Съпрузи в командировка

Аз например не мога да свикна. С риск да не се съглася с дамите, писали преди мен, че след 20 години съм щяла да се радвам, съмнявам се да се случи. Ние сме от 10 години заедно де, има време, но не вярвам започна да се кефя на командировките му.
Иначе той ходи за по 2 - 3 дни, ние сме с едно дете и нямам абослютно никакъв проблем да се справя с всичко сама, през това време, просто ми е тъпо...

Абе, стрес си е. Има доста тежки моменти. Уж стискаш зъби, търчиш, правиш, струваш, всичко да е наред, но някоя малка забележка може да те срути кофти.
Само да мине този март!

Мъжът ми работи в друга държава, идва 2 уикенда в месеца, а ваканциите ние сме при него. Две деца, куче и котка, аз работя. Кучето е енергична порода и изисква две дълги разходки в парка (няма дъжд, няма студ, няма пек), малката ходи на тренировки ежедневно, като някой трябва да я води и взема. Нямаме никакви баби, лели, стринки. Ами организирала съм си нещата детайлно, слава Богу работата ми не е до 100 часа, винаги мога да изляза, а и е наблизо. Разхождам кучето, докато детето тренира, или пък пазарувам и готвя, ако голямата е подходяща смяна и тя я разхожда дадения ден. Много добре се чувствам, мразя да мрънкам, всичко може да се организира, ако човек е жив и здрав и не е мрънкалник.

Включвам се, макар съпругът ми отскоро да ходи в командировки. Очертава се всяка седмица да отсъства по три дни. Лошото в случая е, че е в Македония, а там роумингът и разговорите са много скъпи, таксуват се както входящи, така и изходящи обаждания, а цената на мегабайт интернет мисля, че е около 3лв. Добавям факта, че временно живеем при свекърите. Имаме дете на 1.5г, не ходи на ясла. Забравих и кучето, почти 40кг питбул.

Бе и аз съм организирана. Но като легнах болна, какво и как  да организирам? Да са живи и здрави приятелките. Детето не може още само да се придвижва от и до училище. Друго си е да имаш човек у дома. Водица да ти подаде, детето да обгрижи. Инак и на плуване, и на хор, и на френски успявах да водя детето. И къщата оправена, и сготвено. Ама при форсмажорни ситуации се усеща много липсата на партньора.

За свикването - свиквам да се справям със задачите. Движим заедно ремонта, аз участвам активно, иначе ще стане бавно. Разпределям си времето, така че да успея с всичко и най-вече - детето да вечеря на време и да си легне на време. Аз довършвам, за което имам сили, след като тя заспи. Другото, което остане - ми не е било важно значи. Когато успея, тогава.

Не мога да свикна да спя сама, когато го няма. Тегаво ми е, сън не ме лови. Детето спи понякога при мен, но все по-често взе да отказва. Преди гушках кучето, но вече я няма. Откровено ми липсва времето, в което можехме да говорим, сега просто не ми стига. Преоткрихме отново писането по скайп. Изпращаме си планове, задачи, графика на детето и така.

Мислех, че на него му е по-лесно, когато пътува /няма свободно време да усети липсата/, но по честотата на телефонните му обаждания, виждам, че не е така. Когато аз и детето пътуваме, също ни търси често.

Понякога въпросът не е до избор. Аз например нямам избор - ако искам да съм с него, ще е така. Той още в началото ми каза какво работи, попита ме дали осъзнавам, че това няма да се промени и дали е ок за мен. Аз зелена, влюбена, загубена казах да и всъщност с времето усещам колко е тежко, но понякога. Мисля си, че истинската тежест ще дойде с дете, но реално освен да се стегна и организирам, друго не виждам какво мога да направя. Аз се оправям чудесно и сама, но съм тутка, посядам, помърдявам. Вярвам, че да е ок човек в тази роля трябва да е много стриктен, да има режим, да е по конец и това е нещо, което мечтая да "науча" как да правя, защото не ми е в природата.

При мен също го няма сумарно половината от годината.. Само, че е разпределено спорадично: една седмица тук, две на работа или две почива после една работи..и така.

Моят съпруг пътува рядко, но се случва поне 1-2 пъти в месеца да не нощува за по 1-2 дни у дома, заради пътувания по работа.
Тези пътувания при мен предизвикват разностранни емоции. От една страна не се чувствам добре, защото сме свикнали да сме постоянно заедно и ми е трудно да заспивам без него. От друга страна гледам на тези моменти като малка почивка, защото тогава обикновено оставам по-малките деца у бабите и с големите дъщери излизаме по магазините и хапваме навън само трите (май е време скоро да включим и най-малката дъщеря в тези излизания по женски). И задължително късно вечерта си правя всякакви възможни маски (лице, коса, тяло, боя за коса и др.) и гледам филми с ужаси (единственото, което аз харесвам, а моят съпруг не обича да гледа). За другите неща ежедневието ми е почти същото. Обикновено в такива дни имам и по-малко работа в кантората и дори понякога изобщо не ходя там или отивам само за няколко часа. Проблем остава само сутрешната разходка на кучетата, която е задължение на съпруга ми, но я поемам аз и използвам времето да изпия навън кафето си.

