Здравейте имам следното притеснение надявам се че можете да ми помогнете.Преди 12 години родих година след раждането ми се появиха остри болки във задната част на главата и паник атаки .Ходих при специалист и проведох лечение със лекарства и се излекувах .Но преди 3 години пак ми се появиха без видима причина паник атаките.Пак ходих при специалит и се излекувах за 3месеца (доста по бързо от първия път).Сега съм добре но искам да имам пак дете и се притеснявам поради дигането на хормоните по време на бременноста да не се появят пак.Има ли опасност да се върнат паник атаките по време на бременност и има ли със какво да се премахнат синптомите ако това се случи?
- Публикувана: 12 апр. 2020, 12:30 ч.
- Последно мнение: 11 апр. 2024, 10:44 ч.
Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт
Здравейте, на 41 години съм и днес разбрах, че съм бременна. Бреюенността е неплнирана. Аз съм в шок, както и мъжът ми. Вече имаме 2 деца - на 8 и 4. Не изключвам и вариант за аборт...понеже се притеснявам за напреднашат си възраст и евентуално рискове. Също така имам притеснения от финнсова гледна точка, кариера, физически и емоционални усилия. Притеснявам се, че няма да имам време за големите си деца. От друга страна зная, че не е хубаво да се прави аборт, но гореизложените аргументи ме водят в тази посока....моля за съвет!
Здравейте д-р Стефанов, моя въпрос е свързан с нощните паник атаки. Случват ми се между една до пет на месец. Ходила съм на психиатър, според нея не съм за хапчета, тъй като ги получавам при събуждане,а не при заспиване. Как мога да си помогна?
Казвал съм го и друг път. Теобходима ви е психотерапевтична работа. Тук съм споделял доста неща за паник атаките,от моята практика. Говорил съм за основните проблеми, които водят до това, но при всеки човек е различно.
Възможните причини са най-общо следните:
- потиснат гняв към някой близък човек, с когото ви е трудно да се справите;
- изтласкани травматични преживявания от детството;, като има няколко основни видове травми:
Екзистенциални - събития, водещи до страх от смъртта; Травма от загуба на близък човек; Травми, свързани с отношенията в семейството - хронично физическо или психическо насилие
- травматични преживявания в семейната система в предишни поколения;
Но каквато и да е причината, е нужно човек да поработи с психотерапевт.
Самото "изваждане" от това състояние е интересен индивидуален процес.
Поздрави!
Здравейте, на 41 години съм и днес разбрах, че съм бременна. Бреюенността е неплнирана. Аз съм в шок, както и мъжът ми. Вече имаме 2 деца - на 8 и 4. Не изключвам и вариант за аборт...понеже се притеснявам за напреднашат си възраст и евентуално рискове. Също така имам притеснения от финнсова гледна точка, кариера, физически и емоционални усилия. Притеснявам се, че няма да имам време за големите си деца. От друга страна зная, че не е хубаво да се прави аборт, но гореизложените аргументи ме водят в тази посока....моля за съвет!
Питате за съвет по тема, която изисква вземане на съдбовно решение.
Решение, свързано с живота и смъртта.
Това са сред най-големите изпитания, на които ние хората сме подлагани.
И няма как друг човек да ви даде съвет.
Много е важно да почувствате какво е отношението на съпруга ви и да се съобразите и с него.
Защото често съпрузите казват: както ти решиш. Но е важен начина, по който го казва.
Ако той дълбоко в себе си не е ОК с това, се получава така, че когато абортира детето, жената "абортира" и връзката си с бащата. Нещо между двамата съпрузи се счупва и не е лесно да се поправи.
Така че - вие сте само двамата в този момент.
Разбира се и децата ви имат отношение, но такива неща не се обсъждат с децата.
Родителите си поемат отговорността.
Желая ви мъдрост, любов и кураж!
Здравейте, а какво ви е мнението, ако аз се съобразя с неговото мнение по този случай и то е, че според него ние нямаме възможност да запазим детето - от възрастова и финансова гледна точка.
Самата аз все още не съм взела еднозначно решение..."Лашкам" се между двете решения...
Здравейте!
Питате за съвет по тема, която изисква вземане на съдбовно решение.
Решение, свързано с живота и смъртта.
Това са сред най-големите изпитания, на които ние хората сме подлагани.
