Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 374 129
  • 2 566
  •   2
Отговори
# 1 005
  • Мнения: 997
Нищо не ме тревожи просто исках да разбера и от вас че в наши дни няма как да се случи такова нещо само това !
И в наше време има хора, които вярват  в магии и това ги убива.
Ще ви дам пример и за първобитното мислене от книга на сериозен учен.
Аборигените имат така наречените табута /забрани/. И в племето, което изследвал учения, имало забрана да се пипат вещите на вожда. Но няколко мъже случайно намерили една лула и пушили с нея. Лулата, обаче, се оказала на вожда. Когато разбрали това, мъжете умрели от страх след много кратко време....
И до сега вярванията могат да объркат живота на хората и дори да ги разболеят.
Защото хората смятат, че техните вярвания са истина. Например все още популярното вярване, че българите са с робска психика, кара много хора да се срамуват, че са българи и да се преживяват като второ качесто. Някои от тях дори притискат  децата си да емигрират в чужбина и децата им се чувстват като изгонени от семейството и родината и са нещастни.
Има и много други примери за вярвания...

# 1 006
  • Мнения: 3
Благодаря ви аз съм от малък град работлив съм занимаваме се с животновъдатво всичко мие супер просто за абуригените бях видял и са притесних но разбрах че те са израснали в такава култура,просто искам да ме успокоите че еи така аз безпричинно няма как да си допринеса нещо такова това е,а вие ми пишите някакви неща с които да ме притесните ! Благодаря все пак !

Последна редакция: ср, 13 яну 2021, 07:42 от Atanas Bojinov 685688

# 1 007
  • София
  • Мнения: 2 958
Здравейте!
Можете ли да ме насочите къде мога да прочета как трябва да се държим с човек, който (Слава Богу) е направил неуспешен опит за самоубийство?
Близък приятел на дъщеря ми е в болница след опит за самоубийство и искам да сме подготвени как да се държим с него след като ни разрешат контакт с него. Дъщеря ми също има нужда да прочете материали по темата, за да се успокои, че няма вина за случилото се.

Бихте ли ме посъветвали какви стъпки трябва да предприемем, за да помогнем и да не натоварваме допълнително ситуацията и момчето?

Благодаря Ви!

# 1 008
  • Мнения: 28
Здравейте! Обръщам се към Вас за съвет. От юни месец тази година съм диагностицирана с паническо разстройство от психиатър. Зле ми се отрази карантината от коронавируса и взех да получавам тежки паник атаки, а без тях – силна отпадналост, замаяност на главата и сънливост. Преди това минах през ендокринолог, невролог и кардиолог плюс пълна кръвна картина. Всичко излезе, че е ок, тогава се обърнах към психиатър. Тя ми изписа лекарства – сероксат, флуанксол и тритико за сън. Помогнаха ми и няколко месеца се чувствах много добре, дори отлично. Но преди повече от 3 месеца изкарах COVID-19 с леки симптоми – загуба на вкус и мирис, умора, запушен нос. Пих два антибиотика – Азитрокс и Оспамокс плюс витамини и парацетамол. Няма да крия, че много се притеснявах да не се влоша и едвам заспивах. На 10-ия ден от карантината получих силен световъртеж и паднах. Ходих на невролог – след доплер заключението е намален кръвоток в дясно и по-слабо изразен вляво, а предишния път на доплера не показа нищо, според невролога е последица от короната. Пия кавинтон форте и вестибо. Но оттогава продължавам да не се чувствам съвсем добре и не знам вече на какво се дължи при условие, че неврологът казва, че няма нищо друго притеснително. Чувствам мозъкът си като в пелена, не е напълно бистра главата ми, понякога ми се замайва леко, замъглено виждане на моменти, нищо не ми се върши, все ми спи. Нещата сякаш ми се случват насън и едвам си върша професионалните задължения. Дали ПР се е върнало,  въпреки че първия път ми беше значително по-зле? Моля за съвет какво да направя? Да посетя отново психиатъра или първо да направя някакви допълнителни изследвания?

