Най-черният ден в живота ми! Изгубих моето куче, моето детенце!

  • 5 917
  • 63
  •   1
Отговори
  • Мнения: 15
Здравейте!

Регистрирам се тук, защото виждам, че форума е активен и искам да споделя болката си, просто не мога да я държа в мен. С близките я споделям, но не ми достатъчно.
Вчера беше най-черният ден в 27-годишният ми живот! Изгубихме своето кокерче, близо 10 годишно. 10 години беше с нас. Отиде си по тежък начин. Мин. година правихме операция на млечната жлеза, да махнем тумор. После последва втора операция, за да се махне и другия ред гърди, хем, защото трябва, хем, защото и там имаше тумор. 1 година по-късно тя започна да кашля. Първата операция впрочем беше Петък 13-ти 2018 година. Така се случи, операцията уж успешно мина, но да продължава. Тази година, Юни месец, след месечно кашляне на нашата, на моята Джина, направихме снимка и разбрахме, че им разсейки в белият дроб и има множество тумори. Отидохме в София при препоръчан лекар и на 15-ти Юни 2019-та, там разбрахме, че има 15,16 топчета в белият дроб, в различни части по тялото и тумор 3 на 3 сантиметра в Черният дроб. 3 на 3... това за човек е огромно нещо, камоли за едно 14 кг-во кученце. Казаха ни, че няма какво да се направи, не можем да я спасим, само да удължим живота малко. Дори казаха, че в това състояние, тя вече трябваше да е зле, а тя толкова жизнена, игрива, има апетит за всичко, слага в малкия си джоб малките кучета в двора и тия които са на средна възраст по игра и жизненост, които кучета впрочем в момента не поглеждам и не зная, как ще продължа да ги гледам.
Тоест, Джина се оказа адски силно куче. Тя и операциите ги мина силно и се възстанови много бързо. Но нещо се обърка... и доктора правил операцията, няма да му правя реклама, явно за тях е рутина, а и най-вече не ни каза, че трябва на първия месец след първата операция да правим снимки и изследвания и според мен трябва да си записват кой, кога, каква операция и човек да се обажда и да казва, задължително елате за това и това, а и ние глупаците не се сетихме. Адски се обвиняваме за това!
Джиненцето беше зле точно 3 дена, не знам дали има пълни денонощия но там някъде. Допреди 3 дена на 23-ти Август, тя си играеше и ядеше.. изведнъж бъбреците й, по видимост и показания на лекари се напълниха с вода, с кръв вероятно, заради кръвоизливи и аз лично почти не спах 3 дена. Понеже тя дишаше много тежко, ставаше и се местеше, защото като лежи на корем, а тя само на корем лежеше, явно не можеше настрани и коремчето се притиска към пода и я боли, затова аз й слагах възглавница под гърдичките, та да не й е толкова зле като лежи и корема да е по-повдигнат. Цяла нощ ходя след нея, защото тя се мести пред през 1 мин, през 2 мин, през 30 сек. понякога през 5 мин. Последната вечер, понеже ходеше на терасата, аз спах там. С една възлавница и отдолу един плат и една завивка, че студено ми ставаше, само като се мръдне ставах и аз.
Отидохме до клиниката за пореден път, и тя там издъхна. Просто ме погледна и издъхна. Всички ревахме много. После като я погребвахме в двора, сложих си аз анцуг, сложих топчетата й, сложих моята завивка, ключа за къщата, направихме и ковчег и я погребахме.
Аз лично свалих 5,6 килограма, спрях да тренирам последните дни окончателно, а като разбрах за туморите преди 2 месеца, спрях да слушам музика, дори да правя секс с приятелката, не можех, не исках да се забавлявам, като знаех какво е в нея. В момента съм по-зле. В момента не мога да правя нищо, освен една игра в интернет, иначе ще се побъркам. Нито музика, нито футбол, нито нищо не искам, освен нея, а нея не мога да я получа.

