Здравейте... Писала съм преди време в този форум за проблеми с общуването. Още от ранна детска възраст страняха от мен, била съм грозна и гадна. Никога не съм имала приятели. До ден-днешен е така, колкото и да съм се променяла и да продължавам да се променям. Не съм имала интимен приятел. Ще разкажа една история, която няма общо с темата, затова ще я сложа в скрит текст.
Той ми е бивш съученик. И той като малък беше нещо като аутсайдер. Казваха му женчо и подобни. Просто беше по-свестен.
Излизаме от години като приятели. Но не можем да се сближим. Аз съм "студен" човек (но не го искам и се опитвам всякак да не съм), той сега е от този тип хора, за които е най-важно да се представят в най-добра светлина. В резултат и двамата се държим дистанцирано. Излизаме, говорим си общи неща и толкова. Дори на гости не си ходим. И на рождени дни не се каним (и двамата празнуваме само семейно). Няма къде да сме сами, все сме навън, сред хора. Него го е срам в присъствие на моите родители, роднини, поне на мен така ми изглежда. Май имаме негласно "споразумение" да не се поставяме в ситуации, в които ще трябва да се борим със срамежливостта си. Така ми изглежда на практика. Аз не съм срамежлива в пълния смисъл на думата. Имам голям емоционален товар и просто изглеждам така. Постоянно излъчвам напрежение. Вероятно това се предава на хората и затова ме избягват. Друго обяснение нямам. Опитвам се да не излъчвам напрежение, но не става. От 5-ти клас си живея "под напрежение", срам ме е да кажа причината (един тъп, ама убийствено тъп страх). Въпросната причина вече я няма от 4 години, имах и продължавам да имам и други проблеми, но не мога да ги сравня с това, което беше допреди 4 години. Организмът ми обаче още не може да свикне, че има живот и без постоянен стрес. Не си ли намеря за какво да се наядосвам / напритеснявам, не мога да се успокоя, ще гръмна от напрежение. Това, за което съм била ежедневно под стрес около 12 години, го сънувам много често и не се разреждат тия сънища, мозъка ми си го търси. И други /много сериозни и тежки/ проблеми и преживявания съм имала. Нервната ми система е разбита. Отклоних се, но исках да се разбере защо излъчвам напрежение, всячески се опитвам да не е така... Знам, че така вероятно отблъсквам всички и него също...
И най-важния въпрос... Не мога да изтърся "Обичам те!" след толкова години приятелство...
Ще го загубя заради тъпи емоционални/психични проблеми, с които си карах години и отлагах всичко друго, отлагах си живота. Ще го загубя, заради някоя с повече подход.
Какво да правя?
Скрит текст:
Сега съм влюбена. В приятел (единствения). Искам да се съберем. Да опитаме. Да създадем семейство. Като студентка се запознах (от един форум) с едно момче. Излизахме около 3 години. Само като приятели. Той ми споделяше личните си преживявания, проблеми, аз се стараех да му помагам, понеже съм преживяла много. Сподели ми и как се е влюбил в една своя приятелка (тя му отказа). С това искам да кажа, че той не ме е отразявал като жена изобщо. А той беше от хората, за които външният вид не е важен... Накрая си намери гадже. Дори не ми каза, че иска да прекратим всякакъв контакт (да се сбогуваме един вид), писах му защо, той каза, че мислел, че ще се сетя. Момичето, с което се събра, не е красавица (по общоприетите стандарти). Ниска, пълна (в сравнение с мен - доста повече), леко мургава. Това го казвам, за да не си помислите, че е била някакъв "модел" и той да не й е устоял. Сега знам, че не е бил моят човек, просто исках да разкажа малко за "опита" си и това, което говори за мен.
Той ми е бивш съученик. И той като малък беше нещо като аутсайдер. Казваха му женчо и подобни. Просто беше по-свестен.
Излизаме от години като приятели. Но не можем да се сближим. Аз съм "студен" човек (но не го искам и се опитвам всякак да не съм), той сега е от този тип хора, за които е най-важно да се представят в най-добра светлина. В резултат и двамата се държим дистанцирано. Излизаме, говорим си общи неща и толкова. Дори на гости не си ходим. И на рождени дни не се каним (и двамата празнуваме само семейно). Няма къде да сме сами, все сме навън, сред хора. Него го е срам в присъствие на моите родители, роднини, поне на мен така ми изглежда. Май имаме негласно "споразумение" да не се поставяме в ситуации, в които ще трябва да се борим със срамежливостта си. Така ми изглежда на практика. Аз не съм срамежлива в пълния смисъл на думата. Имам голям емоционален товар и просто изглеждам така. Постоянно излъчвам напрежение. Вероятно това се предава на хората и затова ме избягват. Друго обяснение нямам. Опитвам се да не излъчвам напрежение, но не става. От 5-ти клас си живея "под напрежение", срам ме е да кажа причината (един тъп, ама убийствено тъп страх). Въпросната причина вече я няма от 4 години, имах и продължавам да имам и други проблеми, но не мога да ги сравня с това, което беше допреди 4 години. Организмът ми обаче още не може да свикне, че има живот и без постоянен стрес. Не си ли намеря за какво да се наядосвам / напритеснявам, не мога да се успокоя, ще гръмна от напрежение. Това, за което съм била ежедневно под стрес около 12 години, го сънувам много често и не се разреждат тия сънища, мозъка ми си го търси. И други /много сериозни и тежки/ проблеми и преживявания съм имала. Нервната ми система е разбита. Отклоних се, но исках да се разбере защо излъчвам напрежение, всячески се опитвам да не е така... Знам, че така вероятно отблъсквам всички и него също...
И най-важния въпрос... Не мога да изтърся "Обичам те!" след толкова години приятелство...
Ще го загубя заради тъпи емоционални/психични проблеми, с които си карах години и отлагах всичко друго, отлагах си живота. Ще го загубя, заради някоя с повече подход.
Какво да правя?
Огледай как се обличаш и опитай да е малко по-модерно и секси.
Само... как ще се стигне до екскурзията? Нали някой трябва да я предложи... 
Няма ли лирическият герой леееко да се изненада, ако девойката му предложи екскурзия? Като се организират... какви стаи ще резервира авторката и няма ли да е учудваща за него идеята за спалня или... до последно ще се говори за две стаи? 