# 1 009
  • Мнения: 997
Здравейте! Обръщам се към Вас за съвет. От юни месец тази година съм диагностицирана с паническо разстройство от психиатър. Зле ми се отрази карантината от коронавируса и взех да получавам тежки паник атаки, а без тях – силна отпадналост, замаяност на главата и сънливост. Преди това минах през ендокринолог, невролог и кардиолог плюс пълна кръвна картина. Всичко излезе, че е ок, тогава се обърнах към психиатър. Тя ми изписа лекарства – сероксат, флуанксол и тритико за сън. Помогнаха ми и няколко месеца се чувствах много добре, дори отлично. Но преди повече от 3 месеца изкарах COVID-19 с леки симптоми – загуба на вкус и мирис, умора, запушен нос. Пих два антибиотика – Азитрокс и Оспамокс плюс витамини и парацетамол. Няма да крия, че много се притеснявах да не се влоша и едвам заспивах. На 10-ия ден от карантината получих силен световъртеж и паднах. Ходих на невролог – след доплер заключението е намален кръвоток в дясно и по-слабо изразен вляво, а предишния път на доплера не показа нищо, според невролога е последица от короната. Пия кавинтон форте и вестибо. Но оттогава продължавам да не се чувствам съвсем добре и не знам вече на какво се дължи при условие, че неврологът казва, че няма нищо друго притеснително. Чувствам мозъкът си като в пелена, не е напълно бистра главата ми, понякога ми се замайва леко, замъглено виждане на моменти, нищо не ми се върши, все ми спи. Нещата сякаш ми се случват насън и едвам си върша професионалните задължения. Дали ПР се е върнало,  въпреки че първия път ми беше значително по-зле? Моля за съвет какво да направя? Да посетя отново психиатъра или първо да направя някакви допълнителни изследвания?
Здравейте, Снежанка!
Има един израз: "Отключих паническо разстройств" Какво означава този израз? Той означава, че страхът и паническата емоция са били в нас и вследствие на някакво преживяване са се отключили и са излезлина повърхността. А този страх си е бил в нас от отдавна - от детството или дори от по-рано. Затова е нужна психотерапията. Лекарствата ни помагат да "заключим" отново паниката, която се е "отключила" по някаква причина. Но те не могат да ни помогнат да се запознаем със собствената си паника, да разберем повече за нея, да установим откъде тя идва и накрая да ѝ кажем довиждане. За това е необходимо да минем по пътя на психотерапията. И в последните месеци във връзка с ковид 19 паническите състояния са най-честите, с които работя. Ковид 19 управлява много често постъпките на хората, техните чувства и техните сътища. Много често - без хората да си дават сметка за това.
Пзздрави - Людмил Стефанов

Последна редакция: чт, 14 яну 2021, 21:56 от Людмил Стефанов

# 1 010
  • Мнения: 189
Здравейте д-р Стефанов, моят проблем е свързан с т.н трихотиломания, която имам от преди 5,6г. (Сега съм на 28г.) и с която все още не мога да се преборя. В началото дори не знаех, че има такъв вид заболяване на нервна почва. После се разрових из интернет и така установих, че е проблем. Имам моменти , в които се контролирам и спирам ,но после пак несъзнателно започвам да го правя, (вежди, мигли), вероятно в момент , в който отново съм подложена на стрес и тн. Не съм пила хапчета ,веднъж съм ходила при прихотерапевт, който ме посъветва да.посещавам сеанси. Мога ли да опитам с хомеопатия ,или някакви билкови таблетки? Не мога да се справя окончателно с тази своя мания, а това както знаете нарушава начинът и на живота ми като цяло.
Благодаря за отделеното време, всичко добро!