Беше ми като дете. Навсякъде с мен, разбирате ли, буквално. Понеже я научихме да е с нас и не можеше да седи сама, това куче всяка година е било на море с нас и толкова обичаше водата, плувах си с нея. Ако не можеше да отиде на плаж, защото такъв бил законът, защото една година така беше, аз казах, че без Джина не отивам никъде. Не ме интересува морето. Където и да идем, тя беше с нас. Вкъщи аз слизам долу до тоалетната, понеже тоалетната е на първия етаж, в къща сме и тя слиза с мен в тоалетната да ходя и ляга там. Като тренирах и се качвах на тавана, тя винаги там, ама винаги. Ако е долу оставена да си дояде нещо или аз съм я оставил, че гое става жега, тя започва да мучи, отварят и вратата и бяга нагоре при мен. Като излизам ме чака. Прото ми беше детенце. Аз дете да имам, няма да е така, просто няма.

В момента болката е огромна. Аз не знам как ще живея. Може да ви се струва прекалено или преувеличено, или лигаво.. но за мен е така. Обичам я твърде, твърде много. Аз си го мислих тоя момент, но не исках да го има. Ако можех да направя сделка, която не мога, а и аз съм атеист, щях да си дам крака и ръката, само и само тя да е с мен, докато умра и да умрем заедно. Но сделка няма. Живота е брутален и такива черни дни тепърва ми предстоят, понеже близките ми ще си отиват един по един. Поне така се предполага, че няма да ги изпреваря.

Не знам какво да правя, мисля си нещо в нейна чест, но четох, четох, все тази.. аз няма да я върна. Моето дете си отиде, част от мен си отиде  и едно бъдещо дете, човешко, мое, няма да я замени. Аз не виждам как ще обичам нещо повече от Джина. Наравно да, но повече не. Просто не виждам как.. аз я пазих като детенце от всичко, от всеки, от най-малкото, дори преувеличено. Всеки, който ме познаваше и виждаше Джина и мен, оставаше удивен от нея. Толкова умна, толкова добра, целият Пловдив, като живеехме там съм минавал без каишка и без тя да е яла някакъв бой, да го наречеш бой и да има страх. Когато й говорих нещо, което е направила, тя навеждаше леко глава и мигаше с очи, съгласяваше се, че е така. Майка ми ми каза, че тя ни отърва нас, защото щеше да има още дни изпълнени с неспане , боли за нас и нея и умиране заедно с нея, гледайки я така. Сърцето й не спря,  то работеше и се бореше , получи мозъчна смърт.

Връзката, която аз имах с моята Джина, вероятно я има много рядко на тоя свят, що се отнася до връзка на човек с куче или животно. И двамата имахме нужда един от друг постоянно, а сега имам само аз. Тя лежи там долу. Колкото и да плача, не я връщам, каквото и да си казвам, нищо не се променя, продължава да ме боли вътрешно. Да, това стана вчера, всичко е прясно, но не вярвам някога да изчезне тази болка. В огъня ще влезна за нея, бих направил всичко за нея и дори си казах, че искам да умра с нея, заедно да ни погребат и майка ми каза, да не говоря глупости, но аз наистина го мислих. Може да е прекалено за вас, но за мен тя бе дете и все едно изгубих детето си. Най-черният ми ден 26ти Авгут 2019та. Подготвях с за този ден, но не успях да се подготвя. Не знам как ще живея в момента, защото друго освен да пия вода, да следя приятелката ми, понеже не мога да съм сам, да се терзая и плача, аз друго не правя и не мога да правя. Направо ако може сега света да свърши, ще е най-добре, защото тоя свят е безсмислен. Живота не си заслужава да се живее без близките ти, а аз изгубих моето кученце, моята Джина, моето дете. Не знам, но я пазих от всичкото, дори глезене, шум да не издам, да не се събуди, да не се уплаши, както майка се сеща за детенцето си, така аз правих с джинка.

Спирам темата и не знам как ще го преодолея, но... но просто искам да знаете, че е възможно да има връзка на човек с куче в случая, толкова силна, съизмерима само на човек с човек, да кажем с майка, баща, сестра, приятелка, дете... по-силно никога няма да обичам, наравно да, но по-силно не!
Това е от мен хора, просто исках да го споделя, защото дори сега след края на тоя пост, не знам какво да правя, защото нея я няма.

