Най-черният ден в живота ми! Изгубих моето куче, моето детенце!

Точно поради тази причина - сравнението - не си взимам друга котка.
Харесах една, беше любов от пръв поглед, не ми я дадоха. Предлагат ми други, но грам не ме грабват.

Мислила съм за куче, но ... Разходки, различия в гледането ...

И аз не исках куче,но сестра ми си взе...и казах,че ако влезне в моята стая...ще го изхвърля...нооо само след 1 седмица,когато беше болничко и замалко да умре...изведнъж го заобичах...сега и аз го разхождам всеки ден,когато я няма го гледам,като член на семейството е вече 4 години.Много губят хората,които не са усетили,какво е обичта на едно куче

Точно разходките ме плашеха, сега не мога да се сетя какво е да живееш без тях. Толкова съм благодарна на моята красавица, че ме вкара във форма, че ме води всеки ден на невероятни местенца, че заради нея се наслаждавам на гледки и животинки, чувам звуци и тишина, за които не съм и предполагала, че съществуват. Това са нашите си моменти, нашето време. Наслаждавам се, защото знам, че са броени години....

Може да отидете при психолог, те имат подходи за излизане от депресии, причинени от загуба на близък. Трудно е сам да излезеш от това състояние.

На много хора вяроятно ще им се стори прекалено това страдание, но Вие просто имате топло и благородно сърце.Близките ви просто имат късмет с вас.
Запазете обичта и хубавите си спомени към своя приятел,но не страдайте дълго,защото ще си навредите на собственото здрсве,а положението е факт и няма да се промени.Очакват ви още много щастливи моменти в живота.А когато имате вече ваше дете,ще разберете,че няма такава друга любов и щастие във Вселената.

Аз имах дете.. и то беше Джина! Просто сега осъзнавам, като се връщан назад, каква силна връзка имаше между нас. Адски силна! С всички от семейството разбира се, но най-много с мен. ОЩе й виждам личицето и се бъркам, като ставам от стола, че ще ме последва, като ходя до тоалетна, виждам, че я няма в банята с мен.. просто навсякъде беше с мен, чак нереално. Ходя и до гробчето в задния двор, но знам, че няма да се върне и да я видя повече и това, това е адски обезкуражаващо да продължиш, но го правиш. Нямам друг избор.. не минава и ден, в който да не говоря за нея с някого. Другите от семейството вече качили го приеха, но аз не. Никога няма да мога и няма да го приема. Ще живея с това. Ще си направя дрехи с нейните надписи, нейния облик, снимки, дори имам идея за татуировка "ДЖИНА ЗАВИНАГИ" и ще си я направя!Малко ме успокоява мисълта, че не съм единствен с подобна любов, защото всеки ден умират хора, любими на други хора и животни, които са обичани така, както аз Джина. Казвам първо хора, защото обичта между нас не бе обикновена и както е при много от хората, които имат домашни любимци. Аз бях готов на крайности за нея, от най-крайните и сега ако някой ми предложи съм.. онзи ден разбрах, че детето на 9 годинки е било на треньора на Барселона, бившия де, Луис Енрике, е починало от рак на костите. Викам си ето.. тия неща стават всеки ден, независимо какъв си, просто се случват и не си сам! Готов съм дори тя да ми е единственото дете, ако живее докрая с мен, но няма кой да ти го предложи. За много ще е адски крайно, но никой, никога няма да разбере, включително и моите близки, каква връзка имаше между нас!

Разбираме чувствата ти,защото и ние сме го преживявали,но минава с времето,остава само усмивката когато се сетиш за това същество.
Добре,че времето лекува и е истина.
А и в живота ни ще има  още много загуби на любими хора.
Миналата седмица се запознах със семейство,които са загубили единственото си 15 г. дете и пак хората не се предават.Излезнали на релакс сред природата,опитвайки се според мен някак си да притъпят страданието си.Ето това е вече истинско Нещастие и лично аз не знам,възможно ли е да продължиш нататък.

И едното, и другото е нещастие, живи любими същества губим, не е нужно да се сравняват. Загубата е налице и в двата случая и всеки различно я преживява. Едни по-лесно, други по-трудно. Истината е, че човек трябва да продължи, животът не спира, колкото и нещастен да се чувства. И никога не се забравят такива загуби. Някъде дълбоко остават, но напомнят за себе си постоянно, докато си жив.

При мен минаха два месеца. УЖ съм приела, че го няма, но ...
Вчера излизах с майка ми и си харесах килимче за пред банята. Гледах го и й казах, че искам килимче, но ще стане цялото в пясък и косми. Усетих се след малко - вече няма кой да цапа, но не го взех.
И още си прибирам обувките в шкафа, да не му внеса нещо.

Точно това си казвам всеки път като чистя, че не бих заменила мръстотията и космите за нищо на света. Защото у дома чисто ли е, значи го няма важен член на семейството.