# 1 011
  • Мнения: 997
Здравейте д-р Стефанов, моят проблем е свързан с т.н трихотиломания, която имам от преди 5,6г. (Сега съм на 28г.) и с която все още не мога да се преборя. В началото дори не знаех, че има такъв вид заболяване на нервна почва. После се разрових из интернет и така установих, че е проблем. Имам моменти , в които се контролирам и спирам ,но после пак несъзнателно започвам да го правя, (вежди, мигли), вероятно в момент , в който отново съм подложена на стрес и тн. Не съм пила хапчета ,веднъж съм ходила при прихотерапевт, който ме посъветва да.посещавам сеанси. Мога ли да опитам с хомеопатия ,или някакви билкови таблетки? Не мога да се справя окончателно с тази своя мания, а това както знаете нарушава начинът и на живота ми като цяло.
Благодаря за отделеното време, всичко добро!
Здравейте!
В тази тема доста често ми се налага да повтарям, че психологически проблем не може да се реши с хапчета. Те могат да помогнат да се потиснат симптомите, но не и да се излекува проблемът. Защото такива симптоми имат своята функция за психичния живот на човека. И преди тази функция да се осъзнае от човека, тя не може да бъде удовлетворена и изпълнена по друг начин, освен чрез симптома. Няма да забравя какво ми каза едно момиче, което често се самонараняваше и трябваше да носи блузи с дълъг ръкав и през лятото. На въпроса защо го прави, тя отговори: "Така се чувствам жива!"
За по-ясно ще направя и едно сравнение: ако имате зъбобол, можете да си облекчите положението с обезболяващи лекарства или като си жабуркате устата с алкохолен концентрат. Може това да ви накара да забравите за известно време за болния зъб. Но не може да ви излекува, както ще ви излекува зъболекаря, който ще види какъв е проблема, ще изчисти увредената тъкан и ще постави на нейно място нещо здраво /пломба/.
Струва си да си зададете въпроса, какво стои зад вашата мания?
Какво е чувството, когато си скубете веждите, миглите или косата?
Поздрави!

# 1 012
  • Мнения: 997
Здравейте, д-р Стефанов!
С мъжа ми имаме доста сериозен проблем, който наистина не знам как да реша. Имам нужда от съвет как да подходя към него и самата ситуация.
Имаме детенце на почти 2г. и очакваме второ март месец живот и здраве.
Разбираме се за всичко, държи се добре с нас, грижовен е много и въобще нищо лошо не мога да кажа за него като баща и съпруг. Освен това, обаче, което ще споделя.
Откакто забременях с първото, мъжа ми започна да се интересува от астрология и Петър Дънов, в което няма нищо лошо попринцип. Спря да ползва микровълнова, да яде месо, да ползва паста за зъби без флуорид, да не го интересува как изглежда дори и какви дрехи носи, защото това нямало значение. Започна да ми говори за масони, за това какви хора ни управляват, какво искат да ни причинят и прочие. Като това не е 24/7, а на някакви периоди.  Нещата обаче започват да стават с времето все по-сериозни, защото той иска да живеем на високо в планината, далеч от хора, в някое малко село, за да ни спаси от всичко предстоящо в близките 5-10 години. Сигурен е какво идва и че ще става все по-зле положението.
Съгласна съм с него за всичко, не отричам, защото и аз виждам, че света и хората се променят към не добро, но аз нямам желание да предприемам конкретни действия, като тези да избягам някъде далеч от всички и да се "крия". Живеем в голям град, близо до роднините ни и смятам, че засега сме си добре тук. Не си представям да живеем така, както той иска.
Проблема е, че той много агресивно ми говори за всички тези неща. Повечето пъти и ме обижда, че съм "малоумна" и "тъпа", защото не ми пукало. Не че не ми пука, но аз съм на принципа, че щ3 действам според момента, в зависимост от ситуацията. Такива да бягам надалече от нещо, което не се знае кога ще стане не желая.
Колкото по-малко знам, толкова по-добре си живея. Дали съм права или не, не знам. Но съм на мнение, че човек иска ли да търси лоши неща ще ги намери, защото ги е имало винаги.
Супер много се напрягам от всичко, което слушам постоянно и вече не знам какво да отговарям дори, каквото и да кажа ме изкарва лоша майка едва ли не, че не ми пука децата в какъв свят ще израснат и т.н. Sad
Той сякаш живее в страх ли не знам... Иска да ни спаси и това е. Караме се постоянно и му обяснявам, че не искам да ходя никъде.
Преди няколко месеца се съгласих с него, защото работим дистанционно и можем да си го позволим. Отидохме там, където той поиска, но нещата вместо да се оправят сякаш се влошиха. Започна още повече да ми говори за лошият свят и хора. Пожелах да се върнем обратно, защото не се чувствах добре сама с него там, без нито един познат човек.
Беше ми трудно да свикна с малкото населено място и за всеки преглед трябваше да пътуваме по един час. Както казах - ясно ми е, че не съм готова за такъв живот все още и то с малки деца.
Как трябва да подходим? Как да намерим баланса? Въобще какво се изсисква от мен да направя? Аз ли трябва да направя компромис и да тръгна натам, където не искам? Не мога просто да тръгна... не искам и нямам желание, въпреки, че искам да подкрепям мъжа си, но не и в това. Но въпреки това не яиждам как той ще се примири с моето мнение..
Моля за съвет... Sad



