Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 374 295
  • 2 566
  •   2
Отговори
# 2 010
  • Мнения: 1 719
Благодаря ви сърдечно за отговора !
Вие сте страхотен специалист !

# 2 011
  • Мнения: X
Здравейте д-р Стефанов!
Ще се нарека Анонимна 50+
Преди няколко години изпаднах в депресия след продължителен и силен стрес. Съвпадна със смърт на роднини, менопауза...  Налагаше ми се да нося отговорност за много и най-разнородни неща и да взимам решения, които засягаха не само мен и семейството ми, но и близки роднини. Справях се доколкото можех, имаше добър напредък, имаше и недотам добри решения (това - след обсъждане, но решението да е мое),  но в един момент се срутих, защото бях обвинена от роднините, че не съм се справила както трябва. Буквално всичко се преобърна. Станах силно тревожна и в един момент исках всички да ме оставят намира, с никого от близките да не се виждам, просто да вегетирам...  Нямах сили да се защитавам, да защитавам съпруга си, детето си от роднинските нападки.  Това и на трима ни се отрази здравословно.
С лекарства и дистанциране някак преминах през този период. Всичко се оправи, макар и трудно. Преживях и гинекологична операция, а в този период на съпругът ми и детето ми не им беше никак лесно да са покрай мен. Даже направо беше вредно моето присъствие, защото им се налагаше да се справят с моите задължения, без да ме  "тревожат", което още повече ме напрягаше - като един вид конспирация какво се случва, без аз да знам...Наложи им се да се занимават с неща, за които нямат никаква или имат частична представа. А аз чувах и разбирах какво се прави и вътрешно се бунтувах, защото криеха от мен, а аз виждах, че ще сбъркат - в смисъл, че ще е в ущърб на семейството ни... Както и стана впоследствие. Тази безпомощност беше ужасяваща. Абдикирах.
След три години на сравнително спокойствие, от няколко дни отново се чувствам тревожна. Пак ми се налага да се занимавам с такива задачи и буквално блокирам. Гледам документите и изпитвам ужас, че трябва да ги подхващам. Трупам ги на купчини, пиша кое кога трябва да свърша и... нищо. Отлагам. Отлагам и местя купчините от единия край на масата към другия. И по леглото, и сортирани на пода. Не мога да спя. Задремвам за секунди и отварям очи, за да започна да чета и да се "образовам" по казусите или ... да чета форума до откат, само и само да избягам от задълженията, които ме чакат. Имам и други здравословни проблеми, които също загърбвам и отлагам решение, защото ... и аз вече не знам кое е по-приоритетно, на кого от близките ми по-напред да обърна внимание, аз всъщност къде съм и въобще в класацията ли съм. Интересува ли се някой как съм...
Освен това детето ми на моменти ме определя като токсична майка /не живеем заедно, но сме наблизо/. Когато по някаква причина имаме различни мнения, или се опитвам да обсъдя и друга гледна точка, получавам много грозни нападки и обвинения. Това буквално ме събаря и физически.
Опасявам се, че отново ще изпадна в дупката. Даже, че вече съм там.
... Изследвах щитовидна жлеза. Имам възли, за операция съм. Нисък витамин Д, нисък Б12...
От къде да започна?