# 1
  • Мнения: 22 867
Всичко е ясно, разбираемо е, поне хората с домашни любимци биха те разбрали. Тежко е, много е тежко, да, особено, когато връзката ти с кученцето е по-силна. С този моят от подписа ми е същото, където аз, там и той, без него почти никъде не ходим, тръгнем ли и той е в колата на задната седалка. Където не го пускат и нас ни няма. Всичко още ти е много от скоро, с времето ще се притъпи, но все едно, остава си болка там някъде в сърцето, душата......Не мисля, че има лек за това. Просто човек трябва да го преживее някак, неизбежно е. Кратък живот им е отреден, за съжаление. Ами, сили ти пожелавам да го преодолееш колкото и ако е възможно. Спомняй си по-често хубавите моменти с нея и това е, трябва да сме благодарни, че сме ги имали тези моменти с тях. Peace
Дано Джина е на по-хубаво място, без болка. Все ми идва в главата в такива моменти "Мостът на дъгата" и много ми се иска да става наистина така.

Скрит текст:
Моста на дъгата

Точно досами рая, от тази му страна, се намира мястото, наречено Моста на дъгата.
Когато умре някоя животинче, което е било привързано към някой измежду нас, то отива при Моста на дъгата. Там има поляни и хълмове за нашите приятели, за да могат те да тичат и играят заедно. Храната, водата и слънчевата светлина са изобилни и нашите приятели се чувстват добре и уютно.

Всички животинки, които са били болни или стари са с възвърнати здраве и жизненост. Тези, които са били наранени или осакатени, са възстановени напълно и са отново силни – точно такива, каквито си ги спомняме в нашите блянове за отминалите дни.

Животинките са щастливи и доволни, с изключение на едно малко нещо – на всички тях им липсва някой много специален човек, когото са оставили.

Те всичките тичат и играят заедно, но идва ден, когато някой внезапно спира и поглежда в далечината. Блестящите очи се втренчват. Страстното тяло потреперва. В един миг то се стрелва от групата, прелитайки през зелените треви, нозете му го носят по-бързо и по-бързо.

Вие сте забелязан и когато вие и вашия приятел най-накрая се срещате, вкопчени в радостна прегръдка, никой вече не може да ви раздели. Целувки на щастие валят върху лицето ви, ръцете ви галят отново обичната глава и вие поглеждате отново в доверчивите очи на вашата животинка, отдавна напуснала вашия живот, но никога не липсвала във вашето сърце.

И тогава минавате под Моста на дъгата.

Заедно завинаги…

# 2
  • Bарна, морето, сините вълни
  • Мнения: 6 021
Просълзих се. Една буца направо заседна в гърлото ми.
Както неведнъж съм казвала в кучешката тема, през годините сме имали много кучета и сме преживявали тежко всяка загуба, но най-специална е връзката със сегашното ни куче и един ден знам, че част от мен ще си отиде.
За съжаление, на кучетата, едничкия недостатък е краткия живот. Аз също бих направила сделка и с дявола да може да е завинаги до нас, но никой не предлага такива сделки...
Съчувствам ти искрено, хубаво е, че си намерил къде да излееш мъката си, защото знам, че когато таиш нещо в себе си е много по-тежко.
Желая ти сили. Времето, казват, лекувало...

# 3
  • The Big Apple
  • Мнения: 23 522
Наистина само хората, които имат  домашни любимци могат да те разберат, за съжаление....
Много съжалявам, бъди силен и знай, че някой ден ще я видиш отново, сигурна съм.
Мина почти година и половина след загубата на моето Топче, а все едно беше вчера.
Почина в ръцете ми, беше млад, само на две годинки и седем месеца, но с куп здравословни проблеми, заради печелбари, които искат да печелят на гърба на животното, но си отиде завинаги, стана звездичка, в този ден част от мен си отиде с него, болката не отминава, прото се учиш да живееш с нея, не мога да го преживея и знам, че няма да се случи до сетния ми дъх, не минава ден в който да не е в мислите ми, повечето ще си кажат какво толкова една котка, но не...... той ми беше като дете, изключително много бях и още съм привързана към него, моята малка сладка топчица....
Дай шанс на друго животно, осинови, направи добро, няма да я замести в сърцето ти, нито ще я предадеш по този начин, прото ще дадеш шанс на някоя невинна душичка да живее, осиновихме друго коте, трудно го приех, и то нас, но мисълта, че го спасявам от улицата ме караше да продължа напред, Топче ще живее чрез него, тази мисъл ме крепеше, толкова се обвинявах, че го предавам, но не мисля вече така, искренно съм благодарна на момичетата от котешката тема, много ми помогнаха независимо, че беше виртуално.