P.S. Да допълня, че съм сигурна, че не е в секта, а че сам се интересува все повече от тези неща. Винаги е бил такъв, но откакто стана баща явно чувството му да ни пази се е засилило адски много и отива в една друга крайност
Здравейте!
Този начин на откъсване от реалния живот, който описвате, за съжаление обхваща все по-големи групи хора. Може би по-често мъже, защото жените са по-заземени и по-свързани с тялото, живота и смъртта по един здравословен начин. Все пак природата им е дала задачата да бъдат по-непосредствено ангажирани със здравето и отглеждането на децата. Това няма как да стане успешно, ако те се изгубят в Дънов,  Буда и астрологията или са втренчени в теорията за световната конспирация. Казвам "да се изгубят", защото това да се забавляват, занимават или развиват чрез различни мирогледни учения жените го правят доста по-често от  мъжете. Но  много по-рядко се изгубват в тези учения и вярвания. Успяват да се задържат на повърхността, където са грижите за истинските неща.
От моя гледна точка такова "изгубване" има своите причини най-вече в накърнената връзка с родителите. Този бунт към масоните, които владеят света или срещу микровълновите печки и нездравословните храни, за мен си е израз на негодуванието срещу родителите: /Мразя света, в който ме вкарахте; ненавиждам храната, с която ме захранихте; искам да върна млякото, което суках от теб/. Между другото, в психотерапевтичната практика често се вижда как някой религиозен или суеверен човек, който благодарение на психотерапията си е успял да установи една здравословна връзка с родителите си /от които се е чувствал зависим, изоставен или третиран грубо в детството/, постепенно губи остротата на своята религиозност.
Тук големият въпрос е, какво бихте могли да направите вие? Може би добър вариант е да се съгласявате и да не спорите със съпруга си за неговите вярвания и да коментирате лаконично: "Да, може и така да е",  "Да, не се бях замисляла",  "Не зная, сигурно си прав"... Но когато той иска да правите неразумни промени в начина си на живот, да не се съгласявате: "Добре, но какво ще се промени, ако отидем на село?";
Този начин на говорене бих го описал като техника "първо се съгласи и после опровергай". В случая тя изглежда така: "И аз също се страхувам, че живеем нездравословно и често ми се иска да избягам от големия град, но си давам сметка, че ако отида някъде далеч, например в Хималаите, няма да се виждам с приятелите си и в крайна сметка пак ще умра накрая" или: "Аз също си мисля, че има хора, които се стремят да ни направят зависими и искам да не живея с тях на една планета. Но ако отидем в гората, това не значи ли да се предадем доброволно?" .
Тоест - когато се съгласявате с неговите идеи и пригласяте на неговата философия, вашите отношения стават по-леки, губят острота и живеете без много напрежение заедно. И на тази основа съпругът ви по-лесно ще приеме, че вие сте против тези крайни средства, които той предлага за борба и бягство от силните на деня.
Много помагат за връщането в реалността и укрепването на отношенията прояви на обикновена човешка грижа от сорта на: "Как си? Как мина деня? Искаш ли един чай?"....
Темата е интересна за много хора, можете да сте сигурна. И ако имате коментари и въпроси, пишете! Simple Smile  Simple Smile
Поздрави!

