Здравейте. Иска ми се да споделя моята история за да ми олекне. Не очаквам съвети,тъй като решенията съм ги взела вече. Просто да си излея душата. На 28 години съм. Аз съм човек с ниско самочувствие и много комплекси. Преди бях пълничка,последните две години влязох в ''перфектната форма''. Майка ми никога не ме е подкрепяла и доста ме критикуваше относно килограмите от дете,което предполагам допринесе за моята неувереност. Избирам си неподходящи хора за приятели и партньори. Пример за това е и последната ми връзка,която продължи 4 години.
Човекът до мен не ме уважаваше. По време на връзката ни е имало много обиди от негова страна към теглото и умственият ми капацитет. Разделяли сме се неколкократно по негова иниациатива. С времето си дадох сметка,че той не обича да си прекарва времето с мен. Според него,защото съм човек без интереси. А имам такива - фитнес,разходки,пътувания,книги... Правил е компромиси уж за да ме радва,да правим нещо от изброените неща заедно - но уви,всичко винаги е приключвало с караници. Естествено нямаше само лошо във връзката ни - помагал ми е финансово,грижил се е за мен,страеше се да е мил,въпреки че не му идва отвътре. И аз съм допускала грешки,не обвинявам само него...
Наскоро стигнахме до етап в който живеем заедно от 3 години и той реши,че всеки разход трябва да се дели между нас на 50 процента. Да бил сигурен,че не се възползвам от него. На мен ми преля и реших,че това е края. Тръгна да ме гони от общата ни квартира,за която съм платила половината от всичко (наеми и депозити),просто защото договора бил на негово име... Отново бях засипана с упреци,че не го обичам,че не се старая достатъчно и че провала на връзката ни е моя вина. Страх ме е да му отговоря,страх ме е да си кажа мнението - защото той е избухлив и гневен и ще ме засипе с обиди и упреци.
Наранена съм,но категорична че приключвам. Боли ме сърцето,че от близък човек получих такова отношение. Боли ме,че го позволявах в продължение на години. Защото ме е страх,че ще остана сама. Защото той постоянно ми повтаря,че няма да си намеря друг,който да ме обича и търпи. Че не съм достатъчно интелигентна и способна да се грижа сама за себе си... Чувствам се все едно доказах теорията му че не съм умна с това,че се поддавах на манипулации и упреци.
Извинявам се за дългият пост,имах нужда да споделя.
Човекът до мен не ме уважаваше. По време на връзката ни е имало много обиди от негова страна към теглото и умственият ми капацитет. Разделяли сме се неколкократно по негова иниациатива. С времето си дадох сметка,че той не обича да си прекарва времето с мен. Според него,защото съм човек без интереси. А имам такива - фитнес,разходки,пътувания,книги... Правил е компромиси уж за да ме радва,да правим нещо от изброените неща заедно - но уви,всичко винаги е приключвало с караници. Естествено нямаше само лошо във връзката ни - помагал ми е финансово,грижил се е за мен,страеше се да е мил,въпреки че не му идва отвътре. И аз съм допускала грешки,не обвинявам само него...
Наскоро стигнахме до етап в който живеем заедно от 3 години и той реши,че всеки разход трябва да се дели между нас на 50 процента. Да бил сигурен,че не се възползвам от него. На мен ми преля и реших,че това е края. Тръгна да ме гони от общата ни квартира,за която съм платила половината от всичко (наеми и депозити),просто защото договора бил на негово име... Отново бях засипана с упреци,че не го обичам,че не се старая достатъчно и че провала на връзката ни е моя вина. Страх ме е да му отговоря,страх ме е да си кажа мнението - защото той е избухлив и гневен и ще ме засипе с обиди и упреци.
Наранена съм,но категорична че приключвам. Боли ме сърцето,че от близък човек получих такова отношение. Боли ме,че го позволявах в продължение на години. Защото ме е страх,че ще остана сама. Защото той постоянно ми повтаря,че няма да си намеря друг,който да ме обича и търпи. Че не съм достатъчно интелигентна и способна да се грижа сама за себе си... Чувствам се все едно доказах теорията му че не съм умна с това,че се поддавах на манипулации и упреци.
Извинявам се за дългият пост,имах нужда да споделя.