# 4
  • Мнения: 15
Хора, благодаря за отговорите и подкрепата!
Трудно е да повярвам, че ще се видим отново, защото не вярвам в тези неща, но честно казано, имам тази нужда. Имам нужда да го вярвам. Човек всъщност не знае какво е.. има една приказка, че може да не знам какво е след смъртта, но знам, какво не е. За мен не е нищо писано в коя да е религиозна книга, но това не значи, че  може да не е нещо, чрез което да я видя отново.
Да ви кажа, това нямаше да го напиша преди няколко месеца, преди да разбера най-ужасната новина в живота ми.

Ако осиновя друго куче, просто няма да получи онова, което трябва. Да ще получи внимание, но няма да е същото. Аз не съм способен да го дам. Имам 4 кучета в двора в момента, аз тях не мога да погледна, нашите ще ги хранят, понеже аз виждам там 5 купички, а кучетата са 4. Не, че те не плакаха, майка ми след мен го приема най-зле, но аз просто не мога.
Даже сега се сещам, защото имаме 2 малки алабая, 2 женски, Джина ги строяваше. Тя изигра огромна роля в това, те да чакат мирни, докато им се приготвя яденето. Другите две 1 курцхаар, не точно чист, но дори по-хубав и 1 улично.
Джина освен всичко, беше и възпитател. Когато малките се втурват към яденето, тя ги строяваше, без да ги хапе и така се научиха да чакат, да стане готово. Ние, колкото и да им викахме, нямаха страх от нас.

Така научи всички да чакат и 4-те ги научи.
Не знам.. в момента като пиша съм по-спокоен, като правя нещо съм по-спокоен, но в момента, в който тръгна по коридора да пия вода или да слизам сам надолу.. просто мислите тръгват, корема ме свива, сълзите и ревовете също и започвам да се терзая и се замислям, за какви глупости съм се терзаел и ядосвал.. за какво съм се ядосвал наистина сериозно... бледнеят пред това, просто изчезват.

Човек трябва да знае, кога и за какво да хаби сълзите и здравето си. Аз лично го изхабих най-много в последните месеци, най-вече последните дни.  А оттук... оттук започват още по-черните дни, защото надежда няма. Нея я няма. В двора на метър под земята. Ходя до гробчето и плача и даже си представям, как се е събудила и иска да излезе.. налудничеви мисли изникват в главата ми.

Но, ако не е семейството, аз просто ще откача и ще се срина тотално. Аз в момента съм сринат, но има тънка линия до тоталното, която линия се поддържа от семейството. А и от такива споделяния също.

Благодаря още веднъж за отзивите!



# 5
  • Мнения: 3 732
Хей, приятел!

На 3.07. 2019 изгубих моя стар и болен котарак. Плача вечер за него, търся го, по навик се чудя какво храна да му купя, кога ще ходим на доктор, дали са му дали хапчетата и спринцовки, дали е ял, дали е бил жизнен днес.
Половин година умирах всеки ден. Тръгвах на работа и му казвах: Обичам те, Бегинс, чакай ме, ще се върна! Бързах да се прибера за да го гушкам и да му говоря. Беше умен като куче. Няма по - страшно от къща в която никой не те чака...
Заради него всички в дома се обединиха в общата битка да го спасим, а сме твърде далеч от сплотено семейство.



Предлагам ти да пишеш в кучешката тема. Рядко съм надникнвала в нея и не знам какви са хората там.
Пишех в котешката. Там срещнах и приятели, и нехаресващи ме. Темата и пишещите в нея ми помагаха страшно много - и когато борехме бъбречна и чернодробна недостатъчност на 19 годишния старец, и когато почина, и след това. Винаги ще съм им благодарна!