Последна редакция: сб, 16 яну 2021, 16:44 от Людмил Стефанов

# 1 013
  • Мнения: X
Здравейте д-р Стефанов. На какво могат да се дължат страховете и притесненията относно детето ми? Наясно съм, че всеки родител се притеснява, когато детето му боледува, но при мен нещата са по-сериозни. Дори и при някаква драскотина аз започвам да си мисля за усложнения и не се успокоявам, докато раната не зарастне. Постоянно гледам раната, за да установявам зараства ли. Случвало се е при кашлица да ходя при личната лекарка през ден, за да я преглежда. Винаги в главата ми са лоши сценарии и свръх обгрижвам, за да съм спокойна,че правя най- доброто. Много съм неспокойна и се чувствам зле.
Дори ми е трудно да я оставям при баба й и дядо й, защото не съм сигурна, че ще я гледат добре, а детето вече е 3 клас и се обслужва сама. Звъня често,за да се уверя, че всичко е наред и не се е случил инцидент.
Като сме били в парка съм се усещала,че й слагам и махам грейката през 5мин., ако задуха вятър, за да не й е топло или студено.
Примерно като са имали екскурзия всичко в мен крещи да не ходи на нея, защото ме е страх нещо да не се случи или да й стане лошо в автобуса и госпожите да не й помогнат и по някакъв начин да не почувства дискомфорт и неудобство......и още хиляди неща са ми в главата. Но знам,че тя ще се радва да отиде и ще види много нови неща и подтискам тези мисли и я пускам, разбира се. Това свръх обгрижване и мисли се опитвам да ги контролирам и в крайна сметка да правя това,което е добре за нея, но вътре в мен всичко се обръща и съм страшно неспокойна докато това,което ме притеснява не свърши.
Ходенето й на зъболекар ме притеснява дори.
Миналата година се премести в нов клас и не съм спала седмици преди първия учебен ден от притеснение как ще се чувства в новия клас. Всяко нещо се обмисля и то все от лошата страна. Всеки нейн дискомфорт или болка го преживявам.
Много ще съм ви благодарна, ако ми дадете насоки как да се справя с тези чувства.