И няма как друг човек да ви даде съвет.
Много е важно да почувствате какво е отношението на съпруга ви и да се съобразите и с него.
Защото често съпрузите казват: както ти решиш. Но е важен начина, по който го казва.
Ако той дълбоко в себе си не е ОК с това, се получава така, че когато абортира детето, жената "абортира" и връзката си с бащата. Нещо между двамата съпрузи се счупва и не е лесно да се поправи.
Така че - вие сте само двамата в този момент.
Разбира се и децата ви имат отношение, но такива неща не се обсъждат с децата.
Родителите си поемат отговорността.
Желая ви мъдрост, любов и кураж!
Самата аз все още не съм взела еднозначно решение..."Лашкам" се между двете решения...
Здравейте, на 41 години съм и днес разбрах, че съм бременна. Бреюенността е неплнирана. Аз съм в шок, както и мъжът ми. Вече имаме 2 деца - на 8 и 4. Не изключвам и вариант за аборт...понеже се притеснявам за напреднашат си възраст и евентуално рискове. Също така имам притеснения от финнсова гледна точка, кариера, физически и емоционални усилия. Притеснявам се, че няма да имам време за големите си деца. От друга страна зная, че не е хубаво да се прави аборт, но гореизложените аргументи ме водят в тази посока....моля за съвет!
Питате за съвет по тема, която изисква вземане на съдбовно решение.
Решение, свързано с живота и смъртта.
Това са сред най-големите изпитания, на които ние хората сме подлагани.
И няма как друг човек да ви даде съвет.
Много е важно да почувствате какво е отношението на съпруга ви и да се съобразите и с него.
Защото често съпрузите казват: както ти решиш. Но е важен начина, по който го казва.
Ако той дълбоко в себе си не е ОК с това, се получава така, че когато абортира детето, жената "абортира" и връзката си с бащата. Нещо между двамата съпрузи се счупва и не е лесно да се поправи.
Така че - вие сте само двамата в този момент.
Разбира се и децата ви имат отношение, но такива неща не се обсъждат с децата.
Родителите си поемат отговорността.
Желая ви мъдрост, любов и кураж!
Здравейте др Стефанов, не знам дали търся съвет или по-скоро искам да си изплача мъката, но все пак чуждо странично мнение никога не е излишно. Със съпруга ми сме заедно от 7г и женени от 5г, имаме две малки дечица. Бяхме много влюбени, той се държеше страхотно и когато се омъжих за него, смятах, че е най-добрият, свестен и прекрасен мъж и приятеш на света. Но изведнъж няма и 1-2м след сватбата започнаха проблемите. Той започна да пие системно, да иска да излиза с приятели без мен, започна да отказва да прекарва време с мен извън вкъщи през седмицата или уикендите, а преди това водехме много активен и социален начин на живот. Разбрах от много и различни източници и канали, че флиртува с други жени. Не знам дали се е стигало до фактическа изневяра, нямам преки доказателства, само косвени, но прави впечатление, че той сам се вкарва и иска да бъде в ситуации, които биха го довели до изневяра. В следствие на това отношенията ни се изостриха, започнахме да се караме много, аз загубих уважението си към него и започнах да се държа много лошо с него, а той от това започна още повече да пие. Обяснявах му, че ме е наранил много с това си поведение. Той се извиняваше и повтаряше, че разбира проблемът си и ще направи всичко по силите си да ме задържи, но уви действията му сочат друго... и така 5г по-късно нищо не се е променило, освен пиянството му, което се задълбочи. Вече не излиза толкова и няма изцепки с други жени, но това се дължи на социалната изолация покрай Ковид и фактът, че работи от вкъщи и вече почти не се среща с хора. В началото му давах шансове, защото го обичах и мисшех, че простп нещо временно му е прищракало и се е изплашил, че е семеен мъж, но вече минаха цели 5г. През това време ни се родиха две деца и аз вече сериозно взех да се притеснявам за семейната обстановка, в която те израстват. Сериозно обмислям развод, защото осъзнах, че за тези 5г никога не съм биша щастлива, а просто съм се надявала да бъда. Започнаха психо-атаки от моите и неговите родители, които смятат, че вината е изцяло в мен, като дори се стига до там да ме убеждават, че е нормално това му поведение и че аз като жена трябвало да го преглътна, да се опитам да го прикоткам обратно към мен и че едва ли не ако се разведа, вината щяла да бъде най-вече моя, защото не съм успяла да намеря път към него и да си задържа семейството. Огорчена съм, разочарована съм, наранена съм и на моменти се чувствам, че нещо ме е стегнало за гърлото. Най ме е страх при развод неговото семейство да не ми вземе децата.
