Няма да съм поредния новак пуснал тема, давам съвети и аз и участвам активно в този раздел...
Не мога да преодолея ситуацията в която се намирам вече трета година. Правя се че не ми пука за пред всички, но вътрешно ми е ад. Не съжалявам, че го осъдих за издръжка и права. А и знам, че колкото и да ми беше тежко да го приема това беше правилното решение. Той избра друга, пред мен, пред детето. Няма връщане назад.
Но месеците минават, годините минават, а аз не мога да го преболедувам това нещо. За мен семейството е нещо свято, нещо сакрално. А той го попиля без да му мигне окото. Борила съм се, чакала съм, вярвала съм, била съм и все още съм вярна.... за кой, за какво ?
Не го искам за мъж, разбрах че не става и че с която и да е все едно и също. А не мога да се оттърся, още живея в кошмара, още плача и не виждам път напреде. Чувствам се виновна, че детето ми няма истинско семейство, че няма бащина ласка.
Приятелски настроена съм към него въпреки всичко, а той се възползва от това. Определено време се държи много добре, понякога да ми пълни главата с глупости от сорта "един ден ще се съберем" , "не те давам на друг" и такива. После идва период на гадно и презрително държание без причина. Да ще кажете защо комуникираш с него, ами заради детето. Защото то не тръгва само с него, а аз искам то да има минимален контакт с баща си. Много пъти съм се връщала разплакана от срещите ни. Но винаги съм се държала добронамерено.
Чудя се и аз на себе си "абе мазохиска ли си", защо не преодоляваш раздялата, защо не спре да ти пука.
Трета година, а аз съм все така сама, не съм тръгнала с никой, не намирам, не мога, страх ме е от нови разочарования.
Сбъркано ли е, не го искам за мъж, а не мога да преживея раздялата ?
Искам съвети, не упреци, не съдници.
Не мога да преодолея ситуацията в която се намирам вече трета година. Правя се че не ми пука за пред всички, но вътрешно ми е ад. Не съжалявам, че го осъдих за издръжка и права. А и знам, че колкото и да ми беше тежко да го приема това беше правилното решение. Той избра друга, пред мен, пред детето. Няма връщане назад.
Но месеците минават, годините минават, а аз не мога да го преболедувам това нещо. За мен семейството е нещо свято, нещо сакрално. А той го попиля без да му мигне окото. Борила съм се, чакала съм, вярвала съм, била съм и все още съм вярна.... за кой, за какво ?
Не го искам за мъж, разбрах че не става и че с която и да е все едно и също. А не мога да се оттърся, още живея в кошмара, още плача и не виждам път напреде. Чувствам се виновна, че детето ми няма истинско семейство, че няма бащина ласка.
Приятелски настроена съм към него въпреки всичко, а той се възползва от това. Определено време се държи много добре, понякога да ми пълни главата с глупости от сорта "един ден ще се съберем" , "не те давам на друг" и такива. После идва период на гадно и презрително държание без причина. Да ще кажете защо комуникираш с него, ами заради детето. Защото то не тръгва само с него, а аз искам то да има минимален контакт с баща си. Много пъти съм се връщала разплакана от срещите ни. Но винаги съм се държала добронамерено.
Чудя се и аз на себе си "абе мазохиска ли си", защо не преодоляваш раздялата, защо не спре да ти пука.
Трета година, а аз съм все така сама, не съм тръгнала с никой, не намирам, не мога, страх ме е от нови разочарования.
Сбъркано ли е, не го искам за мъж, а не мога да преживея раздялата ?
Искам съвети, не упреци, не съдници.
