Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, Людмил. Пиша Ви с надеждата да ми помогнете да се справя с една натрапчива мисъл, която ме споходи ненадейно вчера. Разхождахме се с приятеля ми, сестра ми и бебето на сестра ми. Говорихме си и изведнъж в съзнанието ми нахлу мисълта, че приятеля ми харесва сестра ми, така както мъж харесва жена. Започнах да си мисля защо. Защото съм несигурна в себе си или това е някакво шесто чувство? Опитах се да погледна ситуацията отстрани. Какво толкова е направил, че да си го помисля. Носеше и раницата с нещата за бебето. Нормална кавалерска постъпка. Детето беше в ергономична раница. Говореха си двамата. Тя му зададе въпроси за инвестиции, той и отговори. Пишейки сега се сещам, че и преди съм го ревнувала, може би без причина, когато говори с друга жена. Очевидно съм несигурна в себе си. Как да се справя с това?
Двамата с приятеля ми се обичаме, искаме да имаме дете. В момента обмисляме къде да живеем. Той много се грижи за мен. Винаги мисли какво да направи, за да съм добре. Отиваме на плаж и аз си вадя хавлия, той казва, че е взел и за мен. Имам много примери за такива малки неща, но според мен показващи, че мисли за мен. Обаче тази моя несигурност, когато се прояви ме изяжда от вътре. Ще се радвам, ако можете да ми дадете съвет как да я преодолея.

Здравейте, др. Стефанов.
На 22 год. съм попринцип съм по-притеснителна и чувствителна, но от преди 2 , 3 години започнах много да се притеснявам в обществени ситуации, например като трябва да говоря с някой, да свърша нещо под наблюдението на някой и т.н започвам да получавам сърцебиене, треперене, потене. Не съм срамежлива, просто изпитвам едно силно притеснение и от 2 седмици насам направо като паник атака която продължава доста дълго време и като започна да си мисля, че хората ме гледат и ще ми стане лошо пак идва атаката. Ако не се сетя за тази тревожност,тя не идва, ама като си го помисля, че ще ми стане така, и става., просто сама си го правя. Попринцип не съм интровертна личност, обичам да излизам да съм сред хора, да се запознавам, искам да се развивам, не обичам да си седя вкъщи, но точно тази тревожност ме спира, просто мен ме е страх от нея, че ще се разтреперя, че ще ми стане лошо пред хората и ще се изложа, това ме спира.
Искам вашето мнение да ме носочи, да посетя ли психиатър, или да чакам това нещо да мине и да го израстя, понеже не искам да пия антидепресанти от такава крехка възраст.

Здравейте г-н Стефанов!

Каква може да е причината от няколко месеца насам да си припомням неприятни или травмиращи случки в миналото, като не е една определена случка, а ги редувам. Става въпрос, че моето е като мазохисъм и съзнанието ми постоянно е заето с неприятни емоции като страх, вина най-вече от миналото?

Здравейте Д-р Стефанов. От 2г. имам връзка с мъж, с когото имаме дете на 3 месеца( детето е направено с много желание и любов! ) От известно време имаме някои неразбирателства. Аз седя предимно вкъщи и гледам бебето, а той има собствен бизнес и това налага да го няма почти през цялото време включително и късна вечер, събота, неделя, празници и т.н ( нямам съмнения за изневяра, сигурна съм, че не е това ) прибирайки се вкъщи не спира да говори по телефона и да прави някакви неща свързани с работата му. Това нещо почна да ме изнервя и се е натрупало с времето и вечното чакане и следователно много често влизам в пререкания с него, а той по принцип не обича такива неща, той е по-спокоен, аз пък страшно избухлива. Когато има някакъв проблем в работата никога не споделя, не говори с мене и все едно страни. Та картинката е такава 95% от мозъка му е зает с неговия бизнес и не вижда и чува нищо друго около себе си, като обсебен е. Опитвам се да му обясня, че това не е нормално ( поне в моите очи ) и че семейството винаги трябва да е на 1-во място, а той сякаш ме чува, но не го разбира и осъзнава. По цял ден съм сама, гледайки детето ни, върша всичко вкъщи и понякога се чувствам толкова изморена, изнемогваща и вече изнервена, а той се прибира вечер най-изморен от всички  и гледа ако може да си легне по най-бързият начин и това е всеки ден.. Не мога да разбера защо така се е вкопчил в тази работа, не мога да разбера защо и мойто държание се влошава всеки ден и защо постоянно съм под някакво напрежение. Как да процедирам? Трябва ли да бъда “добра и покорна” съпруга, само защото той издържа семейството и не сме лишени от нищо .. ОСВЕН ОТ ВНИМАНИЕ!

