Живеене заедно преди брака

Не съм живяла заедно преди брак и май съм единствената. Така пък си го има момента на промяна, а не всичко да си е същото както преди

Аз например не съм живяла със съпруга ми преди да сключим брак.
Бяхме непрекъснато заедно.Оставала съм с дни в неговото жилище и той в моето също.Но не съм си пренесла багажа у тях,нито той у нас.
И така 2 години.Познавахме се добре.
Деца без брак нямаше да се съглася да раждам.
 
Оженихме се на третата година.
Тази година ще празнуваме 22 години от сватбата.

Не съм против съвместното съжителство.Обаче ако връзката е сериозна.Защото ако не е,тогава какво-ще се местиш от къща на къща докато си намериш половинката ли?
Аз лично възприемам живеещите без брак,като семейство.
Ако и двамата партньори имат еднакви разбирания по въпроса -лошо няма.
Но ако жената държи  на брака,а мъжа не-то тогава това е проблем.

Трябва да поживееш малко с човека до теб, да го опознаеш и тогава евентуално да кажеш - да, или да предложиш брак. Да се хвърлиш на късмет и на бурни начални чувства не е разумно. Няма как да опознаеш човек, с който не си живял.
Хората години живеят с партньора си и пак не го познават, а изобщо да не си живял с него и да кажеш "да" или да направиш предложение си е направо глупаво наивно.Въпросът не е първо брак след това съжителство, а да седнете с партньора и да си поговорите за намеренията ви, желанията и как виждате живота си за напред още в самото начало. И не си мислете, че сте нахални, прибързвате или се държите плашещо, все пак едни искат брак други вярват, че е ненужно хранене на 200гладни, едни искат дете, други изобщо не искат, а тези неща трябва поне да се подхвърлят още в началото на съжителството за да не си губите излишно времето.

Ако се омъжиш преди да поживеете, това още по бързо може да те направи слугиня. Както каза кетчър тук важна е нагласата, а при брак е още по силно изразено, че си домакиня и жена, че вече си омъжена и т.н. Ако сте на семейни начала то все още я има онази свобода, че можеш да си тръгнеш без последствия. А ако мъжа държи на теб то за него пък е опасението, че може да те загуби. Колкото до отпускането и до мързел, то това може да се появи и при двата пола.
За мен пък брака е нещо ненужно. Излишни разправии. Не ми дава кой знае каква сигурност или ползи, освен че ако родя детето автоматично се записва на бащата. Но брака няма да накара мъжа да е по отговорен или грижовен.

В другата тема въпросът се завъртя около съжителства, в които жената очаква брак, а мъжът не е готов и след десет години - по принцип бил склонен, ама не бил готов.
Не е просто да са поживели заедно, да се опознаят.

Моето мнение е, че всичко е в мярката. Един инфантил, които след толкова години се оправдава, че още бил малък, че разбирате ли имал от баба си пет декара земя десета категория и много го е страх ТЯ да не му ги вземе и подобни аргументи, просто не иска брак точно с тази жена, но не го казва в прав текст.

А те защо седят с нея, като не я искат? И не ми казвайте, че е защото има повече време да стане баща. То природно си е така, но все пак на 40 трябва тепърва да търси нова жена, да я ухажва и тя да иска дете точно пък от него и ей къде е 50-така. Ако мъжа наистина иска дете, той узрява за идеята горе долу по същото време като жената. Казвам наистина да иска, защото има доста мъже, които никога не искат да се разделят с ергенлъка, да сключат брак и да имат дете.

Има си такива подли индивиди, даже някои чистосърдечно си го признават. Седят си в удобна връзка, докато минат на жената "най-хубавите години" между 20 и 30, колкото и тривиално да звучи.
За следващата се женят след месец два.

Добре де, коя нормална жена, от типа на искащите брак, остава с мъж, който мънка, че не е ''готов''? Това да не е печене на кекс - да го изчакаш да бухне или както там се казва? Не разбирам, честно. Толкова ли е сложно да му кажеш ''Сбогом, бейби'', и да си намериш някой, който мисли по сходен начин относно цялата история с пръстена.

Двойките, живеещи от години на семейни начала, за които споменах, са с по няколко деца и успешни връзки - последното именно защото мислят и гледат в една посока.

Не е в живеенето преди брака проблемът, а в това че се случва прекалено бързо - без да са поговорили кой какво иска. И толкова бърз брак би имал същите шансове за (не)успех, колкото прибързаното съжителство. Хубаво е първо да се опознае малко партньора - може да оставаш с дни при него или той при теб, но всеки да си има негово място. И да се говори за важните неща - кой какво мисли за брака, децата, как вижда живота си в бъдеще. Защото иначе се получават много неприятни разминавания, за които четем във форума. И още нещо - има голяма разлика между връзка започнала докато сте студенти и (доста) след това, несравнимо е.

