ми пречи на подсъзнателно ниво, вероятно някаква лоялност или знам ли. За подобни проблеми препоръчват ли се констелации? Благодаря!

# 2 084
  • Мнения: 1
Здравейте г-н Стефанов! Имам връзка от 15 години. С приятеля ми живеем заедно от 2. Не го направихме доста по-рано, поради какви ли не "причини". Обаче и преди и сега , особено сега, когато живеем заедно, се усеща напрежението по между ни.
Напоследък говорим доста за отношенията си.  Стигнахме, или поне вече гласно отразихме, че причината за нашето невървене е липсата на страст в интимните отношения. Липсата на желание за интимни отношения дори. Най-вече от негова страна. Други хора в животите и на двама ни няма. Човека ме уважава, грижи се за мен, живея в неговия дом, създаден от него за нас двамата. Прави, каквото му е възможно, за да съм добре. Подсигурено ми е всичко с желание от негова страна. Като цяло се разбираме . Обаче липсата на желание за интимност от негова страна към мен е плашеща и мисля, че би довело до край на връзката ни.
Връщам се в началото на връзката ни, когато аз бях още ученичка. Смятам, че това ще даде доста яснота по проблема. Имах тогава доста притеснения, предразсъдъци и начин , по който мислех, че трябва да върви всичко по между ни. Както и установен модел придобит от първата си за тогава връзка и отношенията си с мъж преди него. Бях само с един мъж преди сегашния си и реално първият ми насади всички модели относно секса, интимността, отношенията между мъж и жена, поведение и тн.. Бях неопитна. Той ме поведе по пътя на сексуалния живот и то неправилно (отчитам неща, които в мен са създали малки травми, с които не мога очевидно да се справя 16 години по-късно ).И мислех, че трябва точно така и занапред да е, че това е нормално.. но много неща не бяха нормални. След като се запознах със сегашния си партньор, той се съобразяваше с мен много. Правил е доста компромиси, за да бъда щастлива и доволна. Във всяко естество . Включително и сексуално. Съобразявал се е с мен, за да ми е на мен спокойно. Да си призная , бях задръстена и се страхувах от всичко. Живеех в собствен свят, от който не желаех да изляза... Исках да живея в малкия си нереален комфортен свят и опитите му да ми помогне и измъкне бяха неуспешни. С годините това продължи. Аз бях кон с капаци и си мислех, че ще тича вечно подире ми и ще се налагам и ще бъде , каквото аз желая. Исках дори и да бъда жертва, а той моя спасител, който да ме спасява от въображаеми неща.. Липсата на опит и мисъл в главата ми тогава,  ми изиграха лоша шега. Бях глупава, наивна и нехайна. Малка и с никакъв опит или усет с връзките. Не можех дори да се оставя да ми бъде хубаво сексуално , не знаех и как, не си и позволявях, вечно ме беше страх , че ще бъда наранена отново, не исках да вярвам в хубавото, исках да ми се доказват. Хвърчах в облаците и не си давах сметка за нищо, сякаш ми беше в кърпа вързан. Отчитам доста свои грешки, които са вървели с нашата връзка до днес. Грешки мен, в моя компютър. Но какво от това, ако е късно? И късно ли е? Как да създадеш в човек нещо, което го е имало, но ти си то подтискал и смачквал и вече не е останало...?  Вече няма страст, няма тръпка, няма интимно желание. По неговите думи. Той казва, че не усеща в мен желание, искри, живец, блясък в очите ми.. Не знам как да му дам липсите, всички неща, които съм му отнела, плащайки той за моите травми нанесени от друг..
Към момента се обичаме, уважаваме и ценим. Поне можем да говорим един с друг стойностно и да си кажем всичко това, което на вас разказвам. За раздяла също говорим. Че е неизбежна може би. Защото живеем като съквартиранти, а това тежи и на двама ни. Можем да се прегръщаме, грижим един за друг, целуваме, спим в едно легло, но на него това не носи достатъчното. На мен също. Секс няма желание да правим, или ако правим си личи, че не е особено ентусиазиран. Той се притеснява как бих се справила без него, дори изрази желание да ми помага в някакъв аспект, ако се разделим, докато си стъпя на краката.. което води до мисълта, че дори и на такъв етап е загрижен човек за мен и не му е просто да ме захвърли, защото съм му омръзнала, а че наистина ме обича.
И двамата към момента не желаем раздели, разбираме се добре като цяло, но отчитам , че това няма да продължи дълго. Искам да съм с него и той с мен, но липсата на сексуално желание е факт. Може да съм пък аз асексуална и да го отблъсквам по този начин. Не зная. Да поясня, че той проблеми със секса , желанието и моженето не е имал. Наистина, какво мога да направя, за да обърна ситуацията и да не се разделим?
Бих се радвала на препоръка, съвет, "задачи за домашно" дори, дори литература, която да изчета, ако смятате , че би ми била нужна, просто нещо, за да не бъде това края по между ни с него. Благодаря за отделеното време!

Общи условия

Активация на акаунт