# 2 012
  • Мнения: X
Здравейте! Аз бих ли могла да очаквам отговор на въпроса си от пост 1991? Благодаря!

# 2 013
  • Мнения: X
Здравейте, г-н Стефанов,
Предполагам, че въпросът ми е много общ и вероятно без подробности за живота ми не може да се отговори, обаче все пак ще опитам, защото се чувствам доста изгубена.
Винаги съм била мотивирана да живея заради някакви задължения. Живея, защото не е приемливо да отнема живота си, но не защото много ми харесва живота. Не че искам да се самоубия - как да го обясня, просто ми се струва, че е нямало смисъл да се раждам. Гневна съм и съм тъжна,заради неприятни случки от детството ми със семейството ми, но не чак толкова. В смисъл - ако имам пари неограничено и нямам никакви задължения, ще си живея много приятно. Не не се чувствам мотивирана и вдъхновена да работя. Може би повечето хора са така. Това ми се струва много безмислено. Принудена съм да полагам големи усилия и да съм старателна и точна в някаква дейност, която заема 90% от времето ми, само за да вземам пари, за да мога да оцелявам. А трябва да оцелявам, само защото, след като все пак съм родена, съм длъжна да живея. Няма някаква друга по-висша, вдъхновяваща и радостна причина. В работата си не намирам никаква друга мотивация освен парите, които стигат само за оцеляване. Заплатата ми е средната за столицата, т.е. не е от най-малките, но не е нещо, което да ме вдъхновява допълнително.
Така се чувствах и в училище. Трябваше да уча, за да имам добри оценки. Обаче, каква е другата полза от тези добри оценки - не се знае. Трябва да имам добри оценки, само защото съм родена и някакси не върви сега да не изпълнявам това, което обществото очаква от мен.
Сега като го описах, острани изглежда като проблем, който все пак има решение - стига само да намеря дейността и причината, които да ме мотивират истински да живея. Обаче  как - ми изглежда пълна мистерия.
Веднъж правих консултация при една родова терапветка и след като й разказах за семейството ми тя ми каза, че в рода на баща ми има забрана за момчета. Той няма братя и сестри, но има четирима първи братовчеди и две първи братовчедки. Жените имат деца, мъжете -  нямат. Не само момчета, нямат никакви деца. Тази терапветка ми каза, че понеже баща им имал син това създавало проблеми в рода. Но на мен ми се струва, че по-големите проблеми са с мен, брат ми има повече хъс и мотивация за живот.
Моля за мнение.
Благодаря!

# 2 014
  • Мнения: 4
Здравейте,  д-р Стефанов.
Имам три дъщери,  те вече пораснаха и си поеха по пътя. С баща им се разведохме и съм ги отгледала сама. Бяхме много задружни, много си помагахме, бяхме много близки. От малки голямата и средната започнаха да работят и така се справяхме финансово. Аз съм едно дете, бях на 19 години когато майка ми се разболя много тежко психически, изживях го много тежко, години наред само плачех и не можех да си обясня, защо така се случи, бяхме много свързани с майка, беше най-близкия ми човек,  беше целият ми свят и всичко се срина - гледах я външно е мама, но беше вече друг човек. Подкрепа не получавах от съпруга си  и роднините,  срамувах се и страдах- живеех в кошмар, клиники, доктори... И тогава родих голямата ми дъщеря, тя стана всичко за мен, единственото щастие което имах, с годините стана най-близкия ми човек и най-добрия и единствен приятел. След развода живеехме много задружно, преди няколко години решихме да работим заедно, аз не можах физически да издържа на ритъма на работата, исках да помагам,  но се оказа,  че няма място за мен. Оставих ги да се оправят сами, но започна да ме тормози едно чувство, че съм направила за децата си токлова много, а те вече не ме искат. Постепенно отношенията ни охладняха, сякаш нещо се случи и загубихме приятелство с голямата ми дъщеря. Не можем един разговор да проведем, споделям нещо и тя за всичко ме критикува,  опитах се да й кажа, че от приятел очакваш подкрепа, а не критика, но нейното мнение е, че приятелите ти казват истината.
На няколко пъти се опитваме да се изясним, да забравим, да си простим и пак да сме си близки, но не се получава, сякаш някаква пропаст има между нас. Виждаме се и искам да я прегърна, да я целуна, са си поговорим,  но нещо ме спира,  чувствам се чужда, водим едни формални разговори, боли ме душата, искам вдичко да се оправи, искам си дечицата.... Не мога да повярвам,  че от толкова близки така се разделихме, и няма конкретна причина,  просто сякаш всичко се разруши. Ходих при двама психолози, но не ми помогнаха, сеансите ни бяха формални,  по учебник,  аз ли не мога да обясня, или не съм попаднала на точния човек.... Не се отказвам искам си живота, радоста и щастието с децата.
Въроса ми е: Може ли да си оправим отношенията с  децата? Какъв е начинът? Само в мен ли е причината?
Благодаря Ви.

