Аутистичен спектър. Аутизъм - тема 31

Никой не може нищо да ти гарантира според мен. Да шанса е по-голям отколкото при някой без такова дете, но пък не е и чак толкова голям, че да се лишиш от това да имаш второ дете. Още по-малко, че голямото ще има нужда от роднина един ден да го наблюдава най-малкото какви ги върши....

Аз идвам да се оплаквам от моя калпазан. Продължава да ме ядосва в тоя парк да се ръга при някакви големи деца на една плетена люлка, тя лети, той иска да я бута или качва на нея, а не схваща, че тия големите деца фучат с нея, опасно е и изобщо не е за неговата възраст. Даже се кефи да ме дразни знаейки, че мразя да ходи там. Ако не е това ще катери едни възвишения по тях или ще ги гони докато карат колела.....в този ред на мисли го влече екстремното и аз все съм на тръни. Отделно никога не му е достатъчно да виси в тоя парк, все вика, че нещял да си ходи и тръгването все е насила....( освен ако баща му не е дошъл да го вземе ). Пуста сопа....има една приказка.

La Catrala честито бебче Да е благословено!
Сега за баткото. Моят син беше така - вечно ненаситен за усещания и емоции. Абсолютно камикадзе! Лекар психиатър ми обясни, че е  хиперсензитивен за емоции. Тоест има нужда и търси нови емоционални предизвикателства. Той беше от малкото деца, които не се преуморяваха от терапии и емоционално натоварване. Можеше и търсеше не само физическо натоварване, но и не му стигаха терапиите с психолог и логопед и го товареха допълнително в детската градина........не им беше лесно. На мен още повече. Не знам как ще се развият нещата при твоят син, но в момента моят е другата крайност. Още се чудя дали и какво сбърках докато слагах границите кое може и кое не може.........за да оцелее не може да изтича пред движеща се кола или влак или колело примерно. Не мога да ти дам съвет, само те подсещам, че има такова нещо хиперсензитивност за  или към емоции. Поинтересувай се, ако решиш

Заради това ли ходи по чорапи на площадката? Той обича шумове....реално не го плашат, а сякаш възбуждат хаха.  Иначе изчаква на улица, не пресича сам, не че много осторожно се оглежда, но поне не излита сам натам, не се отклонява от двор на училище, парк, да иска нещо сам да излиза, боязлив е или не му е хрумнало знам ли. Той и люлката не се оставя да го фрасне реално ама ония батковци се мятат ще я превъртят, сигурно скоро и счупят и няма да я има....и то онова барабар с мъжете, другите деца просто нямат интерес там да се врат, а то се вре. И при един питбул се вре, има късмет, че е кротък....днес пак едвам го откъснах от кучето с влачене и дори пошляпване, а той крещи искаааааааааааааам доооооог и изобщо не му дреме, че родителя е решил да си ходи. Е тва ме дразни, няма може ли мамо, има само искаааааааааааам и точка и всички вече на пета да се въртят.

А да ви кажа за едно дето не го бях чула за две години думица, никога не казва чао майката като го накара или нещо, а го виждам втора година. И изведнъж го засичам в двора и някакво много голямо момче го приближава и онова почва да си говори с него малко лапе, хили се, говори....и след малко оня си отива дангалака и майката го пита нещо и оня пак пълна тишина, замръзнало лице без мимика. Направо ме втресе, егати …...избрало си е да говори само с някакво момче много по-голямо, а никакво общуване с връстници или родители. Това новото поколение се състезава кой понапред да вземе жълта книжка май, май...

Картал, това дете е със селективен мутизъм. Избират кога и с кого да говорят. Израства се, но след време и няма нищо общо с аутизма.

Е, чак такава селекция, втрещих се.... крийпи ми е на мен.

Здравейте ,зачетох се за Son-rise терапия ,но на английски,някой знае ли да има някакви материали на български и има ли въобще място , където човек може да се обучи на терапията ?

От Варна съм,искам да извадя ТЕЛК на сина ми,който е на 4г. Знаете ли къде се подават документи? Питам за адрес,понеже не съм на ясно.

В ХЕИ-то на 1 етаж се подава молба. Не помня искаха ли нещо друго. След това ще чакате писмо с насрочена дата за ТЕЛК и ще са посочени необходимите документи.

Здравейте, при вас децата със синдром на Аспергер как посещават училище - справят се сами, седят на първия чин с другарче и подкрепа от учител, с асистент, с помощта на ресурсни учители? Също така по площадките когато детето изглежда невъзпитано и несъобразително обяснявате ли, че е малко по-различно, намесвате ли се или го оставяте само да се учи в ситуацията и после заедно коментирате варианти?

А, това с люлката го имаме. Гледах филма Темпъл Грандин или нещо подобно беше и тя обясняваше, че като върти и се люлее се успокоява. Сложих люлка в стаята и детето много се радва. И аз така обяснявах, обаче вече я оставям сама да се оправя и да вижда реакциите и после коментираме, обаче не зная дали е добре, защото чувам грозни коментари на деца и родители, а вече си мисля да я учи повече ситуацията отколкото аз, но може и да греша. Не зная протективното поведение от моя страна дали помага да усвои социални умения или вреди.