Последна редакция: нд, 17 яну 2021, 01:16 от Анонимен

# 1 014
  • Мнения: 997
Здравейте д-р Стефанов. На какво могат да се дължат страховете и притесненията относно детето ми? Наясно съм, че всеки родител се притеснява, когато детето му боледува, но при мен нещата са по-сериозни. Дори и при някаква драскотина аз започвам да си мисля за усложнения и не се успокоявам, докато раната не зарастне. Постоянно гледам раната, за да установявам зараства ли. Случвало се е при кашлица да ходя при личната лекарка през ден, за да я преглежда. Винаги в главата ми са лоши сценарии и свръх обгрижвам, за да съм спокойна,че правя най- доброто. Много съм неспокойна и се чувствам зле.
Дори ми е трудно да я оставям при баба й и дядо й, защото не съм сигурна, че ще я гледат добре, а детето вече е 3 клас и се обслужва сама. Звъня често,за да се уверя, че всичко е наред и не се е случил инцидент.
Като сме били в парка съм се усещала,че й слагам и махам грейката през 5мин., ако задуха вятър, за да не й е топло или студено.
Примерно като са имали екскурзия всичко в мен крещи да не ходи на нея, защото ме е страх нещо да не се случи или да й стане лошо в автобуса и госпожите да не й помогнат и по някакъв начин да не почувства дискомфорт и неудобство......и още хиляди неща са ми в главата. Но знам,че тя ще се радва да отиде и ще види много нови неща и подтискам тези мисли и я пускам, разбира се. Това свръх обгрижване и мисли се опитвам да ги контролирам и в крайна сметка да правя това,което е добре за нея, но вътре в мен всичко се обръща и съм страшно неспокойна докато това,което ме притеснява не свърши.
Ходенето й на зъболекар ме притеснява дори.
Миналата година се премести в нов клас и не съм спала седмици преди първия учебен ден от притеснение как ще се чувства в новия клас. Всяко нещо се обмисля и то все от лошата страна. Всеки нейн дискомфорт или болка го преживявам.
Много ще съм ви благодарна, ако ми дадете насоки как да се справя с тези чувства.
Здравейте!
Много се радвам, че поставяте тази тема. Тя със сигурност ще е важна както за много свръхтревожни майки, така и за техните деца. Смятам, че свръхтревожните майки понякога причиняват по-големи щети на децата си от нервните и агресивни майки, които им се карат и дори ги шамаросват. Защото те създават предпоставка детето да е нерешително и да му е трудно да се отдели от семейството и да поеме по собствения си път.
Когато майкат а е свръхтревожна за живота и здравето на детето си, при всички случаи в нейното родителско семейство или по-назад в предишно поколение има драматично преживяване, свързано с живота и смъртта: рано починали братя и сестри или братя и сестри на родителите, хора, загинали при нещастен случай или самоубийство... От моя опит мога да кажа, че най-дълбоко влияние върху светоусещането и тревожността в поколения наред буди съдбата на хора от семейната система, които са безследно изчезнали... Особено силно е въздействието на такива събития, ако те са пазени в тайна!!!
Тук само за онагледяване на темата ще цитирам накратко действителен случай, описан в  една моя статия в сайта "Детето играе", която се казва Тайните в семейството. Защо да тревожим децата с истината? .   
" преди години  семейството на малката Вили живее в чужбина. Любимата ѝ баба от Варна почива внезапно, но  родителите решават да не ѝ казват, за да не се тревожи. Майката се прибира сама в България за погребението. Връща  се подтисната и с изопнато лице, но продължава да не казват истината. Вили усеща, че има нещо скрито около баба ѝ, иска да ѝ се обади,  но родителите твърдят,  че  не може да я чуе по телефона, защото тя е болна и трудно говори. Когато след близо година те признават истината, Вили не се изненадва, защото дълбоко в себе си винаги я е знаела.
Сега Вили е зряла жена на 28 години и има три годишен син. Тя търси психологическа помощ. Оплаква се от страхови преживявания. Непрекъснато се тревожи, че тя самата или някой от близките ѝ може да умре или да се случи нещо лошо. Страховете се засилват с раждането на сина ѝ. На Вили ѝ е трудно да го остави за повече от няколко часа на друг човек, защото се страхува, че може да не го намери жив.  При нея настъпва облекчение, когато в няколко психотерапевтични сесии се връща в детството си, за да преживее  емоцията от раздялата с любимата си баба. Нещо, от което е била лишена от родителите си „за нейно добро”.
Така че тук ще ви кажа две неща:
1. Помислете за такива събития във вашата семейна система и намерете начин да отдадете почит на тези, които са си тръгнали рано от този свят или около смъртта им има нещо тайно и плашещо по особен начин. Най-силно  въздействие върху жените оказва, разбира се, загубата на собствено дете... На него също е важно да се дава място в сърцето, а не да се забравя. И тогава ще ви е по-лесно, когато вие самата погледнете към детето си, да си дадетее сметка, че вашето дете е друг човек, а не този, с когото са се случили лошите неща.
2. В такива случаи много често жената може да си даде сметка, че по-сигурното и по-стабилно място на детето е до баща му. И е добре тя да си каже сама на себе си нещо от сорта: "С много любов и доверие те предоставям на грижите на баща ти". Казвам това, защото на такива жени много често им се струва, че бащата на децата им е безгрижен, ненадежден и т.н. И така му пречат той да изпълни мисията, с която Природата е натоварила Бащата, а именно - да откъсне детето от орбитата на Майката и да го подкрепи да върви самостоятелно по пътя си.
Това е накратко от мен.
Вярваам, че не всички ще бъде интересно да разберат какво стои в основата на вашия страх, какво точно събитие. Така че - пишете! Simple Smile
Поздрави!

