Кюретаж и забременяване след това - тема 81

.                       Когато чух думите "няма сърдечна дейност"не исках да повярвам,просто си тръгнах и веднага отидох за второ мнение в Пловдив при доктора който ми прави ФМ преди това.Той също потвърди и каза "съжалявам няма пулс"бях в 17 г.с.,а сърчицето е спряло в 14 г.с.Две-три седмици съм носила мъртъв плод,без да прокарва,без симптоми,без нищо притеснително,даже напротив чувствах се чудесно.Докато изчаквах една нощ и на сутринта да ходя да го абортирам,се надявах на чудо,но.....кураж и бъди силна,всичко ще мине и ще дойде по-хубаво.

Моя колежка си прави Хармони в Геника - може да се прави още в 10 седмица. Не знам дали нямат аналогично само за Даун (този вкл. Няколко тризомии). За съжаление при нея резултатът беше лош (Даун), но абсолютно точен. След това го потвърдиха с амниоцентеза. В генетичната на майчин дом също са пуснали подобен тест (йона) - с около 200-300 лв по-евтин от геника и генетиците там са много любезни. Ако имаш възможност, отиди и говори с тях, със сигурност ще ти отговорят на въпросите.

Да чуеш думите “спряла сърдечната дейност” е едно от най ужасните неща, които могат да се случат на една жена, която мечтае да стане майка. Съжалявам 😢 Два пъти ги чувам тази година тези думи и боли. Но щом се е случило и е потвърдено от втори, че и трето мнение - колкото по-бързо мине абразиото, толкова по-добре за теб. И физически, и психически. Преди абразио и в болницата те гледат и проверяват наистина ли е мъртъв плода  - няма да извадят жив и развиващ се плод. Не е тежка манипулация физически

Чакам анестезиолог и всеки момент ще ми се служи тази ужасна процедура... надявам се да е за последно ..  и всичко да мине добре ..

Дано всичко да е минало по-възможност леко и с упойка.При мен беше без ,усещах всичко,буквално имах чувството,че ще умра, най-ужасните и болезнени 5 минути в живота ми.
Мислим те,дано си добре и бързо да се възстановиш. Гуш

За сега съм добре, не изпитвам никакви болки, излязох леко от упойка като първият ми въпрос след упойката е бил “Ще стана ли майка?”... АГ ми преди всичко е психолог, остана при мен и съпруга ми и разговаряхме около 1 час. След разговора с него се чувствам някак си по-леко... надявам се скоро всичко да е наред и да се случи чудото и при нас...