14-ти ден е днес.. бъркам се всеки ден, че е жива. Всеки ден примерно като изпусна храна на земята, да я викна, да я изяде.. като стана от компютъра и тръгна на някъде, се бъркам, че идва с мен, защото ме следеше навсякъде, а понякога дори ставам тихо, бъркайки се, че е още тук и да не я будя.. защото така правих. Все още не мога да се кача горе да тренирам, тежко ми е. Трябва да продължа да правя нещата, но липсва ми наистина адски много. Сега като бях в колата сам и по радиото пуснаха няколко тъжни песни, станах леш.. тя и в колата беше винаги.
Не искам да се примиря, че я няма, не искам да я няма, но нищо не мога да сторя по въпроса!
Казвам си, че ще се науча да живея така, ще преживея тази болка, ще бъда от хората, които са преживяли смъртта на любимо същество, човек или животно, тука говорим за силата на връзката, която е имало, не за това, какво е любимото същество и си казвам, че ще имам опит в това, ще знам какво е.. ще мога да помогна на някого и това си го казах в колата преди малко, но след секунда ударих по волана с думите, че не искам да знам, че не искам да е така, че не искам да е точно тя...
Онзи ден, понеже отляво ме болеше сериозно няколко дена, отидох да си направя преглед. Резултатите излезнаха чисти, всичко ми беше наред със сърцето, но не знам тогава, защо усещам такова стягане отляво. Понякога направо изтръпващо, некомфортно.. дори трудно се заспива. В момента намаля това усещане.. доктора ми каза, че едно куче, не може да е като човек и ми каза, да пия едно, че това ще ме оправи.. аз му казах, че не е така, че ми беше като дете!
Наистина хората трудно разбират, а и от една страна е нормално, ако си нямал такава връзка, говорим за много силна, не просто за връзка с животното.
Просто не искам да има бъдеще без нея, не го харесвам, не го искам, не си правя планове, преди си правих, макар да ми пукаше за другите страдащи хора и животни, все пак не беше близо до мен и си правих планове, в момента не мога, няма как.. в плановете ми винаги, винаги влизаше и тя!!!

За връзката те разбирам, защото с предишното ми куче беше една, обичах го, да, но със сегашното лабче е невероятна и съвсем различна. И доктора е разбираем, сигурно не е имал куче или друг домашен приятел, та лесно съветва да изпиеш едно. И това за стягането отляво също, ами ще те стяга, дълго още, при всяка мисъл за нея, просто няма как да е другояче. Мен ме стяга сега още, само защото е на повече годинки и не мога да не мисля какво ме очаква. Не че го искам, просто ми се върти в главата, защото неминуемо ще настъпи. Когато боледува и докторите почти го бяха отписали, приятелка ми каза:"абе, жена, ти всеки ден умираш с това куче, ела на себе си, ще се гътнеш преди него"! Приятелка ми е, но и тя не го разбира. Аз затова и не се опитвам да обяснявам, само хората с кучета могат да разберат. А 14 ден..., то си е все едно сега се е случило, ще те поотпусне, но трябва време да мине, и все едно, няма да се излекуваш. Търси си занимания, нещо, което да запълва времето ти. А нея няма да я забравиш, невъзможно е. Само леко ще поулегнат нещата и колкото и да не искаш, ще приемеш факта, че я няма. Физически, но иначе ще си е с теб винаги.

Потърси добър психолог, може би ще ти помогне. Лекар може да ти предпише нещо временно за отпускане. Стягането в сърдечната област е на нервна почва, може да се преодолее с някакви успокоителни. На билкова основа са Алора, може и валериан на капки. По-силни неща, ако има нужда, са с рецепта.

Котките, кучетата, обикновено си отиват преди нас. И може би така трябва да бъде. Котаракът ми е с парализирани задни крайници. Иска много грижи. Мисля си, че все пак, ще е по-добре, ако умре преди мен. Защото никой няма да се грижи за него. Или трябва да направя такова завещание, че да се погрижат за него, като го обвържа с нещо материално.

Преди седмица си отиде моето куче. Трудно ми е още да пиша, но...мисля че е полезно.
Той беше моето бебче. Моят малък, храбър дакел, своенравен и лоялен, красив и обичлив.
Не допускаше непознати, беше и агресивен към големи кучета и хора, които бяха странни за него. Беше моят най-добър приятел. Отгледа от бебе нашият син. Винаги беше добър и великодушен с него. Страдаме ужасно. Аз, мъжът ми и детето. 12 години заедно с нашият Марто минаха, като миг...Синът ми се разболя и физически, покрай загубата. Ужасно е. Не ми се става сутрин, не ми се прибира вечер. Няма разходки. Няма щракане на нокти по пода....
Губя второ свое куче. Много е тежко. Изкушението никога повече да не заобичам куче е голямо. Заради болката от раздялата. От друга страна, разделите са част от живота ни. А възможноста да обичам отново куче и да споделим живота му с нашият е нещо прекрасно.

Два пъти съм преживявала такава загуба. Преди 9 години от тумори на млечните жлези почина първото ми куче - болонка, на 10 години. Преди 5 години от същото почина и старата ми котка. Кучето го водихме в Стара Загора за операция, обаче след това получи проблеми с бъбреците и от това почина. Котката не я мъчих с операции. Сега имам отново женска болонка и женска котка. Котката е кастрирана. Мисля, че това е най-добрата превенция срещу рака при животните. С кучето не можах да се престраша и сега се моля да не го споходи тази съдба.