# 6
  • Мнения: 370
Много ми е мъчно за теб и знам, какво преживяваш! Много е тежко! Ние загубихме нашия сладур преди почти 3 години, но ми липсва всеки ден. Спомените с времето сякаш стават по-ярки, сякаш не искам да позволя да избледнеят. Взехме си друго кученце... обичаме го много, радва ни, но не е същото. Имам и дете. Не мисля, че едно същество заменя друго. Ще ти е трудно, но колкото и тъпо да звучи... трябва да продължим. Иска ми се да ти помогна, но не мога, трябва да го изживееш. Помисли да си вземеш кученце от същата порода, което да приучиш по същия начин. Няма да замени напълно любимеца ти, но ще ти помогне да се разсееш. Кураж!

# 7
  • София
  • Мнения: 9 416
Разбирам загубата ти, болката ти. Болката никога няма да спре. Дори не става по-мака. Лично аз някак се научих да живея с нея през годините, но понякога тя изригва в мен като вулкан. Тогава се затварям някъде и си поплаквам.
Отдай се на болката си, поплачи, но се опитай да не се отказваш от живота си. Казваш, че си спрял да тренираш, да слушаш музика и т.н. Не го прави. Колкото и да ти е трудно в момента, колкото и да страдаш, не се предавай. Твоят живот продължава. Направил си всичко по силите си за нея. Сега направи нужното, за да се върнеш към живот, защото си млад човек.
Споделяй за болката си тук в темата. Може да ти олекне малко. Ще срещнеш съчувствие и подкрепа. Моментът наистина е много тежък, но за съжаление смъртта и живота вървят ръка за ръка. Имал си невероятни мигове с твоето куче. Спомняй си за хубавото. Така тя ще живее в спомените ти.

# 8
  • София - Рим и обратно
  • Мнения: 11 239
Има други хора в стаята и не мога да ревна, както ми идва. Буца имам на гърлото, като чета такива истории. Не мога да приема факта, че и на мен ми предстои да мина по тоя път... Кучинка е на 2 г. и половина и дай Боже да е здрава още много дълги години, но колкото и да е - кратко ще е Sob. Имахме час за кастрация миналата седмица и не спах 3 нощи изобщо от страх и ужас, на сутринта ревах, като че ли ще я подлагам на... не знам какво (явно толкова силно съм блокирала емоционално нещата, че докторите не я взеха за операция този ден, заради стомашни неразположения). Сега не знам кога пак ще се реша.
Съчувствам ти и те разбирам, макар че не съм го преживявала Persevere

# 9
  • Мнения: 3 044
Уфф, разревах се! Много съжалявам за загубата ти, гледам си сега моя куч, галя си го и се надявам да не идва този ден скоро, защото нямам идея как ще го преживея. Истината е, че животните са семейство, те са част от нас и когато си отидат, взимат тази част с тях и си ни чакат някъде да сме отново заедно.
Наплачи се, момче, изстрадай си го, пък някой ден, ако станеш готов, вземи си друг приятел, на който да дадеш тази огромна обич,която имаш.
Единственото лошо, което кучетата ни причиняват, е че си отиват прекалено рано...
Отново,искрено съжалявам и ти съчувствам

# 10
  • Мнения: 10 514
Авторе, атеист си, а в карма не вярваш ли поне? Би могъл да откриеш нещо в което да се съсредоточиш, ако се замислиш.

Аз една година погребах 11 котки една след друга (2 котила загинаха - млади, здрави животни, повалени от нещо абсолютно невидимо). Вие представяте ли си какво е да ревеш за всяка една индивидуална загуба по отделно през ден? Всяко си има име, всяко си има характер, всяко си има снимка, всяко си има глас... И всяко вече го няма. Аз тотално бях загърбила приятеля ми. Той не ме разбираше... Цялата мъка си я прекарах сама. От години не слушам балади.

Снощи попаднах на една много интересна статия, търсейки инфо за "асцит при котка", понеже ветката ми вчера ми каза, че още 3-4 месеца и да се готвя за поредното погребение... Котето било с асцит и да съм имала на ум прогнозата...

И защо ти се случва всичко това? За да откриеш една универсална истина - смъртта, единствения проблем, който няма разрешение. Стои там до животното и чака, отброява някакъв таймер и като спре да брои, животното издъхва. И това е единствената универсална истина - смъртта. И всеки ще умре по някакъв начин. Остава да се молим да нямаме мъчителна смърт.