Моя чака ред обичайно, ноооо много трудно напуска приятно място, дразни се и да ходи някъде другаде, ако той си има план за друго място. Трудно прекратява приятна дейност и минава към друга. И разбира се досадата е за мен.....новото е че проверява всеки ден за писма пощата, но виси там дълго неразбираемо за мен....всички ритуали лазят по нервите общо взето.

Чухте ли за случая с Нора, която загина в Малайзия..... и тя момиче със специални нужди. Отишли на мечтаната си почивка семейството, лягат си първата вечер и на сутринта не заварват момичето във вилата, а прозореца доли отворен. Оказа се, че е излязла сама да се лута.....наоколо джунгла, загинала около някакъв водопад ( подозирам привлечена от водата и шума на водопада ), знаем тези звуци са приятни и притегателни за децата със специални нужди. В този ред на мисли се замислих колко чест проблем е самоотлъчването на дете с неврологичен проблем? Родителите казват, че не ходела никъде сама....така минали 15 години, как й е хрумнало точно сега? Много страховита за мен тема....

"Малката моя глава. С меките уши, които обичах да докосвам с пръсти и да се успокоявам. С много рошавата коса, гъста, като туфа трева през пролетта – разпростряла тънките си непокорни нишки навсякъде, върху челото и веждите, върху ушите и врата. И по ръцете, по двете ми длани, които бях поставил една върху друга на чина, притискайки очите си отгоре им.
Това бе странна гледка с която другите деца в класната стая вече бяха свикнали. Може би са я обсъждали тихо отстрани, може би са я коментирали, осъждали, подигравали – не знам. Не съм се интересувал. Аз правех това, точно защото не ме интересуваше. Всяко междучасие бе така – прекалено шумно, прекалено... пъстро. Натоварващо. Изпълнено с бързи движения, подскоци, случайни удари и гръмки възклицания и викове. Острите гласове ме пробождаха и това беше болезнено.
А на мен ми бе омръзнало да ме боли. Боли от какво ли не... от звуците и от образите. От движенията. От хората.
Затова през междучасията търсех така покой за себе си. Слагах двете си длани една върху друга на чина и захлупвах глава върху тях. Опирах очите си на горната длан и в тъмнината започваха да изскачат звезди... много звезди, ярки, танцуващи. Те ме приканяха да се приближа, да се потопя и аз стиснал очи пристъпвах по-навътре в приказното нощно небе, което се бе появило тъй неочаквано. Това бе достъпно за мен, когато ми бе нужно, това бе достижимо, когато отново започнеше шума и олелията. Да пльосна малката си главичка върху дланта и да видя отново звездите.
А докато ги гледах копнеех. Исках да не бъда там, в тази гадна сграда, с тези ужасни деца, при тази отвратителна учителка... исках да съм на село. Да е лято и да бъда на 200 и повече километра оттук.
Всичко бе болезнено, дори дрехите ми причиняваха болка, дори студа навън... а лятото е топло, дрехите са малко, студ няма. И няма огромни олющени сгради, наречени „инквизиции“... а, не – институции бе думата. Но и двете имат едно и също значение. Направени са за да служат на хората които са ги направели. Направени са за да въведат ред, да подредят всичко по техните представи. Ето и тази сграда, която се нарича училище. Тя е създадена, за да изсипят там с мърлявите си големи шепи едни прашинки наречени деца. Да седят там през деня и да не пречат. Да се „учат“.
На какво? Да говорим и пишем на техния език. С буквите и цифрите, които са удобни на тях. Защо? За да можем да сме полезни. Полезни на обществото, полезни на себе си... Момент! Що за нагла лъжа? Ние с вас не говорим на един и същи език, господине или госпожо Общество. Ние сме си чужди и вие сте ми неприятна... неприятно... неприятни.
Причинявате ми болка с действията си, отдръпнете се от мене, ако обичате. Задавате ми въпроси ли? Не искам да ви отговоря... боли ме. Буквите и цифрите ви са безполезни. Не може да бъда полезен на себе си, докато се опитвам да бъда полезен на това, от което ме боли.