Редно е да поясня, че между нас насилие не е имало, нито е имало финансови проблеми.
Моля ви за мнение като страничен наблюдател, защото от прекалено силните чувства в мен ми е трудно да погледна адекватно на ситуацията
Редно е да поясня, че между нас насилие не е имало, нито е имало финансови проблеми.
Моля ви за мнение като страничен наблюдател, защото от прекалено силните чувства в мен ми е трудно да погледна адекватно на ситуацията
Здравейте др Стефанов
Искам да ви разкажа за моите събития които се случиха и ме вкараха в огромна депресия и страх. Всичко започна миналата година ноември месец когато приятеля ми се разболя от COVID на същия ден когато той усети симптомите ние се целуваме гушкаме и тн прибрах се в къщи и той ми звънни и ли казва нямам обоняние мириз и тн.. След което аз почвам да се филмирам и да си мисля че и аз го имам чакам няколко дни през тези дни си мерки температурата през 5 мин с живачен термометър те нали са най-верните и ми дава 37,2 и от ноември месец до сега си подържам 37,2. И нека продължа изпаднах в депресия свалих бях 52 кг сега съм 43 кг и тези кила ги свалих за 2/3 месеца и сега не мога да си ги възстановя и нека отново продължа сака вечер ревах Крих се защото родителите ми не са като останалите когато детето им се разболее да му направят топла супа или да го целунат а при мен са караници казахме ли ти казахме ли ти и се Крих и си внушавах че нещо ми има че съм болна че и аз се разболява и аз се затворих в къщи ходиш да си правя тест но от там ми казаха щом нямаш симптоми не си го прави окей щом казвате обиколих стотици лекари заради тази температура 37,2 и все ми казват че нищо ми няма получават и паник атаки сякаш а съм само на 17 аз трябва да се забавлявам да живея живота си а то каков стана страх ме е страх ме е да не се разболея да не вдигна температура да ми е лошо няма да го понеса.
Преди си лягах в 18 часа защото след 19 почваме да ми тупти сърцето много бързо да рева да си меря температура и всичко това накуп. И накара сама се сетих че всичко ми идва от главата не мога да споделя на родителите си затова ще почнат пак. Моля ви дайте ми съвет сега не е чак такова нещо като преди но пак си го имам този страх
Искам да ви разкажа за моите събития които се случиха и ме вкараха в огромна депресия и страх. Всичко започна миналата година ноември месец когато приятеля ми се разболя от COVID на същия ден когато той усети симптомите ние се целуваме гушкаме и тн прибрах се в къщи и той ми звънни и ли казва нямам обоняние мириз и тн.. След което аз почвам да се филмирам и да си мисля че и аз го имам чакам няколко дни през тези дни си мерки температурата през 5 мин с живачен термометър те нали са най-верните и ми дава 37,2 и от ноември месец до сега си подържам 37,2. И нека продължа изпаднах в депресия свалих бях 52 кг сега съм 43 кг и тези кила ги свалих за 2/3 месеца и сега не мога да си ги възстановя и нека отново продължа сака вечер ревах Крих се защото родителите ми не са като останалите когато детето им се разболее да му направят топла супа или да го целунат а при мен са караници казахме ли ти казахме ли ти и се Крих и си внушавах че нещо ми има че съм болна че и аз се разболява и аз се затворих в къщи ходиш да си правя тест но от там ми казаха щом нямаш симптоми не си го прави окей щом казвате обиколих стотици лекари заради тази температура 37,2 и все ми казват че нищо ми няма получават и паник атаки сякаш а съм само на 17 аз трябва да се забавлявам да живея живота си а то каков стана страх ме е страх ме е да не се разболея да не вдигна температура да ми е лошо няма да го понеса.
Преди си лягах в 18 часа защото след 19 почваме да ми тупти сърцето много бързо да рева да си меря температура и всичко това накуп. И накара сама се сетих че всичко ми идва от главата не мога да споделя на родителите си затова ще почнат пак. Моля ви дайте ми съвет сега не е чак такова нещо като преди но пак си го имам този страх
Аз така и не получих отговор ....