# 2 015
  • Мнения: X
Здравейте, д-р Стефанов,
Аз пиша с наглед съвсем често срещан изглежда проблем, но наистина не мога да се справя сама и бих искала да помоля за насоки. Става въпрос за родителите ми - на 32 години съм, имам сонствено семейство и дете на почти 3 г, но особено от 2 години насам наблюдавам, че все по-често, опитвайки се да вляза в положение на родителите си, да полагам грижи за връзката ни дете-родител, изпитвам вина. Изпитвам вина например като се наложи да отменя ходене при тях (при сериозни причини, не обичам да се отричам от плановете си), ако трябва да им откажа нещо. Осъзнах, че те самите като родители са използвали това чувство за вина още в детството ми, за да ме накарат да постъпя както те са решили не веднъж. Излиза, че в аз понякога съм дори склонна да пренебрегна детето си, защото подсъзнателно зная, че ако ен удовлетворя тяхно искане ще се чувствам така виновно дълго време. изглежда и те добре го знаят и продължават да го използват уж съвсем невинно.. Хем разбирам какво се случва, хем всеки един път се чувствам така.

# 2 016
  • Мнения: 110
Здравейте, д-р Стефанов,
Бях участник по неволя в една отвратителна ситуация и се питам в мен ли е проблемът. Заведох детето на детската площадка да поиграе и случайно на нея останахме само ние като след малко дойде татко с две дечица на същата възраст(майката беше на пазар). Не се познаваме с въпросния мъж, но се заговорихме-(съвсем тривиален разговор) на колко са децата, ходят ли на градина и нещо от сорта, в рамките на не повече от 5-10 минути. По едно време мъжът ми се появи на площадката с вид, все едно съм направила престъпление и ни подкани да се прибираме. Тръгнахме си и още по път ми вдигна скандал как трябвало да ме пребие пред хората, защото съм се сваляла с друг мъж на детската площадка... Ще пропусна всички грозни епитети и сцената вкъщи. Наясно съм с избухливия му характер и му обясних, че не мога да си обясня как някой би използвал детето си, за да завързва контакти с чужда половинка, но той държи на своето, че аз съм търсела внимание. Моля, кажете ми моята представа за нещата ли е изкривена, защото наистина съм в потрес.

# 2 017
  • Sofia
  • Мнения: 3 972
Здравейте,имам малко по-различен въпрос. Сестрата на съпруга ми е на 40 години,но все още с доста детско мислене според мен. Купува си играчки,детски музикални инструменти и други предмети характерни за деца,но не и за жена на тази възраст. Бих искала да разбера дали се дължи на някакъв вид психическо заболяване. Други симптоми видими не виждам,но и не живее при нас т.е в друг град и не мога да преценя. Освен това държанието и е по-скоро,че винаги някой и е длъжен, трябва да и се осигурява нещо без да се  труди за него и подобни неща. Не е омъжена и няма деца. Не ми се влиза в повече подробности. От опита Ви това симптоми ли са за заболяване?

# 2 018
  • Мнения: X
Здравейте,

Имам въпрос относно проблем, който видях, че и преди е обсъждан в темата, но не ми стана много ясно как се преодолява. В отговор на друг потребител сте отговорили, че няма как да разграничим чувствата между двамата си родители, те вървят в комплект и ако изпитваме отвращение към единия, то това го има и към другия. Също и че ако не ги приемем такива, каквито са, то ще изпитваме отвращение и към себе си, ще чувстваме как няма място за нас под слънцето. Обаче как да променим отношението към родитлеите си, когато те са обективно неприятни хора, притежават качества, които ги правят противни в нашите очи? Колкото и да се опитвам да открия нещо хубаво в тях, то просто не мога. Начинът, по който живеят, изборите, които са правили и правят, всичко предизвиква презрение в мен.
Тези негативни чувства, които изпитвам ме карат да се чувствам много зле, защото осъзнавам, че съм тяхно дете и щом те са такива, надали и аз съм нещо по-добро. Как се преодолява това, как да ги видя в друга светлина, да ги приема, да не изпитвам такъв негативизъм, за да мога да приема себе си и да живея в мир с цялата работа?