"Фейс ту фейс със смъртта" е урока, който научаваш. И ти се запечатва таймера в паметта.

Щях да забравя... Статията... Тя е на тема "как ветовете трябва да разграничат една пета фаза от живота на животното, а именно, края на живота му, и да подготвят клиента за тази фаза".

http://www.balkanpet.net/index.php?id=21

# 11
  • Мнения: 3 732
Аминка, изчетох статията, но тя е за Америка. В България са много малко лекарите които се интересуват от това да удължат живота на старо животинче. Повечето гледат парите.

В шока след смъртта стопаните са сами. Помагат им с думи тези които са минали през загубата.

# 12
  • Мнения: 15
Около 80% от времето през деня, мисля за нея. Да не говоря, че където и да съм, всичко ми напомня за нея. Тя винаги беше с нас.. вкъщи е ясно, в колата също. Където и да ходихме, беше с нас, понеже сама не можеше. Ние работим с пчели и работата е такава, че може да е с нас, та и там е. Днес бяхме до София и отново се сещах как идвахме и какво правихме. Физиономийката й е пред очите ми, когато бяхме при последния доктор, който се опитваше да й вземе кръв, а тя беше толкова гъста вече, че не искаше да излиза и той натисна леко, тя съвсем леко издаде звук и моите сълзи текнаха, въпреки че коремчето вече й беше надуто. После като умираше и почина в клиниката... лицето й е пред очите ми и като се сетя, независимо къде съм се разстройвам много! Чувствам се виновен, че я оставих да умре, че я оставих, да усеща болка, че я няма. И въпреки, че само около 20% от времето през деня мисля за нещо друго, се обвинявам, че продължавам да живея без нея. Знам, че няма как да е иначе.. другия вариант е самоубийство, което не е вариант, но все пак не се чувствам добре!

И не мога да повярвам още, че я няма. Като някакъв луд въздишам тежко на всеки 2,3 мин. а особено ако съм в кола, защото там не може да мислиш почти за друго, и ако съм си в нас. Вечер заспивам, но се будя и не искам да заспивам без нея.. ето в момента не искам да лягам и за това се чувствам, все едно я предавам.

Не искам да има бъдеще без нея. Не го искам!
Замислям се обаче, колко хора в историята са страдали подобно на мен.. дали за хора или животни, имало е милиарди такива случаи. Не съм първият, това в някаква степен ме успокоява, но само в някаква.. наистина е много, много трудно и тежко.

Сега разбирам, че щастието беше тя.. винаги, когато е имало скандали със майка, приятелка, семейство изобщо или с хора извън семейството, винаги като я видех, когато не беше при мен, а вкъщи с някого и я прегърнех, тя скочеше на леглото като ме види и започваше да ме ближе, умилква и радва, всичко забравях. Най-лошото забравях.. всичко се променяше. Казват, че така само децата ти действат. Аз не спирам да повтарям на всеки, че тя е беше моето дете и сега го казвам, и когато беше жива го казвах. Така ми действаше. 

Липсва ми толкова много, толкова, толкова много.....

# 13
  • Bарна, морето, сините вълни
  • Мнения: 6 021
Ох, тежко е наистина. Няма по-тежко от това да загубиш твой любим, независимо човек или животинче. Те стават част от семейството, от сърцето ти. Обаче така е устроен света и това е част от живота. Естествено е всичко да ти напомня за кученцето, но опитай да продължиш напред заради него. Не бива да се затваряш в себе си както са казали и по-горе, споделяй тук. Ние сме тук, за да те разберем, да споделим опита си. Продължи да живееш живота си такъв, какъвто е бил преди. Работа, приятелка, семейство. Не бива дори да си помисляш за глупости, ти просто трябва да продължиш да живееш.

# 14
  • Мнения: 211
Снощи сънувах нашето кученце.Радва ми се ....но някак си е тъжно.
Събудих се и си поплаках.
Няма го от 20.04.Беше на 11г. оперираха го от херния и след 12 дни получи усложнение и ММ го занесе да го приспят.
На всички в семейството ни липсва "кучешката му радост", когато се прибираме с ритуала  да ни близка.
Засега не се решаваме да си вземем друго кученце, защото ще го сравняваме с Роби.

Общи условия

Активация на акаунт