Здравейте!
Включвам се при вас за помощ и подкрепа, тъй като и ние загубихме бебето си.
От малка съм с нередовен цикъл заради ПКЯ, а по-късно открита и ИР. В годините са ме лекували с противозачатъчни и ми казаха, че като дойде момента за бременност, да потърся репродуктивен специалист. Така и направих. От 2016 г. октомври се опитвах да забременея. Правихме няколко стимулации с Клостил, но се оказа, че не се пукат фоликулите. Имам неуспешна инсеминация точно заради неспукани фоликули и на 8 март 2018 г. ни казаха, че сме за ин витро. Цяла година спестявахме пари, защото фондът не покрива стерилитет поради ПКЯ и ИР. Декември 2018 г. започнахме стимулация с инжекции, но от 3 ден и 2 дни преди пункцията фоликулите претърпяха обратно развитие и прекратихме опита. Началото на февруари започна нова стимулация само с Кломифен от 5 ден и се образува един фоликул, от който извадиха 1 яйцеклетка и тя се оплоди. На 20 февруари беше транфсера на 5 дневен ембрион и на 28 разбрах, че съм бременна.
Бременността се развиваше чудесно, нямах абсолютно никакви оплаквания, никакви контракции, единствено проблеми с урината и бъбреците, но аз съм с хронично заболяване и се очакваше, че ще се задълбочи.
На 15 юни получих бъбречна криза, веднага започнах антибиотик, предписан от нефролог, но имах болки 2-3 дни, въпреки болкоуспокояващите. Няколко дни по-късно, ставайки сутрин, в тоалетната изтече някакво течение, но помислих, че съм се изпуснала без да усетя. Забърсвайки се, видях доста усилено течение, но помислих, че от антибиотика съм получила гъбички, както обикновено се случва. Сложих си Гиназол и за 2 дни течението доста намаля. На 20 бях на ФМ при доктор Чавеева. Бебето беше добре, отговаряше си точно на седмицата, плодният сак изглеждаше добре, течността беше добра. Прегледът мина прекрасно. Измериха трансабдоминално шийката и размерът беше добър.
На 17 юли отидохме на следващия си преглед и преглеждайки бебето, докторката от ЖК установи, че върви 1 седмица назад. Тъкмо същия ден влизах в 24. Каза, че нещо не му вижда къде са му краката. Споделих, че съм имала течение и т.н. и ми каза, че иска да ме прегледа вагинално. Легнах и няма да забравя погледа й. Веднага взе проба за води и се оказаха положителни, както каза, че имам и 3 см. разкритие и вижда крачето на бебето в шийката. Постъпих по спешност в Майчин дом след около половин час и там установиха, че съм с 4 см разкритие. Веднага ме включиха на системи за задържане, но казаха, че шансът е почти никакъв тази бременност да се задържи. Вечерта взеха решение да пуснат окситоцин и да дадат ход на раждането. 3 дни раждах. Влели са ми над 10 банки окситоцин, но нито контракции, нито разкритие. В четвъртък ми спукаха водите. Бебето беше още живо. В петък се събра ЛКК и установиха, че бебето изостава с 2 седмици и няма шансове да оцелее. Слагаха ми инжекции за белите му дробове да се развият, но ми обясниха, че най-вероятно, ако оцелее, ще има 100 процента увреждания. В петък следобяд вече почти не усещах бебето, преглеждаха ме на всеки 2 часа за разкритие и в петък в 22.55, нощта преди Илинден, нашият син се роди починал. Едва 500 гр. и 32 см.
Лекарите там направиха всичко възможно за мен и за него, но той просто нямаше шанс. Не пожелах да го видя и да взема телцето му. Изпратиха пъпната връв за изследване заедно с плацентата. В четвъртък си взех резултата и там не пише нищо. Няма установена причина за настъпилия аборт. Казаха ми, че най-вероятно е от инфекцията в бъбреците, заедно със слабост на маточната шийка.
Много ми е трудно. Минаха 3 седмици от тогава. Аз лежах 10 дни в МД, ходих като призрах по коридорите. След раждането ме качиха в патология, където беше пълно с бременни жени. Дори не исках да ходя в коридора, стоях си в стаята, за да не ги виждам.
Съпругът ми беше прибрал бременните ми дрехи, а за бебето бяхме купили шапчици, чорапки, една дрънкалка и ръкавички. Той беше скрил всичко, за да не ги виждам. Не знам как не съм разбрала, че изтичат околоплодни води. 3 седмици детето е било така. Също така, усещах, че ме рита ниско долу, в шийката, но мислех, че е нормално, защото става по-голям и силен. Не съм имала никакви други оплаквания.
Във вторник съм записала час за семеен психотерапевт, за да видим как ще се чувства и съпругът ми с такава консутация, ако на него не му е ок, ще продължа само аз. Тепърва започвам да виждам съжалителни погледи, започнаха обаждания на наши близки, които са разбрали какво се е случило и влизаме в един обяснителен режим, какво, как.
Очаквах с патологията да имам отговор на въпроса защо се случи това на мен, но отговор няма. Много ми е тежко. Душата ми гори. Толкова много искахме това дете, толкова го обичахме и му се радвахме. Той ме разбираше, когато му говоря и реагирае с ритници. Аз го усещах още от 13 г.с., въпреки отговорите на лекарите, че е невъзможно. Напротив, възможно е. Сега ръката ми несъзнателно отива на корема ми, но там вече няма нищо. Синът ни го няма.
Не знам как да се справя с това. Тази седмица съм особено разтроена. Плача всеки ден. Снощи исках да видя бебешките дрешки и като ги видях, стана по-зле. Мислех да ги отнеса в църкавата, защото те са за датето, но нямам сили да отида и да се разделя с тях.
Докторите в МД и моята в Щерев ми казаха, че следващият път ще трябва да се направи серклаж и че трябва да нямам никакви инфекции, когато забременея. Как се лекува хронична инфекция на бъбреците? Нямам отговор.
Покрай нас всичките ни приятели са с деца. С една от двойките разликата в термините ни беше 1 ден. Сега останахме само ние, сами в мъката си, защото никой не разбира какво ни е. Успокояват ни, че така било за добро. Кое му е доброто в средата на 6 месец да загубиш детето си? Че ще си имаме ДРУГО бебе, че на много хора се случва и го преживяват. Какво значи друго дете? Да не би това да са чифт обувки!? Да, много хора са го преживели, но аз нямам нужда от статистика. Имам нужда от надежда, че ще преминем през това.
Не знам как да се справя. Душата ми гори, боли ме сърцето и не мога да повярвам, че се случи. Държа се само заради съпруга ми, но наистина сме сами в болката си. Сигурна съм, че доста от приятелите ни знаят, но само 2 до сега се обадиха да ни подкрепят. Другите не. Болно е да си сам в такъв момент. Не е нужно да казват гръмки думи, просто да ни кажат, че съжаляват и са до нас в това, през което преминаваме.
Казаха ни, че вероятността да забременея спонтанно е голяма. Аз не вярвам, защото до сега никога не съм имала спонтанна овулация, обвивката на яйчниците е дебела и това няма как да се промени. Фоликулите не се пукаха дори след поставяне на Хориомон. Казаха ни, че препоръчват пазене между 8 м. и 1 година.
Искам да се излекувам. Много се страхувам, че ще изпадна в депресия. В деня преди трансфера ми връчиха предизвестие и съм без работа от февруари. Търсех работа, ходех на конкурси, но нищо не стана. Сега съм у дома. Без работа. Сама по цял ден, защото мъжът ми работи. Всички са на работа или са с децата си. Нямам с кого да общувам и да се разсейвам.
Нямам покой. Нямам причина да се успокоя като знам какво се е случило. Нямам и надежда, че нещо добро ще се случи.