Съпругът ми е извън страната сумарно през половината от годината. С две деца сме - момиче на 15 и момче почти на 4. Страшно трудни моменти съм преживявала сама, далече от него - и бременност загубих в късен месец, а следващата беше рискова и лежах сто пъти в болница, и бебето се роди преждевременно, после постоянни боледувания... Последно през лятото бяхме с малкия в болница за месец, подозираха много тежки диагнози. Сега свиква с градината и пак честичко си е вкъщи, но каквото - такова.
Дъщеря ми не ми създава никакви грижи, напротив - говорим си, излизаме на обяд по женски, радвам се, че я имам и ми е разумна и добричка.
Майка ми удря по едно рамо, щом се наложи.
Иначе и ние сме с куче, което има нужда от разходка сутрин и вечер.
Работа не мога да почна на този етап, а вече ми се иска. Готвя се за докторантура обаче и имам четене и задачи сто подготвени по случая.

Не се оплаквам, справям се. Само да сме здрави, от друго не ме е страх.
С разделите и липсите не мога да свикна, винаги ми е мъчно, мисля го, чакам го с нетърпение да се прибере, постоянно говорим с децата за него.

  Такааааа, айде и аз да се включа. Само едно ще ви кажа- това вашето нищо не е. ММ работи 4 месеца в чужбина, после 4 месеца е в БГ, после пак 4 месеца в чужбина, пак 4 месеца в БГ и така вече 10 години. Две деца, малки и само една жива баба, която много ми помага.
  Свикнах, гледам децата, работя, карам кола, спортувам и т.н. Когато го няма съм високо организирана материя, както се казва хихихи. Лошото е, че като е тук, се отпускам. Иначе всеки път, като си идва сме като влюбени тийнеджъри, преоткриваме се отново и отново.
  Иначе 2 бременности карах без него, слава Богу, си беше тук и за двете раждания, мама и тате погребах без него, но такъв е животът. Не ми тежи, че съм сама, научих се на много неща, оправям се прекрасно. 90% от приятелките ми са жени на негови колеги. По същия начин са и те.

О, и аз много се отпускам, като е тук. Буквално само сядам да ям, каквото е сготвил, след което се примъквам на дивана и ги оставям те да отсервират, мият.. Аз после само забърсвам плотовете, че много цапат, а аз мразя мръсна кухня. Ако ме види някой каква съм мързелана той като е вкъщи, не може изобщо да допусне каква пружинка ставам, като го няма

Може ли да развиете, кажете нещо повече...стана ми интересно това с мисленето, че си свикнал и като цяло ми е интересна гледната ви точка.

Оооо, темичка за оплакване
Аз преживях едно четиримесечно отсъствие много тежко. През това време отбивах детето (2г. и 2м.), после от нерви пропуших отново, на работа също ми беше напрегнато, детето се разболя от шарка и бяхме три седмици вкъщи. Тогава нямаше как дори да си напазарувам, та помолих една комшийка да я гледа половин час за да ида да пазарувам. Заваля един сняг цял месец 40 см стоя. Не можех да изкарам колата, бях луднала. Ама мина. После трябваше да отказвам цигарите пак.

Иначе самостоятелността и организираността са най-големите  помощници. По принцип моя мъж е по-организирания вкъщи, та ми беше трудно, но се понаучих с времето. Ето някои неща, които помагат:
1. Онлайн плащане на всички сметки.
2. Приготвяне на дрехи, храни и прочее от предния ден.
3. Заредих си хладилника с продукти за бързо готвене: замръзени блатове за пица, замръзени картофи, разни макаронени изделия, яйца, готвя боб, нахут и грах със сварени вече от консерва или буркан - най-добре домашни буркани, ама не винаги се получава
4. Добре поддържана кола, която няма да ви остави на пътя. Или поне няма да го прави често.
5. Верен приятел/ка.
6. Нямах миялна тогава, но сега разбирам, че щях да имам поне 15 мин. повече за игра с детето.
7. Сушилня.
8. И наскоро намерих едни книги "Изкуството да не ти пука" и "Емоционалната интелигентност".
9. Ако не се чувствате сигурни - СОТ. Ако си падате по бойни изкуства и имате време - задължително за самоотбрана. Ходех на Винг-Чун - уникално е! Когато имах възможност бих отишла отново.
10. Някакъв спорт за повишаване на тонуса. Аз ходех на фитнес в обедната почивка.
11. Ако все пак не се справяте, обадете се на мама за помощ или направо ѝ идете с детето на гости.
12. Най-важното - психологична нагласа! Ако играете жертва - такава ще бъдете. Бъдете уверени и позитивно настроени.

Най-ми тежеше, че нямам време за себе си. Обичам да творя разни работи или да чета, а тогава просто нямах сили и/или време.

Викам направо моряшките жени да си изплачем мъката хахаха. Ама корабните готвачи бият рекорда- 7-8 месеца там и 1-2 тук, а там почивен ден няма... Като историята за оня филипинец, дето черпил на борда, че му се родило дете, а той от 1 година не е слизал от кораба... нищо, важното е да е живо и здраво. хахаха

keryone, хареса ми много мнението ти и наистина смятам, че е така. Ако човек сам се постави в ролята на жертва, ще е такава. Всичко е въпрос на гледна точка и нагласа. Факт, че с отсъстващ мъж е много трудно, но истината е, че има мъже, които са си всеки ден вкъщи, на дивана и за чеп за зеле не стават, така че предпочитам така..

Моят не е моряк