Здравейте на всички, това е първата тема, която пускам и заради която си направих регистрация тук.
Аз съм на 17 години, Септември ще навърша 18 и имам по-малка сестра на 14.
Никога не съм била бита или тормозена от родителите си, освен като много малка се е случвало да ме накажат или плеснат.
Родителите ми са много взискателни, откъм представяне в училище, домашни задължения и семейни отношения, за всички тези неща има
доста правила вкъщи, които и аз, така и сестра ми разбираме, уважаваме и следователно изпълняваме.
Нито едно от тези неща не бях поставяла под въпрос, тъй като винаги съм вярвал и може би продължавам да вярвам, че това е правилното, но преди
една седмица се случи нещо, което ме накара много да се замисля.
Миналата Събота около 5 часа следобед отивам към банята да си взема душ, в същото време и сестра ми искаше да се къпе, аз й казах да слезне доло в банята и
така започнахме да си крещим и накрая се сбихме(да знам, че е глупаво, но се случи...), аз я бях удрала по гърба доста гадно а тя ме захапа зверски по ръката, тъй като още
ми стои белега. Както и да е, баща ми като чу крясъците и виковете и видя какво сме си причинили се ядоса зверски и ни каза, че като се държим като деца и той ще ни третира като деца и ни наказа до стената в хола с вдигнати ръце една до друга.
Това може би е най-унизителното ми преживяване, докато седях наказана ми минаха хиляда сценария в главата как съм му сърдита, никога повече няма да му проговоря, и т.н., но в същото време
нито аз, нито сестра ми смеехме да мръднем. След като ни пусна вече се бях решила да му кажа, че няма да му говоря и колко съм му бясна, но след като се обърнах той беше още ядосан, каза
ни да ходим да се къпем след това да лъснем и двете бани и в 8 часа да сме на масата за вечеря. Тогава ми мина през главата и още го мисля, че въпреки, че не исках да правя нищо, нито да го виждам, изпълнихме всичко. И като го видя се държа с него все едно нищо не е станало(както и той), а искам да му кажа, че не може да става неговата винаги.
И вече седмица след инцидента всичко е по старому, но си мисля дали родителите ми нямат прекалено много влияние над мен и това страхопочитание, което имам дали ще ми изиграе лоша шега в бъдеще. Също така се змаислих, че нашите винаги казват, че сама ще си избера пътя, но вече не знам дали тяхното влияние и моята слабост да не мога да им се опълча няма да има обратният
ефект.
Не искам да остана криворазбрана и да се концентрирате в коментарите си към случката, родителите ми от нищо не са ме спирали, стига да е в границите.
Въпросът ми е този страх и прекалено уважение винаги ли щи са в мен и винаги ли ще имам страх да направя нещо, ако знам, че няма да го одобрят.
П. С. Извинявам се ако съм направила правописни или пунктуационни грешки, но никога не съм учила български език в училище.
Аз съм на 17 години, Септември ще навърша 18 и имам по-малка сестра на 14.
Никога не съм била бита или тормозена от родителите си, освен като много малка се е случвало да ме накажат или плеснат.
Родителите ми са много взискателни, откъм представяне в училище, домашни задължения и семейни отношения, за всички тези неща има
доста правила вкъщи, които и аз, така и сестра ми разбираме, уважаваме и следователно изпълняваме.
Нито едно от тези неща не бях поставяла под въпрос, тъй като винаги съм вярвал и може би продължавам да вярвам, че това е правилното, но преди
една седмица се случи нещо, което ме накара много да се замисля.
Миналата Събота около 5 часа следобед отивам към банята да си взема душ, в същото време и сестра ми искаше да се къпе, аз й казах да слезне доло в банята и
така започнахме да си крещим и накрая се сбихме(да знам, че е глупаво, но се случи...), аз я бях удрала по гърба доста гадно а тя ме захапа зверски по ръката, тъй като още
ми стои белега. Както и да е, баща ми като чу крясъците и виковете и видя какво сме си причинили се ядоса зверски и ни каза, че като се държим като деца и той ще ни третира като деца и ни наказа до стената в хола с вдигнати ръце една до друга.
Това може би е най-унизителното ми преживяване, докато седях наказана ми минаха хиляда сценария в главата как съм му сърдита, никога повече няма да му проговоря, и т.н., но в същото време
нито аз, нито сестра ми смеехме да мръднем. След като ни пусна вече се бях решила да му кажа, че няма да му говоря и колко съм му бясна, но след като се обърнах той беше още ядосан, каза
ни да ходим да се къпем след това да лъснем и двете бани и в 8 часа да сме на масата за вечеря. Тогава ми мина през главата и още го мисля, че въпреки, че не исках да правя нищо, нито да го виждам, изпълнихме всичко. И като го видя се държа с него все едно нищо не е станало(както и той), а искам да му кажа, че не може да става неговата винаги.
И вече седмица след инцидента всичко е по старому, но си мисля дали родителите ми нямат прекалено много влияние над мен и това страхопочитание, което имам дали ще ми изиграе лоша шега в бъдеще. Също така се змаислих, че нашите винаги казват, че сама ще си избера пътя, но вече не знам дали тяхното влияние и моята слабост да не мога да им се опълча няма да има обратният
ефект.
Не искам да остана криворазбрана и да се концентрирате в коментарите си към случката, родителите ми от нищо не са ме спирали, стига да е в границите.
Въпросът ми е този страх и прекалено уважение винаги ли щи са в мен и винаги ли ще имам страх да направя нещо, ако знам, че няма да го одобрят.
П. С. Извинявам се ако съм направила правописни или пунктуационни грешки, но никога не съм учила български език в училище.
В общи линии, докараш ли го поне веднъж до там, че да плаче пред теб и да ти се моли - можеш да смяташ, че си достатъчно силна и независима. 