Анонимен352

# 2 019
  • Мнения: 439
Здравейте , д-р Стефанов! Имам следния въпрос, имам дете роден със съдречна малформации, или по - точно сърдечен порок. Може ли това да е вследствие на нарушена родова енергия, и какъв по - точно би бил проблема?

# 2 020
  • Мнения: 997
Здравейте , д-р Стефанов! Имам следния въпрос, имам дете роден със съдречна малформации, или по - точно сърдечен порок. Може ли това да е вследствие на нарушена родова енергия, и какъв по - точно би бил проблема?
Здравейте!
Не всеки проблем може да се дължи на фактори, свързани с предходните поколения.
Най-разумно е, според мен, да се свържете с добри лекари, специалисти по детска кардиология.
Сигурен съм, че вече сте го направили.
Желая ви сила и добър шанс.
Бъдете здрави семейството!!!

# 2 021
  • Мнения: 997
Здравейте,

Имам въпрос относно проблем, който видях, че и преди е обсъждан в темата, но не ми стана много ясно как се преодолява. В отговор на друг потребител сте отговорили, че няма как да разграничим чувствата между двамата си родители, те вървят в комплект и ако изпитваме отвращение към единия, то това го има и към другия. Също и че ако не ги приемем такива, каквито са, то ще изпитваме отвращение и към себе си, ще чувстваме как няма място за нас под слънцето. Обаче как да променим отношението към родитлеите си, когато те са обективно неприятни хора, притежават качества, които ги правят противни в нашите очи? Колкото и да се опитвам да открия нещо хубаво в тях, то просто не мога. Начинът, по който живеят, изборите, които са правили и правят, всичко предизвиква презрение в мен.
Тези негативни чувства, които изпитвам ме карат да се чувствам много зле, защото осъзнавам, че съм тяхно дете и щом те са такива, надали и аз съм нещо по-добро. Как се преодолява това, как да ги видя в друга светлина, да ги приема, да не изпитвам такъв негативизъм, за да мога да приема себе си и да живея в мир с цялата работа?

Анонимен352
Здравейте!
Много често това е основното в психотерапевтичната работа.
Посоката на тази работа е да видиш родителите си в контекста на тяхното семейство, на тяхното детство, на техния живот. Не е лесно, но си струва усилието. Защото - наистина - ако презираш родителите, ако се отвращаваш от тях, няма как да приемаш и себе си... И не само себе си. НИКОГО!!!!
Бих ви задал един въпрос: С кого сравнявате родителите си? Кой ви изглежда по-достоен от тях?
Смятам, че това да приемаш родителите си е най-значимото духовно постижение.
И също - ако презирате родителите си, вие презирате и страшно много други хора.
Бих ви предложил да започнете да приемате тях. Ще ви е по-лесно. С родителите е най-трудно.
Поздрави!