Днес бях на екскурзия и в автобуса имаше много деца с мобилни телефони, играха не помежду си, а с телефоните си. Аз виждам в това, и нещо положително, и нещо отрицателно.
Как се отразява на децата тази, да я нарека, зависимост, и какво ще посъветвате майките, какво е според вас правилното поведение на майката?

Здравейте д-р Стефанов. Пиша ви във връзка с проблемно дете ,което обича да се налага и в момента имаме доста голям проблем с тръгването й на детска градина . Тя е вече на 4г и половина,до сега е гледана през деня от баба,дядо и тн ,тъй като миналата година пробвахме,отново беше кошмар,а и много боледуваше.  Тази година ,една година по-късно реших,че е време да свиква с колектив,и е крайно време да свикне ,но тя отново не желае да ходи,мрънка,плаче, тази сутрин даже повърна един сироп,който й давам на гладно , и сякаш вместо да става по-добре с всеки следващ ден ,то е обратното . Не знам вече как да подходя ,за да разбере,че там не е толкова лошо и е необходимо да ходи  . Моля ви за съдействие.  Благодаря.

Здравейте Д-р Стефанов исках да попитам как да разбера дали това което ми се случва нее някоя болест или просто съм под стрес....Последните години забравих защо съм тук в постояни напрежения и страхове  преминах през много емоционални моменти и психиката ми е някак си разклатена да не кажа рухнала.Колкото и да се старая да се изправя е много трудно сама,Постоянно съм напрегната за нещо и ако няма за какво главата ми все си намира,имах постоянно главоболие преди,по нормализира се но сега се завръща едно чувство на страх и притеснения което преди испитвах и мислех че съм се справила с него, на замаиване в главата и отпадналост  сякаш някои ми изсмуква енергията.....Когато съм под напрежение на шумни места или вкъщи с децата и те все хленчат за нещо направо ми прималява и се чувствам изстощена ,В главата ми сякаш няма мозък а желе което се клатушка с тензиона болка и леко замаиване имам шум в ушите и незнам какво да правя,баба казва че имам слаба кръв и лошите очи ме хващат бързо,И звучи смешно но вземам да и вярвам понеже когато съм си в къщи сама с децата ми няма нищо дори да съм под стрес с хапче ми минава.Но като излезна навън или ми предстои среща с д-р хора които знам че не са ми приятни веднага ми прималява.Страмно ми е на какво да вярвам но ми е и страшно да си мисля че имам някаква болест или нещо по страшно в главата и незнам към кого да се обърна за Благодаря за вниманието

Д-р Стефанов, моля за съвет как да помогна на детето си  да се адаптира по-лесно на градината. По-скоро да общува с другите деца, става въпрос за момче на 4г.  До сега е гледан в къщи и виждам, че му е трудно да разговаря и играе с други деца. Казва че не иска да има приятели, само тези които вече познава, а те са няколко и рядко се виждаме с тях, понеже живеем на доста изолирано място. Мисля, че просто не знае как да играе с деца. Иначе е будно и умно дете и с възрастните  общува свободно. Искам да отбележа, че баща му също няма приятели и може би приема неговия модел за поведение. Аз имам приятелки, с които рядко се виждам. От скоро тръгна на градина и учителките казват, че не се включва в игрите, а само гледа. Има ли начин да му помогна да се приспособи по-лесно? Благодаря предварително за насоките.