Проблемът на заживяването заедно без ясна визия и срок е в това, че може да решат, че не са чааак толкова зашеметени, че да си кажат, ОМГ, това е жената на живота ми, веднага предлагам пръстен. Обаче го кефи достатъчно като ежедневна екстра и може да си откара така дълги години.

С първия си мъж живях преди брака около година, но с ясната идея и дори с организиране на самата сватба. Не мисля, че ми помогна повече да го опозная, първо защото имах малък опит, второ защото за някои неща като по-голям, сега осъзнавам, успяваше да е доста прикрит. Иначе на повърхността всичко си беше нормално и цивилизовано.

Зависи и от възрастта. На 22 е хубаво да поживеете и да видите как се развивате, но над 28 вече то се вижда накъде са нещата.

От познатите ми веднага се сещам за три. Нормални жени, работят си - т.е. имат къде да отидат, не са финансово зависими - едната си има бизнес.
Четвърта, която беше в такава връзка, наскоро се раздели и още е много нещастна - тя също е със собствен бизнес, миналата година го разшири, т.е. не е някаква инертна и дезориентирана.

А кой е казал, че бракът е задължителен и е определящ за това дали двойката са само гаджета или семейство? В днешно време нещата стоят по по-различен начин. Смятам, че определящото са нагласите на двамата партньори, а не самия брак. Едни се събират с цел да поживеят като гаджета, а други- за да бъдат семейство. Всеки сам определя кое го устройва. Единствено е важно, преди съвместното съжителство двамата да се уточнят кой какво иска и очаква от връзката за да няма изненади после. Защото най-редовно се получава ситуация, в която единия партньор иска сериозни отношения, деца и т.н., а на другия си му е добре така без ангажименти.

Аз лично не бих могла да кажа категорично кое е по-добре - дали е по-добре малко поживяване заедно без ангажименти или директно създаване на семейство. Всяка жена трябва да действа според ситуацията. Аз и моят партньор заживяхме заедно направо като семейство. Искахме едно и също, не сме имали разминавания в очакванията. Знаех, че имам сериозен човек до себе си, а не някой, който не знае какво иска от живота. За мен, важното беше, че по генералните въпроси сме на едно мнение и изобщо не се притеснявах от битовизмите, които биха възникнали. Смятам, че двама човека, които са наясно какво искат от живота и от другия партньор, ще създадат свой ред и начин на съжителстване, и няма да се оставят на битовите дреболии. Така че, ако една жена тръгне с нагласата, че ще става слугиня и ще й хрумне да се притеснява за такова нещо, то значи има погрешна нагласа и очаквания от семейния живот.

Наистина няма правила. Гадно е обаче когато жената иска и се надява на брак, а мъжът се "назлъндисва" и вади от 100 кладенеца вода, само и само да не се ожени. Упоритостта му обикновено побеждава. Накрая жената приема всичко, раждат си и деца, но вътрешно й остава чувство на неудовлетвореност.

Ако жената не иска брак наистина, тогава няма проблеми и всичко е на 6.

Не е въпросът определящ ли е бракът или не, а какво искат двамата и съвпада ли то. Защото така, както единият иска брак, а другият не и не са си го казали директно, така може и единият да иска деца, а другият - не. Или да имат разминаване къде да живеят, какво е отношението им към работата и т.н. И все неприятни са последиците. И да, има хора, и от двата пола, на които просто не им пука че губят времето на партньора си - стига на тях да им е удобно, всичко е ОК. Егоисти се наричат, въобще не са застрашени от изчезване като вид.

Живях 5 и половина години с един господин, бях буквално слугиня, мислех си, че е това да си домакиня - млада и глупава. Бях категорична, че ако иска да се оженим , ще съм с тире. Но той не искаше, а и аз не бях сигурна.
Сега живея с друг човек, решихме след няколко месеца да заживеем заедно в неговия град, за да видим дали ще ни се получи. Не знам дали ще се оженим, но с този човек се чувствам "семейство". Веднъж без да искам след тегленето на новогодишните късмети казах "Е, парите явно тази година ще са в нашето..ааа, при нас!", а той каза" В нашето семейство, точно така".
Аз мисля, че ние директно си заживяхме като семейство и с времето става все по-лесно, че първият месец бяхме малко притеснени. Аз живеех сама и независима, той сам и независим, но всичко почна да се получа от само себе си, солта си я ядем.
Напълно съм съгласна с мнението на  Happy_mommy, затова не искам да се повтарям.