Ако някой успее да сготви и изчисти с бебе в раница или кенгуру ще го призная. Смятам, че твърде много се преувеличава и се прави от мухата слон.
- Публикувана: 3 септ. 2019, 14:12 ч.
- Последно мнение: 16 септ. 2019, 14:30 ч.
Не мога да се успокоя
Е, само базовите неща. Чистене като лисицата с опашката и готвене- мръвка във фурната и салата. Няма умрели и от такава храна, и от толкова чисто.
И за това не става раницата, просто е адски неудобно. Ама аз съм забелязала, че повечето майки, които я използват го приемат едва ли не като каузата на живота си, та и затова ревностно си я защитават. И аз я ползвах, ама от зор, щото бебето ми не спеше, пък батко му си искаше своето. И въпреки зора, щото и доста ревеше въпросното бебе, пък и не искаше да се вози с количката, намирах време да сготвя и направя салата без нея. Тааа, айде няма нужда от гимнастики и чудеса от храброст...
Е не са чак 4. Някъде към 2 годишна възраст става доста по-леко. Почват да си играят повече време сами и мама има време да си обърне внимание.
Бебеносенето е чудесно нещо! Ако нямах раницата щях да умра от глад. Ако е хубава, добре подбрана носилка не е проблем човек да си свърши някой по-елементарни неща. То е ясно, че никоя здраво мислеща майка няма да жули с мислил или да пържи кюфтета с бебето, но сандвич, принцески, салата, прахосмукачка, да пусне стерилизатора, да си направи и изпие едно кафе са си съвсем постижими цели.
Бебеносенето е чудесно нещо! Ако нямах раницата щях да умра от глад. Ако е хубава, добре подбрана носилка не е проблем човек да си свърши някой по-елементарни неща. То е ясно, че никоя здраво мислеща майка няма да жули с мислил или да пържи кюфтета с бебето, но сандвич, принцески, салата, прахосмукачка, да пусне стерилизатора, да си направи и изпие едно кафе са си съвсем постижими цели.
Много е относително това, кога става по- леко. При мен бе обратното- от раждането до годинка положението се ядваше. От 1 до 3 г бяха изключително трудни и всякакви домакински и различни от гледането на дете дейности бяха мисията невъзможна. Примиряваш се и лежиш на кълката, че няма да е все така.
Е, на 2 още не знае да чишка когато и където трябва. 
Всъщност всички симптоми описани от момичето са част от клиничната картина на следродилните афективни разтройства, при това съвсем класически. По-скоро обаче тя описва симптомите на проблем с бондинга към бебето, а не типичната депресия. Тези проблеми в създаването на връзката, избягването на грижите за детето, желанието да спи или да го гледа друг са специфичен вид проблем, свързан както с постродилна депресия (макар и отделен от нея), така и с лична история на травма в детството, трудности в семейството на родителите, насилие и неглижиране. Добър терапевт ще помогне много да достигнете до същността на проблема. Съветвам Ви да не го игнорирате, защото вероятността да отмине от само себе си или след натякване да се стегнете клони към нула, а дългосрочните негативи за вас, детето и бракът Ви са прекалено висока цена. При всички положения, с правилното отношение и терапия всичко ще си дойде на мястото. Вие сте добра майка и обичате детето си, това не е под въпрос. Просто се погрижете за себе си, за да може да бъдете по-пълноценна и най-вече да се чувствате много по-добре.
Честито момиченце . Аз имам две . Може би всеки родител има подобни моменти . Опитвай се да имаш време за себе си без детето , оставяй го понякога на роднините . Потърси и помощ . Просто си свикнала на един живот и бебето го променя . И на мен ми се иска няколко дни да остана без деца , но за сега няма .
Макар и добронамерени, повечето съвети към жената да се стегне и да си прави режими, да приема реалността и да се радва, че сега е лесно, да е благодарна и т.н. са малко като да кажеш на диабетик да се стегне малко и да почне да произвежда инсулин от панкреаса си, защото вие например такъв проблем нямате. Нито е нормално, нито е добре, нито пък се живее лесно с емоциите да искаш да избягаш от реалността. А камо ли да става със щракване на пръсти "ох, ама да бе, как не се сетих да се стегна малко." Прави чест на момичето, че търси помощ, но тук не е мястото.
И аз мислех, че ще яде на три часа, ще спи много, храниш отгоре, чистиш отдолу, но реалността за мен се оказа друга. Първите 3-4 месеца ми се губят, гледаме го сами с мъжа ми, няма баби и дяди.
Трудно е, в някои моменти не ми издържат нервите, успявам да се видя с приятелки за по час, два на кафе, събота или неделя, ако не сме нанякъде.
Но като цяло няма как нещата да са като преди, не може просто така в петък вечер, или събота сутрин да тръгнем без посока.
Трудно е, в някои моменти не ми издържат нервите, успявам да се видя с приятелки за по час, два на кафе, събота или неделя, ако не сме нанякъде.
Но като цяло няма как нещата да са като преди, не може просто така в петък вечер, или събота сутрин да тръгнем без посока.
Защо си мислиш, че говорим на жената, от гледна точка на снабдени с инсулин панкреаси? Аз бях в същото положение като нея, абсолютно в шок от раждането на детето, липсата на сън, мъжът ми също, а бебето на всичкото отгоре постоянно изискваше внимание. Просто й казвам, че е важно да не се обвинява и че постепенно ще се наредят нещата. Чак нужда от терапевт не знам дали се налага, ама аз не вярвам в ползата от подобна намеса за всичко в живота, защотова мнението ми не е миродавно.