Но те ни сипаха с мърлявите си шепи и казаха – тук ще стоите. В тези гласни стаи, при тези мъчители. Те ще ви научат, те ще ви преведат какво означава този свят. Ще разберете какво е родна реч, омайна сладка, реч на мама и на татка. За да може да проумявате, когато ви обиждаме и нараняваме с думи. Ще научите за родния си край, за историята му. За да видите колко много убииства сме извършили, колко деца като вас са били изклани, защото на нас не сте ни харесвали. И да знаете, че това може да се случи и с вас, ако не отговаряте на „ОБЩЕСТВЕНИТЕ ОЧАКВАНИЯ“.
- Айде стига си дрънкал глупости и ти! Философ се извъдил... - чувам сърдит глас. Познавам го, това е гласа на баща ми. Идва да прекъсне „този парцал, който пиша“ защото думите в него не отговарят на очакванията му. Нито пък на ОБЩЕСТВЕНИТЕ.
Това не е мой проблем. Имайте си вие вашите очаквания, но когато нещо ме пробожда през кожата, като тънката и остра игла, аз повече няма да търпя, а ще бягам. Затварям за вас ушите и очите си, затварям и устата си. Търсете си други „членове на обществото“, които да отговарят на очакванията. А аз слагам глава върху дланите и затварям очите си. За да погледам звездите и да помечтая за село. Кой знае, може би с усилено мечтаене ще се пренеса във времето и пространството?"

Побликувам част от този свой разказ, наречен "Скрий си диагнозата", вместо здравейте. Знам, че е дълго, но този които го му стане интересно и го прочете, ще бъде измамен да прочете и тези редове. Моята диагноза (винаги оспорвана...) е Синдром на Аспергер. Не е лекувана, но и аз разбирам достатъчно от езика на "обществото", за да успея да се оправя някак си вече тридесет и пет години. Нещата обаче не седят на едно място. От гледна точка на външния свят е прогресия, задълбочаване, влошаване. А от моята гледна точка е спасение, изолиране от страданията, отиване на безопасно. Казват, че вървя към по-сериозна диагноза. Например шизофрения.
Знаете ли, това не е важно за мен. Това не е мой проблем, аз ще се затворя и ще бъда на по-тихо, спокойно и безопасно място до края на дните си, а всички други ще се чудят на какъв език да говориме вече... такива сме си ние, егоисти. И все пак, не ми е приятно да бъда пълен егоист... реших, че искам да направя едно хубаво и полезно нещо. Да поговоря с вас, хора, по този начин по който ми е най-лесно и се разбираме най-добре. Писмено, на български език. Да поприказваме за това... за моя свят, за света на децата, които не искат да "общуват". Не и на този език.
Не, трябва да се поправя. Искаме да общуваме, много искаме, но не говорим на един език... ако мога да ви бъда полезен, бъдете ми и вие полезни и да приказваме писменно, защото все още ми е самотно, но скоро ще престане да ми бъде... ще си остана сам, но няма да ми е самотно. Може би най-после ще разбера къде е това "майната си", където толкова много хора ме приканват да ида.
Дали ме разбрахте? Не? Добре - каня ви на разговор с аутист, който може да общува някак си. Да бъде преводач за вас, преводач на собственото си въображение, на това което е вътре в черупката, в бронята. Ако с много неща не сте съгласни, ако не ми вярвате, ако не ви харесвам, то поне бихте се съгласили с мен, че аутистите и неаутистите имат нужда от преводач, нали?
Благодаря. Ако не желаете да говорим, моля само не използвайте думите като игли, защото повярвайте - много боли. Много...

Много хубаво пишеш.

"Слагам отново слушалките и натискам плея. Зазвучава отново тази мелодия... хубавата. Която превръща моето тяло в самото пиано. Която кара нещо в мен да вибрира заедно със струните. Която предизвиква резонанса от косата до пръстите на краката.
Това не е файл в електронно устройство, което да му даде необходимите указания какви честоти да възпроизведат слушалките... това е самия Евгений Гринко, който свири произведението си „Валс“ на самия мен. Появява се и акордеона... хармонията е като морска вълна, заляла напечено от слънцето тяло. Ето я и цигулката и вече няма връзка между съзнание и свят. Вече съм там. Сълзи от радост напират изпод клепачите и ми се струва, че ще са необходими много усилия да ги спра. Затова не полагам никакви и ги пускам да се търкалят, като малки кристалчета по бузите ми.
И тук песента свършва. Пръста ми сам знае как да нареди на устройството да я пусне от начало. Само за тази песен го е направил вече сигурно хиляда пъти... за другите преди това съм изгубил бройката, защото бройките станаха много и дори моя способен да помни безсмислици мозък спря да ги запаметява.
Има едно нещо, което напоследък го накара да спре. Писането... то се оказа също много меко, приятно и топло. И като всяко такова нещо, превърна се отново във „фиксация“. В това, което не мога просто да направя и да забравя, а правя отново и отново... и отново... и отново.
Писането се оказа несъвместимо със Синдрома, но аз не знаех за това, не го бях запомнил. Сигурно защото веднага щом съм го мернал, съм разбрал, че не е вярно. Е... ето, наистина се оказа невярно." - от "Скрий си диагнозата".

За песните е многооо вярно, 5 годишният ми син слуша до откат Маляменте и Ди ми номбре - фламенко на Росалия. Тръгвам ли да разнообразя не ги ли е чул по 6-7 пъти всяка не се съгласява. Ако не друго разбира от музика....не слуша чалги или Криско та съм доволна.😂