Много искам да си осиновя дете.

Много идеалистично гледаш на нещата.
Като дойде пубертетът, обясненията за "новата на мама, която го обича най-много от всички" може и да има обратен ефект.
Когато хормоните започнат да бушуват, разумът изчезва, колкото и детето да е било разбрано преди това.
Не изключвай варианта - след като си дала всичко от себе си да го отгледаш, един ден да ти се изрепчи "Ти не си ми майка! Ще си правя каквото искам".
Трябва да си готова на всичко, включително и на отхвърляне, придружено с желание да открие биологичната си майка.

Точно за това пиша тук, за да ми се даде правилен съвет и да знам за какво да се подготвя. Бихте ли ми казала какви са тези последствия?
[/quote]

Моето мнение е, че не трябва да се крие истината, но в същото време е трудно да нацелиш подходящи момент да я кажеш. И това е един перманентен страх кога и как да го направиш, как ще го понесе детето, да не би пък някой да те изпревари... Аз разбрах на 25 и то не от родителите си и ми беше трудно, а ако го бях разбрала в бурната тийнейджърска възраст не знам. Знам само, че родителите ми са избрали години наред да живеят в страх, уж за да не ме наранят. Сега сигурно все още се страхуват да не би да реша да търся биологични родители, въпреки, че нямам намерение.
Мой братовчед е също осиновен. На него му казаха на около 8-10г. Уж всичко беше ок, но през пубертета стана страшно и на всяка забележка се отговаряше с "не ми казвайте, не сте ми никакви". Някак не успя да го приеме ли, отдалечи се от тях, сега почти не поддържат връзка. Друго приятелско семейство разсиновиха момчето си по горе долу същото стечение на обстоятелствата, само че още по-брутално.
Разбира се не всеки осиновен приема трудно истината, далеч не ми е това мисълта, просто аз знаейки през какво са минали тези хора, мисля, че не бих имала силата да го понеса. И съм наясно, че ако всеки разсъждава като мен, никой няма да вземе решение да осинови. Именно затова се възхищавам на тези, които го правят, защото прескачат себе си, трябва да си много уверен и стабилен психически.

Еми за момента искам да събера някакви пари в същото време да си завърша и висшето и чак тогава, за да мога освен, че ще го гледам, да му подсигуря и храна, дрехи, играчки, както и бъдеще. Просто исках да се подготвя от по-рано.

Моето мнение е, че не трябва да се крие истината, но в същото време е трудно да нацелиш подходящи момент да я кажеш. И това е един перманентен страх кога и как да го направиш, как ще го понесе детето, да не би пък някой да те изпревари... Аз разбрах на 25 и то не от родителите си и ми беше трудно, а ако го бях разбрала в бурната тийнейджърска възраст не знам. Знам само, че родителите ми са избрали години наред да живеят в страх, уж за да не ме наранят. Сега сигурно все още се страхуват да не би да реша да търся биологични родители, въпреки, че нямам намерение.
Мой братовчед е също осиновен. На него му казаха на около 8-10г. Уж всичко беше ок, но през пубертета стана страшно и на всяка забележка се отговаряше с "не ми казвайте, не сте ми никакви". Някак не успя да го приеме ли, отдалечи се от тях, сега почти не поддържат връзка. Друго приятелско семейство разсиновиха момчето си по горе долу същото стечение на обстоятелствата, само че още по-брутално.
Разбира се не всеки осиновен приема трудно истината, далеч не ми е това мисълта, просто аз знаейки през какво са минали тези хора, мисля, че не бих имала силата да го понеса. И съм наясно, че ако всеки разсъждава като мен, никой няма да вземе решение да осинови. Именно затова се възхищавам на тези, които го правят, защото прескачат себе си, трябва да си много уверен и стабилен психически.
[/quote]
Здравейте направата на крачка за осиновяване на дете не е никак лесна да осиновиш дете не е да вземеш някоя кукла или някакво животно да гледаш тук трябва предварително да си подготвен занапред за всякакви предизвикателства за всички каквото може да ти поднесе живота най вече детето
Затова преди тази крачка всичко трябва да се осмисли изключително добре
На мен направата на тази крачка да осиновя дете ми костваха много години размисъл за което сега мога да кажа че се радвам много че съм я направила
А що се отнася за казването на детето че е осиновено в никакъв случай не трябва да се крие просто трябва да се намери подходящ момент и да му се каже да бъде наясно с нещата и най вече да не научи от чужди хора защото травмата е голяма

Ясно. Към днешна дата шанса да ти дадат дете  е 0, и по добре че е така.