# 1 015
  • Мнения: X
Здравейте! Познах се в някаква степен в описанието на дамата, т.е. тревожна майка, която буквално задушава децата от пазене от всичко. Преди беше по-зле, сега вече е доста по-добре. Както и вие казвате, разбрах, че в моментите на силна тревожност е по-добре да тласкам децата към баща им, това помагаше и на мен и на тях.
Вашия отговор към дамата ме накара да се замисля... Когато бях на 20 години моята леля реши да избяга след серия лоши избори. Просто замина  и за кратко поддържаше връзка само с мен, но спря. Това се превърна в болна тема, защото не ми беше разрешено да я издирваме по редовния път, а само да се чудим добре ли е, къде е, ще се върне ли и да ми казват да я търся из социалните мрежи, защото само с мен беше поддържала връзка. От време на време през годините се сещах да я издирвам, но не се получаваше до преди месец (след 14 години), когато я открих, тя не иска връзка с мен, но поне знам че е добре и на мен ми донесе голямо спокойствие това.
Други семейни събития, които са ми се запечатили в съзнанието са за моята прабаба, която е била 10-тото (ако не бъркам) родено момиче и като се е родила са я изхвърлили, но е проплакала и майка и я е съжалила и я е взела.
Последното което ми дойде на ум като четох отговора ви към дамата беше това, че баба ми, по другата линия е осиновена, не през дом за деца, просто майка и не я е искала и я е дала на друго семейство. Тя има брат, биологичен, който е отгледан в семейството си. Баба ми е пропиляла доста години в търсене на корените, следене на майка и, все пак познаваше брат си и поддържаше някаква връзка с него.
Интересно ми е вашето мнение, дали на някое от тези неща се дължи повишената тревожност спрямо децата ми и как се преработва това.

# 1 016
  • Мнения: 28

Благодаря! Heart

Последна редакция: нд, 17 яну 2021, 17:33 от bubanka

# 1 017
  • Мнения: 189
Скрит текст:
Здравейте!
В тази тема доста често ми се налага да повтарям, че психологически проблем не може да се реши с хапчета. Те могат да помогнат да се потиснат симптомите, но не и да се излекува проблемът. Защото такива симптоми имат своята функция за психичния живот на човека. И преди тази функция да се осъзнае от човека, тя не може да бъде удовлетворена и изпълнена по друг начин, освен чрез симптома. Няма да забравя какво ми каза едно момиче, което често се самонараняваше и трябваше да носи блузи с дълъг ръкав и през лятото. На въпроса защо го прави, тя отговори: "Така се чувствам жива!"
За по-ясно ще направя и едно сравнение: ако имате зъбобол, можете да си облекчите положението с обезболяващи лекарства или като си жабуркате устата с алкохолен концентрат. Може това да ви накара да забравите за известно време за болния зъб. Но не може да ви излекува, както ще ви излекува зъболекаря, който ще види какъв е проблема, ще изчисти увредената тъкан и ще постави на нейно място нещо здраво /пломба/.
Струва си да си зададете въпроса, какво стои зад вашата мания?
Какво е чувството, когато си скубете веждите, миглите или косата?
Поздрави!

Чувствам, че сякаш отпускам някакво напрежение, предполагам, че с това е свързано самото заболяване, не знам защо съм избрала точно този начин, на какъв вид ниво и тн. Успокоението обаче както знаете е временно, после за започва отново.

Последна редакция: нд, 17 яну 2021, 21:04 от bubanka

# 1 018
  • Мнения: 3
Здравейте! Имам следния проблем. От години съм със страхова невроза и паник атаки. За жалост не мога да се справя с тях пила съм и лекарства още когато бях на 16, защото бях много зле , но всичко бе временно. Страха ми се изразява в това че не мога да остана сама все си мисля че ще ми стане нещо и започват едни мисли, страх.... Имам 3 опита инвитро слава богу последния успешен, но от всичко преживяно станах пак зле. Започнаха пак атаките станах ужасно изнервена, опитвам  с билки, но не се поучава стигала съм до спешна помощ защото често не ми стига въздухът. Но това че не мога да седя сама много ми пречи и сега със детето още по-зле имам и мигрена от която също изпитвам страх от появата й изпитвам страх от всичко и това че постоянно се задушавам ме убива. Моля ви за помощ.
Благодаря! 🙂

Последна редакция: нд, 17 яну 2021, 22:32 от Цвети Илиева 614542

# 1 019
  • Мнения: 132
Здравейте г-н Стефанов ! Имам ужасен страха да оставам сама нощем в къщи,да се движа сама по безлюдни места и улици.И наче  работя и сам енергичен и жизнерадостен човек. Но остана ли сама и само като осъзная,че е така..сърцето започва лудо да бие,отрязват ми се краката и мисля за бягство,там където има хора.Кошмара е неуписуем 😪😪😪Моля за помощ.

Общи условия

Активация на акаунт