Здравейте, извинявам се но все още нямам отговор, аима хора които са писали след мен и имат. На избирателен принцип ли се случвст нещата, за да знам дали има смисъл да чакам отговор. ☺️
Здравейте, имам дъщеря на 8 години, много чувствителна. От около 2 месеца има огромен страх от гръмотевици. Единият път се стигна до там, че когато гърмеше тя плачеше, треперяше и повърна от страх. Опитваме се да и обясним, че всичко ще бъде на ред, че жилищните сгради имат гръмоотводи, но тя казва, че разбира това и проблемът е, че звукът е много страшен. Всеки ден проверяваме прогнозата и ако разбере, че ще вали не иска да излезе. Моля за съвет!
В СЛУЧАЯ Е ВАЖНО ДА СИ ДАДЕТЕ СМЕТКА, какво е причинило този страх, от кога е?
Ако е преживяла нещо в личния си живот, ще ви дам едно много просто упражнение-игра за преодоляване на този страх. При такива страхове доста помага това, децата да играят ролята на силния и страшния. Ще ви дам аналогичен пример от моята практика.
Двама родители доведоха на консултация в нашия Психологически център детето си, момиченце на около 4 години. То се страхуваше от вятъра. Щом задуха малко по-силно, то се криеше под леглото или под масата и плачеше. Бяха преживели нещо на село, когато вятърът счупва клоните на едно дърво и те на свой се удрят в стъклата на къщата.
С това дете пред родителите му демонстрирах подобна игра. Накарах детето да бъде вятър и да духне силно към мен като вятър. То духнна леко, но аз го насърчавах да духне все по-силно, да бъде силен и страшен вятър. В момента, в който духна наистина с всичка сила, аз паднах на земята и започнах да се търкалям. И така няколко пъти. Детето започна много да се забавлява с тази игра. След това и родителите продължиха да играят тази игра вкъщи. Насърчаваха го да раздухва силно хартийки, да балбука силно в леген с вода със сламка... И скоро детето спря да се страхува от вятъра.
ВЪВ ВАШИЯ СЛУЧАЙ вземете неща, които издават силен дрънчащ и трещящ звук: тенекиени кутии, капаци от тенджери, барабан - каквото имате. И отидете някъде сред природата.
Предложете на детето да играете на гръмотевици. Тя ще бъде гръмотевица и ще ви плаши.
Дайте ѝ тези дрънчащи неща, по които да удря с пръчка или желязо, да трещи като гръмотевица.
А вие се криите някъде, плашете се, така, както се плаши и тя...
НО МОЖЕ БИ ЩЕ Е ПО-ДОБРЕ и вие да вземете дрънчащи неща и да обявите състезание кой ще бъде по-страшна гръмотевица. Пробвайте и двата варианта.
Това може да се окаже достатъчно.
Хрумват ми и някои въпроси:
- Чий глас трещи като гръмотевица, когато е гневен?
- С какви семейни събития, включително с хора от предишни поколения, асоциирате страха от трещящи звуци?
Това е за сега.
Поздрави!
Здравейте, не знам дали проблемът ми е за тук. Последните няколко месеца изпитвам почти постоянен страх "че нещо може да стане". Страх ме е от смърт, произшевтвия, да не се случи нещо с детето, страх ме е от катастрофи, болести и т. н. Не знам как се появи този страх, единственото за което се сещам е че последната година починаха четирима роднини, като трима внезапно и то млад, единият имаше сериозни здравословни проблеми. Не ми се е случвало нищо лошо, даже всичко в момента ми е доста наред. Нямам болести, детето ми и близките ми също. Но всеки път когато ще ходим на екскурзия например много ме е страх, не съм преживявала катастрофа никога, както и никой мой близък не е.Страх ме е дори детето да не падне, да не се нарани по-сериозно. Знам че нямам причина за тези страхове, но не знам как да се справя с тях, на моменти получавам сърцебиене "от нищото". Въобще никога не съм се страхувала от нищо, не знам какво стана изведнъж.
Това не са страхове "от нищото". Вие сама казвате доста реални причини за активизиране на страха от смъртта. Имам предвид тези починали в кратко време близки роднини.