Здравей Елена желанието ти да осиновиш дете е много добро но на този етап за къде си се разбързала едва на 18 си живота е пред теб завърши си образованието кандидатсвай нещо поживей си още малко вземи си живота в свой ръце па тогава направи тази крачка в живота защото това не е шега работа това е много сериозна стъпка в живота .
Помисли и в утрешния ден когато срещнеш любовта си човека когото заобикнеш дали ще е съгласен на това твое желание .
Така ,че според мен твърде ти е рано за такава крачка в живота не бързай помисли си хубаво дали е хапка за твоята уста

този въпрос ще ти го поставят и социалните
и няма да е само въпрос, ми ще искат доказателства
и да, възрастта ти ще е проблем
това, че сега казваш че ако имаш приятел, той ще се съобразява с теб и твоят избор, е само думи
има много разсиновени деца, за жалост и никой социален, пък и съдия няма да допусне осиновяване на дете от толкова млада осиновителка, тепърва ти предстоят връзки, избор на професии, кариера, бъдеще....
от опит ти казвам, няма начин да те впишат като кандидат осиновител, освен ако не осиновяваш близко дете-примерно по-малка сестра, брат, или друго роднинско дете, което няма друг пълнолетен роднина

Елена, бих ти препоръчала няколко нови книги за осиновяването, които ще ти помогнат да се подготвиш за него. Ако имаш желание, ми пиши на лични, за да не се изтълкува като реклама. Книгите съдържат реални истории за осиновяването на осиновени и осиновители, примери как да се справяш в трудни ситуации, кактои професионалното мнение на психолози и психотерапевти.

В отговор на коментарите, свързани с процедурата за осиновяване (колко тромава и трудна е) и то не от личен опит, а от "някой казал", ще кажа:

Процедурата в България е една от най-кратките и лесни процедури. При нас е 3 месеца, а в повечето европейски страни е 8.
Противно на очакванията, вкл. и моите преди да тръгна по този път е колко бюрокращина ще срещна докато осиновим. Е, не се оправдаха очакванията ми и при ваденето на документите, нямахме никакви спънки. При добра организация всички необходими документи могат да се изкарат за една седмица.
Първото и може би най-трудното нещо е взимането на решение да осиновиш дете. Второто е периода на очакване, след като изтекат 3 месеца по процедурата за вписване в регистрите на кандидат-осиновителите. Третото е взимане на решение да осиновиш конкретното дете, което ти предложат.
Всичко това е безкрайно различно при всяко семейство, в зависимост от очакванията, възгледите, убежденията и как са се подготвяли за осиновяването. Колко време ще се чака да им предложат дете, след като са вписани, зависи от много неща, но най-важното е критериите, които са посочени за детето което биха осиновили. Ако критериите им съвпадат с профила на много малък брой от вписаните деца в регистрите, то е нормално периода на очакване да е по-дълъг. Колкото повече очаквания имат към детето, толкова по-дълго ще чакат. Често се среща кандидат-оисновителите да имат нереалистични представи към детето, което биха осиновили, което им създава впечатление за трудна и тромава процедура. Много кандидат-осиновители обичат да казват "ние нямаме високи критерии, но вече чакаме толкова много" или пък "леле каква бюрокращина е тази процедура, колко много документи трябват и колко много време отнема да си ги изкараш". А всъщност самите те не са били достатъчно последователни в действията си и не са били достатъчно упорити да изкарат документите бързо. Думите им по-скоро са израз на страха им от онова, което им предстои.

Замислете се как протича една бременност, колко време отнема, колко пъти се ходи на лекар, какви изследвания се подготвят, всички документи, които са необходими преди и след раждането. Това са все неща, които служат на лекарите да се погрижат за живота и здравето на майката и детето. При осиновяването е съпоставимо - държавата ти поверява човешки живот, нима не ѝ е необходимо да научи максимално много в чии ръце го поверява, особено когато един път вече тези деца са били травмирани от раздялата си с биологичните си родители и то не по своя вина. 