# 2 022
  • Мнения: 997
Здравейте! От известно време регистрирам проблем, с който не знам как да се справя. От много, много отдавна съм си възприела това мислене, че единственото, което не бих претърпяла с мъж, това е да ме удари. Без да знам защо и откъде ми е дошло това мислене. Нито аз съм попадала на такъв мъж, нито съм имала такъв случай, нито съм виждала в сем-то си. Без баща съм, но майка го е напуснала за изневяра (поводът поне), а точно за изневярата не съм мислела така категорично. Дядо ми пък, с когото съм живяла, беше за мен съвършеният пример за мъж. Стабилен, уравновесен, респектиращ, но и много уважаващ и зачитащ баба ми. Така че, съзнателен спомен за удряне на някого нямам. Но какъв е проблемът, който се получава сега: детето ми (на 4 г.) започна понякога в моменти на яд да се опитва да ме удря. Даже всъщност, замахва, но така че да не ме удари, но да изрази, че към мен е ядът. Това обаче ми действа влудяващо. Единственото нещо, което не мога да понеса. Бих казала, че в други ситуации съм доста търпелива, разбираща, ако се ядосам, оставям бързо да ми мине, не съм си позволявала да я удрям, възприела съм това като правилно и не съм го престъпвала, нито баща й. Когато замахва да удря също успявам да се сдържа и да не отвръщам, но вътрешно ми е вулкан. Казвам много пъти, че нея никой не я е удрял и тя също не трябва да удря. Казвам да отива да удря дивана, да хвърли играчка (за да знае, че може да изразява яда си), но да не удря мен. Пробвала съм и това, което съм чела от Вас - да й хвана ръката и да кажа сериозно да не ме удря, но нямаше ефект. Още повече се дразни. После винаги обещава, но до следващия път. Като цяло иначе е много разбрано дете за възрастта си. Ако е имало тръшкания, са били рядко и най-вече от умора. В тия ситуации съм търпелива, а и те са кратки. Но тия замахвания не мога. Вътрешно говоря какви ли не закани и заплахи с ярост. Не ги казвам, но днес казах, че ако не се научи, че не се удря, като ме удари, ще изляза и няма да се върна. Знам, че и това не е добре, затова въпросът ми е как да реагирам спрямо детето и да я убедя да не реагира точно по този начин когато се раздразни, но без заплахи... Тази вечер дори плаках сама, усещах, че това ми е много болна тема, но няма как да разбера откъде и от кого датира. Затова поне ми дайте насока как да реагирам спрямо детето в тия ситуации. Извън това съм изключително нежна с дъщеричката си. Много я гушкам, много е прегръщана, много й показвам че й се радвам, показвам обичта си... Но такава ситуация с тия замахвания сякаш изважда друг човек в мен. Като казвам, че няма да се върна вкъщи, направо си вярвам, макар че знам, че няма да го направя... Тя се страхува когато се ядосам да не я лиша от гушкане и ме пита дали ще я гушна
 Аз пак я гушвам, не я лишавам, но я карам да ми обещае, че няма да удря. Как да подходя?...
Здравейте!
Имам две хипотези, докато чета вашите въпроси:
1. Питам се коя от двете ви е голямата - вие или дъщеря ви? Вие връхлитате върху нея да я гушкате... Така правят децата. Майките, когато се държат като големи хора, стоят на разположение  и чакат детето само да поиска да се гушне и тогава разперват ръце. Ако то не поиска гушкане, майките не е добре да връхлитат...
2. Детето ви е ядосано и посяга да ви удря най-вероятно, защото изглеждате тъжна и депресирана. Такава майка гневи детето, защото то започва да се страхува да не я загуби. Има чувството, че тя има влечение към отвъдното. А когато се страхуват за живота на майките си, децата стават гневни. И са гневни най-вече на самите майки, защото се чувстват застрашени от изоставяне... Следователно, когато казвате на детето си, че няма да се върнете, тя се страхува още повече и става още по-гневна. По-уместно е непрекъснато където и да отивате, в магазина, на работа, в банята... да казвате: Ще се върна!; Ще се върна!; Ще се върна!; Ще се върна!; Ще се върна!; Ще се върна!; Ще се върна!; Ще се върна!   Така детето ще се почувства по-сигурно и ще се успокои и ще омекне... А най-добре е да поработите психотерапевтично върху депресивността си. Така постепенно ще започнете да  стоите силно и авторитетно пред детето си и то няма да си позволява да ви удря.
Поздрави!