Здравейте!
Първо - успокойте се! Щом детето ви се отпуска да си говори с възрастни, то е отворено към другия и комуникативните му умения никак не са за подценяване. Така че хвалете го, че така добре общува с възрастни, а не го критикувайте или по-скоро не му показвайте, че се  тревожите, че не общува с деца.
Имайте предвид и  това, че всички хора, както и всички бозайници, имаме естествена склонност към общуване. Просто защото живеем в общества, племена, семейства, стада и глутници и общувайки се чувстваме принадлежащи към нещо по-голямо, което ни дава чувство за сигурност.
От друга страна - какво е най-важно за децата? И какво най-много ги блокира и сковава тяхната естествена склонност към общуване?
За децата е особено важно мама и татко да ги харесват, да са доволни от тях. И ако имат чувството, че не удовлетворяват представите на мама и татко за добро и сполучливо дете, те се чувстват напрегнати и не им е до общуване.
Като имаме предвид казаното до тук, можем да си представим какво става в душата на вашето дете. И какви сложни за съчетавате мотиви бушуват вътре в него.
От една страна то вижда вашия модел на изолираност, на затваряне в черупката. И го усвоява. От друга страна чува, че вие го подтиквате да си играе с децата и чувства вашата тревожност от това, че не го прави. И вашето подканване на детската площадка или когато ви гостува семейство с деца: "Хайде, отиди да си поиграеш с това детенце!" го обърква и дори плаши.
Затова бих ви препоръчал три неща:
1. ПО-МАЛКО НАТИСК. Тоест - избягвайте да отправяте към детето такива подканвания и това ще го успокои;
2. ПОВЕЧЕ ЛИЧЕН ПРИМЕР: Вместо подканване, вие самата отидете да си говорите с майките на детската площадка, подхвърлете топката обратно на някое дете или използвайте друг повод да се запознаете с него, БЕЗ ОБАЧЕ ДА ВИКАТЕ И СИНА СИ ДА СИ ПОИГРАЯТ ЗАЕДНО. Тоест - не превключвате от личен пример към натиск, а  просто му ПОКАЗВАТЕ как става този номер с общуването и не го притискате и той да го прави. Защото притискането го сковава. /по същата логика е добре, когато сте със сина си и срещнете съседа, да го поздравите вие: "Добър ден, Иване!", а не да казвате на детето: "Кажи добър ден на чичо ти Иван!,", а той притеснено да се крие зад вас. Тук пак имаме личен пример, вместо натиск/
3. ПОВЕЧЕ ДОВЕРИЕ В НЕГО:   Много е важно и той да знае, че баща му е бил по-затворен като дете, пък и до сега е такъв, НО Е ДОСТАТЪЧНО УСПЕШЕН И СЕ СПРАВЯ С РОЛЯТА СИ НА СЪПРУГ, БАЩА И ПРОФЕСИОНАЛИСТ. Защото детето има нужда да вярват в него, а не да се тревожат за него.
Това е накратко.
Бъдете здрава!

Здравейте!
Очевидно е, че вашитесъстояния на напрежене, шум в ушите, виене на свят и да чувствате мозъка си като желе, се дължат на това, че  около вас има хора с лоши очи, които ви напрягат или ви предстои да се срещате с такива хора. Защото вие не искате нито да ги чувате, нито да ги виждате, нито да ви дишат въздуха.
Тук обаче е трудно да си говорим и изясняваме с подробности как протича взаимодействието ви с тези хора и как точно да го подобрите...
Затова ще ви дам само едно просто предложение, с което да експериментирате.
Дори ще ви помоля, като експериментирате, да пишете какъв е ефекта.
/защото вярвам, че и други читатели на темата ще го пробват и е ценно да има взаимен обмен/
Предложетието ми е да стоите по-далеч от тези хора. На по-голямо разстойние.
Приемете го буквално. Обърнете внимание от какво разстояние общувате с тези хора с лоши очи, от които получавате главозамайване и шум в ушите и увеличете това разстояние с около 30-40 сантиметра.
Имайте предвид, че най-важно за това, как се чувстваме от взаимодействието си с други хора е пространственото разстояние, после позата, езика на тялото и едва накрай идват думите.
Тоест - ако сме на по-голямо разстояние и позата на тялото ни е отпусната и спокойна, каквото и да ни говорят, можем да се справим и да се чувстваме добре.
Така че - експериентирайте с разстоянието.
Поздрави!