Всеки един от нас е имал някакви очаквания преди да реши да има дете, независимо дали биологично или осиновено. Подготовката за това обаче ти помага да затвърдиш реалистичните и да тушираш нереалистичните си представи. По време на бременност бъдещите родители, четат книги за бременността, раждането и възпитанието. При осиновяването това не помага, защото не знаеш точно на каква възраст ще е детето, което ще осиновиш - дали ще е на 6, 7, 8 месеца или една, две години. Освен това грижите са различни - осиновените деца идват с натрупан житейски опит, предпочитания, страхове и още много други, които ние като родители следва да опознаем и се нагодим един към друг.

Проблеми в системата има много и има много неща, които трябва да се променят. В никакъв случай, обаче не е коректно да се говори и мисли, че процедурата е сложна и тромава. Дори бих казала, че е лесна и е необходимо да се работи повече с кандидат-осиновителите, за да бъде защитен максимално интереса на децата.

Интересен ми е този пример:
".....но на моя близка приятелка и приятеля й им отне 11 месеца. Детето, което взеха беше на 5м., когато стартираха, сама си сметни след 11м. на колко е било."  Когато стартираш процедурата, нямаш право да кандидатстваш за конкретно дете, а те вписват в регистрите и чакаш докато разгледат дете, за което преценят че ти си най-подходящия родител, а не обратното. Това е или частен случай или друг начин от нормално протичаща процедура по осиновяване.
"И това не е единствен такъв случай, на който съм била пряк свидетел. Други мои близки бяха посочили, че желаят детето да е с бг произход, но това, което им дадоха си е циганче."  В този случай вие ли сте разочарована от детето, което са осиновили или те? Ако е второто, горко му на детето. Те ли ви казаха какво пише в доклада или вие прочетохте какво пише в него? Колкото и кофти да изглежда, много хора казват така на приятели и близки, за да не бъдат съдени и упреквани, че приемат ромския произход. Нещо повече дори така предизвикват съчувствие. Освен това "циганчето", което са им "дали" никой на сила не може да ги накара да го вземат. Те са решили да го направят - както вече стана дума в крайна сметка кандидат-осиновителите взимат крайното решение и един вид те избират детето. В допълнение ще кажа и че произхода на детето не се определя от социалните работници, а от родната майка. Има случаи, в които е очевиден ромския етност и на майката и на детето, но майката го определя като бг произход. В този случай социалните нямат право да впишат друго в досието на детето, макар да виждат очевидното.

Още много мога да пиша, но и без това стана доста дълго, така че ще спра до тук.

Тъй като са цитирани мои думи, се чувствам длъжна да отговоря.
И в двата случая, които съм дала за примери може да се касае за изключения, да. Но е факт, че такива има и ги давам за пример, като какво може да очаква едно младо момиче, а и не само.
И не препредавам истории тип "някой казал", а такива, които са станали в близкия ми кръг от хора и съм била свидетел.
Ще се повторя като напиша, че това, че при някои нещата се случват в законоустановен срок и ред е чудесно, но изключения има и то не рядко така, че не оборвайте всяко нещо, различно от вашия личен опит.
Относно втория случай, не виждам някъде да съм писала за нечие разочарование. Написала съм нещата с истинските им имена като още един пример за това, че не всичко се случва, така както някои си го мислят и представят. Да, наясно съм кой определя произхода. Разочаровани няма, детето е по същия начин обичано и обгрижвано, както щеше да е и ако беше тяхно биологично. Притеснението, заради което искаха българче, днес е факт. Зяпане, оглеждане ту майката, ту детето, шушукане, директно изцепване на някоя простотия... Те родителите са силни, но детето расте, започва да пита, този защо я гледа, онзи защо така каза и тези неща го нараняват, остават и травми. И защо?! Защото на голяма част от възрастните и децата им липсва елементарно възпитание.