Тяхната смърт, обаче, вероятно ви свързва със събития от вашия живот, когато сте се страхували за живота си.
Имам предвид събития от детството: тежка операция, попадане в болница сама, преживян инцедент.
Спомнете си първо за ключови такива събития.
И може да се окаже достатъчно просто да отидете на мястото, където сте преживели този страх или да го нарисувате.
Но ако не е достатъчно и страхът е натрапчив, добре е да се консултирате с терапевт.
Имам чувството, че нещата при вас са временни, но все пак - грижете се за себе си.
Поздрави!
Здравейте, д-р Стефанов,
имам момиче на 2,5 години, което е много пъргаво и общително. Много често, когато се разхождаме тя тича пред мен, спира се при непознати хора, за да ги прегръща или да им взима от храната. Когато това са деца обаче става драма, защото им взима играчките, а те обикновено започват да плачат . По-голям проблем е когато вземе тротинетка, защото се отдалечава много бързо, а аз не мога да я стигна. Понякога се губи от погледа ми. Когато я открия, пак е при някой човек или в магазин. Въпреки че обяснявам, че не е редно да взима чужди неща, тя продължава със същото поведение. Случва се и да не си присвоява чужди неща, да пита, ако иска нещо, но е рядкост. Моля за някакви насоки как да се справя с такова поведение.
имам момиче на 2,5 години, което е много пъргаво и общително. Много често, когато се разхождаме тя тича пред мен, спира се при непознати хора, за да ги прегръща или да им взима от храната. Когато това са деца обаче става драма, защото им взима играчките, а те обикновено започват да плачат . По-голям проблем е когато вземе тротинетка, защото се отдалечава много бързо, а аз не мога да я стигна. Понякога се губи от погледа ми. Когато я открия, пак е при някой човек или в магазин. Въпреки че обяснявам, че не е редно да взима чужди неща, тя продължава със същото поведение. Случва се и да не си присвоява чужди неща, да пита, ако иска нещо, но е рядкост. Моля за някакви насоки как да се справя с такова поведение.
Поздрави.
Здравейте,объркана съм и не зная как да постъпя.С мъжа ми живеем заедно от 6 години,имаме общо дете на 3г.От февруари месец го хванах да си пише с други жени.С някои от тях дори контактувах.Казаха,че той търси сериозна връзка.Страх ме е,че ще ни изостави когато си намери подходящата.Много пъти сме говорили,но той продължава да пише и търси.Не зная да чакам да ни изостави или аз да сложа край на всичко
Ако съпругът ви си пише с други жени и си търси друга и не го отрича при въшите разговори,
връзката ви с него ви носи само страдание.
Често в такива случаи жените /пък и мъжете/ са склонни да си казват, че трябва да търпят в името на детето. Но това е много лош аргумент да стоиш във връзка, която ти носи страдание. Защото започваш подмолно и несъзнавано да се гневиш и на съпруга си, и на детето, заради което уж го търпиш.
Защото наистина е несправедливо жената да обвинява детето, че заради него търпи съпруга си. Тя го търпи заради собственото си удобство, заради трудността ѝ да поема риск, или защото си мисли какво ще кажат хората, как ще реагират родителите ѝ и т.н.
Но не и заради детето.
Детето само ще спечели, ако майка му е по-добре и по-стабилна. А не се подлага на мъчение даради него.
Това е накратко.
Аз така и не получих отговор ....
Здравейте, извинявам се но все още нямам отговор, аима хора които са писали след мен и имат. На избирателен принцип ли се случвст нещата, за да знам дали има смисъл да чакам отговор. ☺️
Върнах се назад и видях вашия пост за свекърва ви, която се е настанила у вас в кухнята, спи там, яде за трима и нито вие, нито синът ѝ, нито децата можете да я търпите, но тя нняма намерение да си тръгва...
Много често тук е ставало въпрос за свекървите. Според мен най-добрия начин е да мотивирате съпругът ви да се справи с проблема.
Може би е ценно той да разбере, че майка му яде за трима, защото не се чувства обичана. Храната ни дава на всички нас емоционална подкрепа, когато не ни я дават близките хора.
Тоест - добре е майка му да бъде изведена от вас и да си отиде в къщи. За са бъде обичана.
Представете му нещата така - от интерес на майка му, защото той не може да тръгне просто нтака срещу майка си.