Здравейте!
Чувството ми е, че сте влезли във война с детето. Всеки се опитва да доминира над другия с всякакви средства. И за сега детето излиза победител, успява да се налага, както казвате.
Ще ми се първо да си дадете ясна сметка, че едно дете на 4 години, което още ходи право под масата, е твърде малко, за да се налага над майка си. Защото децата се тотално зависими от майките и бащите си и по-скоро се опитват да им се харесат, а не да им се налагат.
Следователно за да ви се налага едно толкова по-малко и толкова зависимо от вас човешко същество, то трябва да е стъпило на раменете на някой друг. Да получава сили от накой, който е достатъчно голям, за да може да се налага над мама.
Питам се - от кого вашето дете получава такива сили, че да ви се налага?
Възможно е това да са баба му и дядо му. Ако те са се чувствали щастливи, удовлетворени и значими, че детето е около тях, може сега да им е криво, че им го отнемате и го пращате на градина при тези все болни и заразни деца и при тези лоши учителки...
Ако те имат това чувство, детето намира сили от тях, за да ви се противопостави; стъпило е на техните рамене.
И ако е така, добре е първо с тях да си изясните ситуацията. Да ги убедите, че и от тях е нужно да дойде насърчението за ДГ. /Например: "Беше ни добре заедно и ти се радвахме, но сега още повече ще ти се радваме, като ходиш на градина. Ще ни разказваш всеки ден как е било там..."/
Възможно е детето да се налага и когато между майката и бащата има конфликти. Тогава то пак стои като най-голямото в семейството. И придобива твърде много власт, която няма капацитета да упражнява правилно.
С една дума - влезте в диалог в възрастния, който дава енергия и сили на детето да ви се налага.
Поздрави!

Здравейте, чудя се дали бихте могли да ми дадете съвет за това, което ще напиша или просто извода е, че прекалено много се вглеждам в нещата, тоест излишно?
В отношенията с хората усещам, че ме тормози нещо, да не казвам, че с всеки мой приятел и познат се случва, но да кажем, че съм го забелязала повече от веднъж.
Когато хората се държат с мен по определен начин - няма проблем, но когато аз се държа с тях по същия начин - проблем има и почват да ми се сърдят, да изтъкват това, което правя (което е същото като това, което те правят) или недоволстват от държанието ми. Ще се опитам да дам примери:
- приятелка от време на време ми се сърди за (според мен) крайни простотии- примерно, че съм купила подарък за РД за друга наша приятелка сама, а не заедно с нея(от къде да знам, че иска заедно да купим?), нацупи се, мрънкаше, преглътнах го, не съм го отваряла на въпрос. Заживях в друг град и веднъж като ходих до нашия, нямах изобщо никакво време да се виждам с приятели, тъй като ходих за кратко и по работа. Точно за това не и казах, че ще ходя, тъй като я познавам и знам, че щеше да ме кара да излизаме, а аз нямах никакво време. Все пак друг път ще отида и тогава ще се видим. Разбрала е от някъде, че съм ходила и вече два месеца ми се сърди за това. В крайна сметка длъжна ли съм да се отчитам на някой кога къде ходя и какво правя или да си преправям плановете, че да удовлетворя чуждите очаквания? Премислих и реших, че не съм виновна за нищо, за да се извинявам или да я търся. Писах и два пъти, отговори ми, но вече не ме търси. Да не говорим, че тя също е идвала към моя край, но не ме покани да се видим. Значи тя като прави така не е проблем, аз като правя същото - проблем.
- друга приятелка има навика, когато си пишем по вайбър (много често си пиша с хората по вайбър, защото съм на работа в офис и не е удобно да говорим по тел) да ми прочита съобщенията и да не ми отговаря, когато задам въпрос. Пишем си без прекъсване и питам ли я нещо - край, спира изведнъж. Случвало се е по два пъти да я питам едно и също - или не отговаря или ми пропуска въпроса и за нещо друго ми пише. Това продължи месеци наред и просто един ден ми писна и до някъде умишлено почнах да правя същото нещо - пита ли ме въпрос, прочитам и не и отговарям. Само след няколко пъти почна с “аз те питам, ти не ми отговаряш”, “станала си много заета, че не отговаряш” и някакви подобни. След време се заговорихме на тази тема и видиш ли, тя правила така, защото аз съм правила така. Много в удобно хората да имат кратка памет. Както казах беше обратното и поясних “да, сега го правя, но това е в следствие на това, че ти го правиш от край време и явно не намираш проблем в това”. Оказа се, че било проблем, но като го правя аз- като го прави тя-не е.
Имам и други примери…В някакъв момент нещата се извъртат в такава посока в отношенията с другите и не знам дали аз не греша някъде. Само да отбележа, че не сме деца, а 30-годишни възрастни. За мен е изключително глупаво да се занимавам с такива неща, но същевременно не обичам да ми се качват на главата и се ядосвам, когато хората решат, че е ок да се държат по определен начин с мен, но пък към себе си не толерират такова отношение. Винаги става така, че накрая аз излизам виновна. Какво бихте ме посъветвали?