Magdalinna, коментрах думите Ви, както и на други съфорумци не защото няма случаи и случаи, а защото повечето хора дават акъл и споделят чужд опит, без лично да са го преживели. Едно е да ти разкажат, друго е да го преживееш. Некоректно е да се прави обобщение на всички случаи на базата на чужд опит или на базата на един или два случаи, каквито и да са те. Да, има много негативни такива, но това не е по вина на детето, а на възрастните които не са успели да се справят с трудностите, които носи осиновяването. Именно заради това търсенето на информация предварително може само да е от полза.
Мъчно ми е че се дават само негативни примери, които водят до всеобщото негативно отношение на обществото към темата. Чувала съм безумни коментари и изказвания от познати както за детето ми така и въобще по темата. Но не го приемам като негативна реакция, а като не познаване на темата в дълбочина.
Много хубаво е авторката да се запознае с всичко, което може да ѝ се случи, но не и само с негативното, защото определено не е само това.

Вашия опит на осиновен човек е изключително ценен, защото лично на мен преживяванията на хора, които са били осиновени винаги са ми помагали и показвали как аз да говоря с детето си. Мнението Ви обаче, че родителите, които осиновяват децата живеят в перманентен страх кога и как да кажат на детето си и дали някой няма да ги изпревари, не мога да приема. Да, има такива родители, но те са все по-голяма рядкост, защото хората осъзнават колко е важно за връзките в семейството, да са искрени помежду си и говорят с децата си по темата. Нещо много важно - казването не се обуславя в един единствен разговор, а в множество такива, в зависимост от възрастта и небходимостта на детето. За пример мога да дам както моя опит, така и на още куп семейства покрай мен. Лично за мен тази тема е една от най-лесните за обсъждане с детето ми и по-лесна от много други, като например темата за секса. Вярвам, че ако с баща му го обичаме безусловно и направим нужното, за да изградим здрава емоционална връзка помежду ни, няма какво да ни притеснява. Не ме притеснява и ако реши да търси биологичните си родители, даже напротив - не мога да си представя че няма да поиска да разбере кои са хората, които са му дали живот. За това сме се постарали да съберем достатъчно информация, с която да му помогнем ако реши да го направи.

Може би около Вас е имало прекалено много хора с негативен опит, особено семейството което е прекратило осиновяването. Предполагам, че тези хора не са успели да се преборят със себе си и не са успели безусловно да приемат детето, което са осиновили. Често родителите, които са осиновили се закотвят в темата и всяка трудност в поведението на детето си свързват именно с осиновяването, без да предполагат че точно тази трудност може да е свързана с особеностите на израстването. Това допълнително утежнява ситуацията.
Например много деца в тинейджърска възраст казват на родителите си ти не си ми майка, ти не си ми баща, а всъщност са биологични деца на родителите си. Всички деца усещат слабите места на родителите си и се възползват от тях. При осиновяването тези думи звучат още по-силно. Моето дете на 4,5 г. ми каза "аз не искам ви е да сте ми родители, защото ми се карате и не ме обичате". Това беше поредния повод да поговорим както за възпитанието, така и за осиновяването. Ако искате вярвайте, но тези думи дори ме радват, защото ми показват, че до такава степен се чувства сигурно с нас, че освен любовта си, не се притеснява да изкаже и негативното си отношение към нас.

Елена, погрижи се за себе си първо и после се занимавай с деца, особено осиновени. Имаш нужда от помощ, но тя няма да дойде с бебета, хамстери и зайци. Говори с родителите си, не вярвам да ти обърнат гръб.

По-важен е мотивът защо искате да осиновите. Моля, не ме разбирайте погрешно - моля! Но ако усещате макар и бегло, че очаквате от детето да ви запълни емоционална празнота, депресия и затова го искате - грешка е. Депресията е заболяване, което се лекува. Депресирана майка не е полезна за детето си.
Това е и отговорност до живот. Защо първо не пробвате да поработите в детско заведение, като детегледачка, може и в някой частен дом да гледате дете, да видите как е на практика, и тогава да прецените дали ви допада?

Как мислите, че може да отгледа едно дете? https://www.bg-mamma.com/?topic=1157178?

Елена, първо излекувай депресията си. И после реши какво да правиш. Какъв е повода да се подложена на домашно физическо и психическо насилие? Разбираш ли се с родителите ти?

Каква депресия бе хора?!
Диагноза депресия се слага от доктор, а не от разстроена тийнейджърка, на която не й дават да гледа кученце.
Зайче.
Или бебенце.