Ще ви кажа един важен принцип, който да цитирате и на мъжа си: Добре е да държим хората на такова разстояние от нас, от каквото сме способни да ги обичаме и да ги уважаваме.
Поздрави!
Здравейте др Стефанов, не знам дали търся съвет или по-скоро искам да си изплача мъката, но все пак чуждо странично мнение никога не е излишно. Със съпруга ми сме заедно от 7г и женени от 5г, имаме две малки дечица. Бяхме много влюбени, той се държеше страхотно и когато се омъжих за него, смятах, че е най-добрият, свестен и прекрасен мъж и приятеш на света. Но изведнъж няма и 1-2м след сватбата започнаха проблемите. Той започна да пие системно, да иска да излиза с приятели без мен, започна да отказва да прекарва време с мен извън вкъщи през седмицата или уикендите, а преди това водехме много активен и социален начин на живот. Разбрах от много и различни източници и канали, че флиртува с други жени. Не знам дали се е стигало до фактическа изневяра, нямам преки доказателства, само косвени, но прави впечатление, че той сам се вкарва и иска да бъде в ситуации, които биха го довели до изневяра. В следствие на това отношенията ни се изостриха, започнахме да се караме много, аз загубих уважението си към него и започнах да се държа много лошо с него, а той от това започна още повече да пие. Обяснявах му, че ме е наранил много с това си поведение. Той се извиняваше и повтаряше, че разбира проблемът си и ще направи всичко по силите си да ме задържи, но уви действията му сочат друго... и така 5г по-късно нищо не се е променило, освен пиянството му, което се задълбочи. Вече не излиза толкова и няма изцепки с други жени, но това се дължи на социалната изолация покрай Ковид и фактът, че работи от вкъщи и вече почти не се среща с хора. В началото му давах шансове, защото го обичах и мисшех, че простп нещо временно му е прищракало и се е изплашил, че е семеен мъж, но вече минаха цели 5г. През това време ни се родиха две деца и аз вече сериозно взех да се притеснявам за семейната обстановка, в която те израстват. Сериозно обмислям развод, защото осъзнах, че за тези 5г никога не съм биша щастлива, а просто съм се надявала да бъда. Започнаха психо-атаки от моите и неговите родители, които смятат, че вината е изцяло в мен, като дори се стига до там да ме убеждават, че е нормално това му поведение и че аз като жена трябвало да го преглътна, да се опитам да го прикоткам обратно към мен и че едва ли не ако се разведа, вината щяла да бъде най-вече моя, защото не съм успяла да намеря път към него и да си задържа семейството. Огорчена съм, разочарована съм, наранена съм и на моменти се чувствам, че нещо ме е стегнало за гърлото. Най ме е страх при развод неговото семейство да не ми вземе децата.
Редно е да поясня, че между нас насилие не е имало, нито е имало финансови проблеми.
Моля ви за мнение като страничен наблюдател, защото от прекалено силните чувства в мен ми е трудно да погледна адекватно на ситуацията
Редно е да поясня, че между нас насилие не е имало, нито е имало финансови проблеми.
Моля ви за мнение като страничен наблюдател, защото от прекалено силните чувства в мен ми е трудно да погледна адекватно на ситуацията
Разбирам страданието ви.
Прави ми силно впечатление, че много потъвате в мисли за това, какво ще направят родителите, близките и т.н.
Изниква въпросът - къде сте вие? Какво искате всъщност? Какво бихте направили, ако тези хора, за чието мнение мислите непрестанно, не съществуваха?
Тоест - сложете себе си в центъра на собствения си живот и на собствените си решения! Това е първата важна стъпка.
И още: страхувате се - напълно неоснователно!!!! - че може неговото семейство да ви вземе децата.
Питам се - на кого е този страх? Той най-вероятно не е ваш. В миналото, в предишни поколения, е възможно в семейната ви система да е имало жена, която си е тръгнала от мъжа си или са я изгонили и са ѝ взели децата. Помислете - има ли такава жена във вашия род? Ако има, вашият стах да не ви вземат децата идва от нейната съдба. Този страх - подчертавам - не е реален. След като мъжът ви пие, никой съд няма да му повери децата ви. Разбира се, от семейството на съпруга ви знаят това, така че не биха се и опитали да го постигнат.
Това е накратко моят коментар.
Бъдете здрава!
Препоръчани теми