Последна редакция: пн, 29 авг 2022, 09:08 от Людмил Стефанов

# 2 023
  • Мнения: 997
Здравейте г-н Стефанов, имам нужда от съвета Ви. Преди 2 седмици направих аборт по желание. Имам 2 деца и това беше трета бременност за мен. Непланувана. На 39г. Съм и този месец ще навърши 40г. Със съпруга ми много се уплашихме като видяхме положителния тест. Аз съм с наднормено тегло, имам и здравословни проблеми със щитовидната жлеза. Уплашихме се за моето здрави, дали ще изнася плода, дали няма да настъпят усложнения за мен или за детето. Така взехме решението за аборт. В деня на аборта бях много разколебана, но за мое огромно съжаление не си тръгнах от болницата. Сега  много съжалявам за избора си. Съпруга ми също съжалява. Ние много набързо взехме това решение. Сега няма връщане назад. Аз не мога да се примиря със случилото се. Упреквам се и изпитвам вина, защо не положиха усилия да запазя живота на детето си. Приемам го, че аз го убих. Като гледам сина си виждам нероденото си дете. Вече минаха 3 седмици, а болката и мъката ми стават все по големи. Мисля за нова бременност. Изчетох много неща в Интернет, как душите на народните деца се връщат отново при родителите си и се моля това детенце да дойде отново при мен. Незнам дали тези разсъждения са правилни и дали не са плод на случилото се. Страхувам  се, какво ще бъде отражението аборта и върху двете ми деца. Ще съм благодарна ако ми отговорите и ни дадете съвет.
ГРИЖА ЗА АБОРТИРАНО ДЕТЕ
Здравейте!
Преди всичко е добре в тази ситуация да не прибързвате с нова бременност. Защото тогава новото дете може за вас да се превърне в заместител на абортираното. Тоест - то да няма самостоятелно значение, а да бъде детето, дошло на този свят, за да лекува душевната травма на майка си от това, че чувства болка и вина заради абортираното детето преди него. Така ще се окаже, че понеже ви е трудно да носите страданието си, вие зачевате дете, с което да го излекувате и така прехвърляте страданието върху детето.
Така че дайте време на болката и вината. Те в момента са най-уместните чувства за вас!
Какво друго ви предлагам? Може би вече няколко пъти в тази група съм писал, че за майките на абортирани и спонтанно абортирани деца завинаги остава копнежа и нуждата, ако е възможно да върнат тези деца в утробата си и да ги доизносят. И вие също го чувствате.  Затова  помага на тези майки те по някакъв начин символично да продължат да се грижат за това дете. Например като  отглеждат в дома си растение, което е наречено на абортираното дете. Или пък да си вземат някакъв нов  домашен любимец, който също символично да го представлява.
За какво помага това? Това помага майката да не вижда в живите си деца абортираното. Да прави разлика: ето това е живото ми дете, а това цвете, като се грижа за него, отдавам почит и любов на абортираното дете. Иначе майката започва  тази наранена любов, тази вина, тази болка и страх, които чувства към абортираното дете,  несъзнателно да ги прехвърля към живото си дете: страхува се за него повече от необходимото, ограничава го, за да не му се случи нещо лошо, да не се разболее и да го загуби и т.н.
По тази причина има много хора, които се държат като абортирани: не се изявяват, страхуват се да не бъдат отхвърлени и т.н. Защото майките им са треперели над тях, виждайки в тях абортирани и загубени други свои деца и те са станали неуверени и живеят със съмнение: "Аз заслужавам ли да живея изобщо?"
Това е. Така според мен е добре да се погрижите за децата си.
А когато майката има план как да се погрижи за децата си, тя става по-спокойна.
Бъдете здрава!

# 2 024
  • Мнения: 997
Здравейте,имам малко по-различен въпрос. Сестрата на съпруга ми е на 40 години,но все още с доста детско мислене според мен. Купува си играчки,детски музикални инструменти и други предмети характерни за деца,но не и за жена на тази възраст. Бих искала да разбера дали се дължи на някакъв вид психическо заболяване. Други симптоми видими не виждам,но и не живее при нас т.е в друг град и не мога да преценя. Освен това държанието и е по-скоро,че винаги някой и е длъжен, трябва да и се осигурява нещо без да се  труди за него и подобни неща. Не е омъжена и няма деца. Не ми се влиза в повече подробности. От опита Ви това симптоми ли са за заболяване?
Този въпрос бих го обсъждал само с нея. Само тя може да сподели реални факти, които да хвърлят светлина върху начина, по който се чувства... И на тази база да мога да коментирам.
Освен това само тя е истински заинтересована. За другите това е въпрос на любопитство и нито са толкова засегнати, нито имат нужната информация, за да участват в обсъждането на темата.

Общи условия

Активация на акаунт