Здравейте, г-н Стефанов,

Поради ред причини, сред които разведени родители -  груб баща алкохолик и вечно критикуваща ме майка, имам вкоренената в подсъзнанието  мисъл, че аз съм неуспешен човек и съответно явно имам излъчване на загубенячка. В резултат на това хората не ме харесват и нямам никакви приятели. Смея да твърдя, че не се държа грубо, нито неуместно по някакъв начин, просто явно не съм достатъчно забавна и "готина". В ученическите и студентските години имах някакви компании, в които излизах, обяснявам си го, че някак си по-младите хора са по-отворени, излизат повече и е по-лесно да се озовеш в някаква компания сред тълпата, дори и да не те харесват много.
Сега обаче съм малко над 30 г., имам съпруг и дете на 3 г. и нямаме никакви приятелски семейства. Детето ми никога не го канят на рождени дни. Излизаме само тримата и детето скучае. Няма кого да поканим на нейния рожден ден. Тежко ми е най-вече заради нея, иначе само двамата не ни е толкова зле. Имаме братя и сестри, и племенници, но и те не ни харесват очевидно поради гореизброените причини.
Напоследък уж се сприятелих с една жена на детската площадка, децата - също. Два месеца преди рождения ден на нейното дете тя ми спомена, че ще ни поканят, без да съм отваряла темата. Когато наближи рождения ден, я чувах как обсъжда с другите родители празника и естествено нас не ни покани. Това се е случвало и друг път с мен лично и всеки път се натъжавам адски много и се чувствам смачкана дни наред. Не разбирам защо им трябва да лъжат - явно от криворазбрана учтивост. Убедена съм, че междувременно не се е случило нищо, с което да  обидим точно тези хора, а децата продължаваха да си играят и да се разбират добре.
Но тези хора не са най-важните. Мисълта ми е - може ли това, за Бога да се оправи някога, с някаква терапия или не знам и аз какво? Имали ли сте такива случаи и подобрили ли са се те? Ужасно ми е тъжно. Като гледам, повечето хора имат приятели, не би трябвало да е нещо чак толкова трудно и непостижимо.
Благодаря!

P.S. Забравих да спомена, че всъщност хората не се държат грубо с мен, напротив - в службата и на детската площадка се държат учтиво, просто никога никой не ме търси за забавления и не ме кани никъде. Моля не ми казвайте, аз да ги каня, защото не се получава. Или си намират извинения, или ако дойдат, после не ме канят реципрочно, т.е. само аз търся и каня хората. Разбрах, че повечето хора всъщност не искат да се карат с никого, особено с колега или съсед, защото не се знае кога човек може да ти потрябва - та случва се от време на време да им потрябва нещо и да ми го поискат. Обаче аз освен, че съм натъжена, вече съм и много разгневена на този човек, който се е правел, че ме харесва и нарочно пасувам и не му правя услугата. След случка като гореописаната не мога да си представя някога да бъдем истински приятели и да се харесваме истински.
Необходимо ли е да се справя с този гняв или той е нормален според вас? И ако според Вас по-добре е да го преоделя, има ли начин как?

Здравейте др.Стефанов ще се опитам да бъ да кратка.
1-желязодефицитната анемия усилва ли депресията?
2-Момич на 21 години студентка учила.предимно on-line ,поради което няма.приятели. града в който учи ,как да преодолее самотата, която я измъчва ,и депресира(имам предвид последните 2 години ,поради пандемеята)Тя живее сама на квартира.
Как да се оценим ,като личности ,и в момети ,когато не сме. във форма ,и поради депресия се влачим да  го кажем?Бъдете здрав!

Здравейте, д-р Стефанов!
Имам син на 2 години и половина, от почти 3 седмици ходи на ясла до обяд. Последните дни постоянно е плакал и искал да го взимам, нищо не правел. Миналата седмица беше започнал да свиква и почти да не плаче. Възможно ли е тази крачка назад да е защото малкият мисли, че нещо може да ми се случи, когато го оставя там и не е до мен. Миналата седмица отново стана свидетел на ужасно викане, блъскане от страна на баща му към мен. Настъпи и проблем с храненето на малкия след това. Вчера отново детето беше до мен, като баща му почти се беше надвесил над мен да крещи, съска и размахва ръце ...