Тина, много съжалявам, че се присъединяваш към нас! Случаят ти е доста сходен с моя, много ми беше трудно да прочета поста ти...
Какво да ти кажа, толкова ти е прясно в момента... Малко е да се каже, че хората не разбират, още по-лошо е, че сякаш отказват да си представят дори. Силно ти пожелавам да имаш хора около себе си, които са склонни да ти помогнат. Ако наистина имаш нужда от психолог - направи го. Много е хубаво да излееш болката си. Аз така и не отидох, надявах се на хората около себе си. Е, излъгах се. Не съм споделяла на никого, но и никой не пожела да чуе. Моля се при теб да не е така.
Със сигурност мога да ти кажа, че с времето става по-леко. Вече минаха почти месеца от загубата на нашето малко момченце в 27 г.с. и продължавам да си поплаквам всеки ден, но осъзнавам доста неща покрай това. Животът не е еднакъв за всички, трудно е да гледаш как останалите забременяват от раз, износват и раждат без проблем. Е, ние сме различни, но това не означава, че няма да получим това щастие!
Най-най-важното е да не се отчайваш! Който не е поискал да стане родител, той не е станал! Правилно се възмущаваш, когато ти казват, че ще имаш ДРУГО дете. Не, ще имаш ОЩЕ! Децата ни може да не са живи, но това не означава, че не сме родители! Детето ми си има име, акт за раждане, рождена дата и завинаги ще си остане нашето първо дете и много ще го обичаме!
Пожелавам ти да се успокоиш възможно най-бързо, да получиш правилната помощ, много, много скоро да имате зелена светлина за нови опити и да се местиш към темата за бебеправенето! Прегръдки!

Тина, много съжалявам за случилото ви се... Аз загубих моето бебче в 10 г.с. преди 3-4 дни, но имам приятелки (всички са с деца), които ме успокояват и явно ми казват правилните думи, защото съм някак по-спокойна и вярваща, че скоро нашата мечта ще се сбъдне. Момичетата във форума също много ми помогнаха, тук намерих най-точното разбиране и сходство в историите... Благодаря ви момичета! Нека не спираме да помагаме и на други жени в нашето положение ❤

Сигнора, съжалявам за това, което ви се е случило. Мн трудно се преживява.
Не се сърди на приятелите ви. Хората не знаят какво да кажат в такива случаи или си мислят, че в такъв момент няма да ви е до тях и само ще ви натъжат повече.  
Ще ти кажа аз как се справих с моята загуба.
2 седмици ревах почти постоянно. След това отидохме с майка ми (аз мъж нямам) за няколко дни в Сандански (мястото няма значение).
Ако има възможност мъжа ти да си вземе отпуска и отидете някъде на спокойно място. Изживейте си мъката.
Никога няма да забравиш, дори и 10 деца да родиш от тук на татък, но трябва да продължиш на пред.
Мн добре си се насочила към психотерапевт.

Тина, съжалявам за това, което преживяваш. Ние загубихме нашето момченце в 19 седмица и знам колко е трудно да се разделиш с детенце, след като си гледал как расте в корема ти. Повечето хора не са преживявали това и предполагам, че затова е трудно да разберат и съчувстват. Не бързай да отписваш приятелите си - понякога хората просто не намират точните думи при такава мъка, а може пък и да не искат да ви натрапват съчувствието си в този момент. Ако желаеш да споделиш мъката си с тях може би трябва да им го покажеш, сигурна съм, че голяма част ще откликнат. Аз също не съм се възстановила още-нито физически, нито психически, но някой ден и това ще стане - все пак животът трябва да продължи. Поне при мен това, което действа засега, е че съм си поставила за цел да се подготвя максимално добре за следваща бременност. Важно е да разбереш причината за случилото се, за да можеш да вземеш мерки следващия път. Инфекциите, особено тези в малкия таз, наистина са много опасни - аз лично много съжалявам, че не си пуснах изслядвания за мико- и уреаплазма преди да забременея... борбата с възпалението, което имаш, може да е една от целите ти за момента - поне при мен поставянето на някакви бъдещи цели подобрява положението...А иначе, хората казват, че щом веднъж си забременяла, ще стане и втори път, защото тялото има памет. Ако искаме да сме родители, нямаме друг избор освен да вярваме в това и да продължаваме да опитваме.

За съжаление повечето жени преживяват поне по един аборт, но и повечето  не говорят за това.

Аз исках да говоря, и говорех. Ставах досадна, понякога, но исках всичко да знам.

Приятелите в повечето случаи нарочно не казват нищо или не търсят контакт, защото не искат да ни натъжават. Не трябва да то възприемаме като липса на внимание или съпричастност, ако искаш да споделиш - сподели, но не очаквай да разберат чувствата и емоциите ти. Човек, който не е преживял подобно нещо, дори и да иска не може да те разбере ... Ние на голяма част от семейните си приятели не казахме нищо, дори не знаеха, че съм била бременна, не исках да товаря хората с неволите си и не бях готова. В крайна сметка, в такъв момент никой не може да ти помогне ако сам не го направиш. Тъжно е, страшно е, но се мобилизираш и продължаваш напред с нови цели и мечти. Страхове винаги ще има. Кураж, ще се справиш само си дай време!

Е, добре, де... Колко време след случката е "нормално" да не търсят контакт? 5 месеца след загубата ми, а все още никой не си е вдигнал телефона да ме чуе как съм? Тук не става въпрос за разбиране, а за това да предоставиш помощта си и приятелското си рамо на близък до теб, който в момента е в нужда. Не желая да се заяждам, но аз никога не бих молила за помощ, особено виждайки, че никой не се сеща за мен, но една през друга публикуват във Фейсбук снимки и постове на това колко били щастливи, че са бременни и колко било хубаво да си майка. Не ме разбирайте погрешно, с оглед на това, което ми се случи, никога не мога да им пожелая нещо лошо и се радвам, че всичко при тях е прекрасно. Просто имах нужда от помощ, а никой все още не се сеща за мен. Да не говорим за тези, които ме отбягват, когато се видим на улицата. Всичко това боли и не зная защо трябва да страдам заради детето си, а и заради тях...

Арвен_89, аз установих, че някои дами ме отбягват, особено бременните, без загуби. Някак съжалително ме гледаха и избягваха контакт. От друга страна, преживелите загуба, се държаха съвсем нормално. Те (и ние) знаят най-добре, че съжалението не ни върши работа, а напротив.
Разбирам и двете страни, разбира се, но с едните ми беше по-лесно. Когато ме отбягваха, се чувтвах като прокажена, а те просто не знаят какво да ти кажат. Много е сложно и трудно в такива моменти, а всичко от което имах нужда тогава, беше да ГОВОРЯ. Затова и форумът ми стана втори дом.